Решение № 249 от 01.03.2022, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 249 гр. Варна, 28.02.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I А СЪСТАВ, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мария К. Терзийска

Членове:

Елина Пл. Карагьозова

Ралица Ц. Райкова при участието на секретаря Христина Здр. Атанасова като разгледа докладваното от Ралица Ц. Райкова Въззивно гражданско дело № 20213100502861 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Производството е образувано по постъпила въззивна жалба вх. № 300 932 / 26.10.2021г., подадена от Т. СТ. ОБР., ЕГН ********** с адрес: *** срещу решение № 262 579 / 07.10.2021г., постановено по гр.д. No 2569 / 2021г. на ВРС, 26 с-в, в ЧАСТТА, с която е прието за установено, че Т. СТ. ОБР. дължи на „Банка ДСК“ АД, ЕИК 121830616, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Московска“ 19, следните суми: сумата над 2 569,94 лв. до присъдената сума от 10315,06 лева, представляваща главница по договор за кредит за текущо потребление от 12.03.2009 г., отчитан по кредитна сметка № ***, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаването на заявлението – 04.08.2020 г. до окончателното изплащане на задължението; сумата над 695,31 лв. до присъдената сума от 2790.79 лева, представляваща законна лихва върху главницата за периода от 04.08.2017 г. до 04.08.2020 г., за които суми е издадена Заповед № 4064/06.08.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 9163/2020 г. по описа на ВРС. С решението жалбоподателката е осъдена и да заплати разноските по заповедното и първоинстанционното производство.

Във въззивната жалба се излага, че решението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Сочи, че изводите на ВРС по отношение на погасителната давност били неправилни. В случая между страните била постигната уговорка за плащане на предоставената в заем сума на части и бил определен момент за плащане на всяка отделна 1 част от главниците. Това съобразено с чл. 110 от ЗЗД сочело, че за всяко едно от договорените частични плащания на главница тече предвидения в чл. 110 от ЗЗД петгодишен давностен срок. В този смисъл било и Решение № 45/19.06.2020 по т.д.№ 237/2019 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, в което било разяснено, че когато вземането на банката по кредита било разсрочено на отделни погасителни вноски, изискуемостта на съответната част от главницата настъпвала в различни моменти по силата на постигнатото от страните съгласие, което имало силата на закон между тях. За съответната част от главницата изискуемостта настъпвала с изтичането на срока за плащането й, от който момент за тази част кредиторът можел да търси изпълнение, включително и по съдебен, т.е. принудителен ред, поради което бездействието му се санкционирало с течение на давностния срок по отношение на тази част от вземането по кредита. С оглед на горното и погасена по давност се явявала претенцията за главница по падежиралите вноски преди дата 04.08.2015 година, а именно за сумата от 7 745.12 лева, дължими за периода от 15.04.2013 година до 15.07.2015 година включително.Неоснователна се явявала и претенцията на кредитора за обезщетение за законна лихва за забава върху погасената по давност главница за сумата в размер на 2 095.48 лева, представляваща законна лихва за забава за периода от 04.08.2017 година до 04.08.2020 година. Моли за отмяна на решението в обжалваната част и да бъде постановено друго, с което да се отхвърлят предявените искове, както и за присъждане на разноски. В открито съдебно заседание страната се представлява от процесуален представител, който поддържа въззивната жалба и моли за нейното уважаване, като претендира и разноски по представен списък.

В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „Банка ДСК“ АД, с който се оспорват доводите изложени във въззивната жалба. Твърди, че постановеното от Районен съд гр.Варна решение е правилно и законосъобразно. Сочи, че в решението съдът е съобразил всички събрани доказателства в съвкупност и така е формирал волята си. Сочи, че не ставало ясно как е била получена от въззивника точната сума от 7 745,12 лв., съответно 2 095,48 лв., доколкото тази сума не кореспондирала нито с установеното от приетото от първоинстанционния съд заключение на съдебно-счетоводната експертиза, нито с документите между кориците на делото.На следващо място сочи, че не се спори, че в настоящия случай крайният падеж по договора за кредит бил настъпил на 15.03.2016 г. Твърди, че с оглед на преобладаващото в съдебната практика на ВКС становище началото на давността по договора за заем или кредит е свързано именно с уговорения краен падеж или това е крайният срок за ползване на сумата.

Цитира в тази връзка Решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 38 от 26.03.2019 по н ВКС по т. д. № 1157/2018г, 2, т. o., ТК; Решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г.. Ill г. о., ГК; Решение № 21 от 8.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 3069/2018 г., I т. о., ТК. За пълнота на изложението отбелязва, че действително в съдебната практика съществува и противоположно становище - а именно че началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит е моментът на изискуемостта на съответната вноска /Решение № 45 от 17.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 237/2019 г., II т. о., 2

ТК/. Затъпеното становище, обаче, не можело да бъде споделено, тъй като цитираното във въззивната жалба съдебно решение оставало изолирано и било в разрез както с по-ранната, така и с по-късната практика на ВКС, посочена по-горе. Моли решението да бъде потвърдено в обжалваната част и за присъждане на разноски. В открито съдебно заседание, страната се представлява от процесуален представител, който оспорва въззивната жалба, поддържа подадения отговор и моли съда да постанови решение, с което да потвърди първоинстанционното такова, като претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

За да се произнесе по подадената въззивна жалба, настоящият състав съобрази следното:

Първоинстанционното производство пред РС –Варна е образувано по предявен от „Банка ДСК“ АД, ЕИК 121830616, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.

