Решение № 733 от 26.06.2022, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 733 гр. Пазарджик, 26.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Христо Георгиев при участието на секретаря Стоянка Миладинова като разгледа докладваното от Христо Георгиев Гражданско дело № 20215220102716 по описа за 2021 година

Предявена е искова молба от М. СТ. Б., ЕГН- ********** от гр.

П.............., ул. „Ц......“№9, обл. П.............., срещу „Фератум България“ ЕООД, ЕИК- 200599406, със седалище и адрес на управление – гр. София, представлявано от

Ивет Веселинова

Димитрова и Десислава

Веселинова Николова

С подадената искова молба се иска от съда да бъде прогласена нищожността на договор № 721001/15.02.2019г. като противоречащ на императивни изисквания на Закона за защита на потребителите и Закона з а потребителския кредит. Моли се съдът, в случай, че не уважи иска за прогласяване на нищожността на договора за потребителски кредит, в условията на евентуалност на този главен иск, да прогласи нищожността на клаузата на чл. 5 от същия, като неравно правна по смисъла на чл. 143, т.9 от ЗЗ П и като нарушаваща императивните разпоредби на чл. 10, ал.2, на чл. 10а, ал. 4, на чл. 19, ал. 1 и ал.4 ЗПК.

Твърди се в исковата молба, че на 15.02.2019 г. ищцата е сключила с 1 ответното дружество „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД Договор 721001/15.02.2019г. по силата, на който са й били предоставени в собственост заемни средства в размер на 500 лв., при лихвен процент 11.99%, годишен процент на разходите - 49,05 %.

Сочи се, че по силата на чл. 5