Московска № 19, срещу Т. СТ. ОБР., ЕГН **********, с адрес ***, иск по реда на чл.415 от ГПК за установяване на вземането, предмет на Заповед № 4064/06.08.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 9163/2020 г. по описа на ВРС, за следните суми: сумата от 10315,06 лева, представляваща главница по договор за кредит за текущо потребление от 12.03.2009 г., отчитан по кредитна сметка № ***, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаването на заявлението – 04.08.2020 г. до окончателното изплащане на задължението; сумата от 6183,66 лева, представляваща 12.03.20011на лихва за периода от 15.04.2013 г. до 15.03.2016 г., сумата от 260,47 лева, представляваща лихвена надбавка за забава за периода от 15.05.2013 г. до 15.03.2016 г., сумата от 4564,41 лева, представляваща законна лихва за периода от 16.03.2016 г. до 04.08.2020 г. Претендират се и направените по делото разноски.

В исковата молба са изложени твърдения,че на 09.03.2009 г. между „Сосиете Женерал Експресбанк" АД /което дружество е преобразувано чрез вливане в "Банка ДСК" АД ("Банката") и Кредитополучателя К.Н.М. и съдлъжника Т. СТ. ОБР. е сключен Договор за кредит за текущо потребление Експресо № ** ("Договор за кредит"), по силата на който Банката е предоставила на Кредитополучателя банков кредит в размер на 20 000 лева, с краен срок за издължаване 15.03.2016 г. (84 месеца, считано от неговото усвояване, съгл.

Част I чл. 6.1 от Договора). Падежната дата за издължаване на месечните вноски била 15-то число на месеца. Договорът за кредит - Част I и Част II /Общи условия/, били в съответствие с изискванията на ЗПК /чл.11/, подписани са от кредитополучателя и съдлъжника, с което последните по собствена воля са обвързани от техните клаузи. За предоставения кредит, кредитополучателят и съдлъжникът поели ангажимент да заплащат на кредитора възнаградителна лихва с фиксиран лихвен процент в размер на 9,55 % годишно. По силата на Част I чл. 8.1 от договора, при забава в плащането на месечната вноска от деня, следващ падежната дата, определена в Договора за кредит, частта от вноската, представляваща главница се олихвявала с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 6 процентни пункта. Съгласно Част II чл. 10, при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни, целият остатък от кредита ставал предсрочно изискуем и започвал да се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в 3 размер на 6 процентни пункта. След предявяване на молбата за събиране на вземането по съдебен ред остатъкът от кредита се олихвявала със законната лихва по чл. 86 от ЗЗД. Сочи се, че съгласно Част II чл. 11 от договора, Кредиторът има право да превърне кредита в предсрочно изискуем при всяко неплащане в срок на уговорените погашения. В настоящия случай въпреки, че началната дата на просрочието била 15.05.2013 г., кредиторът не се възползвал от възможността да обяви кредита за предсрочно изискуем, поради което задължението по процесния договор за кредит било изискуемо на краен падеж, настъпил на 15.06.2016 г., за което кредиторът не дължи уведомяване на кредитополучателя и солидарния длъжник. Твърди, че всички средства по отпуснатия кредит са усвоени от Кредитополучателя на 12.03.2009 г. по посочена в част I чл. 5 от Договора за кредит негова разплащателна сметка при Банката. В Част I чл. 6.1 от Договора за кредит страните уговорили погасяване на кредита с месечни вноски в размер на 333,55 лева, съгласно погасителен план - Приложение към договора за кредит.Сочи се, че с предоставяне на кредита по сметка на кредитополучателя, банката кредитор е изпълнила поетия по договора ангажимент и е изправна страна по него, а ответниците не са, тъй като същите са платили вноските по погасителен план с падеж до 15.04.2013 г. включително. Неплатени са останали всички последващи вноски от 15.05.2013 г. до 15.03.2016 г. Кредитополучателят и съдлъжникът не са заплатили изцяло дължимите към банката суми и след настъпване на изискуемостта на кредита на краен падеж.

В законоустановения срок е депозиран писмен отговор от ответника, с който предявените искове се оспорват като неоснователни.Прави се възражение за недействителност на процесния договор за кредит на основание чл. 14, ал. 1 във вр. с чл. 6, ал. 2 от ЗПК /отм/, действащ към датата на сключване на договора. Твърди се, че за ответницата не е изготвен, респективно не й е предоставен екземпляр от договора за кредит.

Позовава се на разпоредбата на чл. 14, ал. 2 от ЗПК /отм/, съгласно която когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Оспорва качеството си на съдлъжник по договора за кредит, като прави възражение за нищожност на клаузата на чл. 17, ал. 1 от договора на основание чл. 26, ал. 2, предл. 4-то от ЗЗД, поради липса на основание. Твърди, че не е била в граждански брак с кредитополучателя, нито към датата на подписване на договора за кредит, нито след това. В условията на евентуалност, прави възражение за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит, а именно чл. 4, ал. 1, чл. 4, ал. 2, .7, т.8 и т.8.1 от част I на договора, съгласно които банката едностранно определя, както възнаградителната, така и наказателните лихви, като в основата на това едностранно определяне на лихвите от банката стои така наречения „базисен лихвен процент", който освен че се определя едностранно от банката, няма обективен характер и не е обусловен от ясни и конкретни обективни, външни за банката фактори. Сочи се, че в договора не е предвидена и разписана обективна методика и обективна процедура за изменение на лихвените проценти, нито базисния лихвен процент е привързан към точни и ясни и конкретни променливи фактори с обективен социално-икономически характер.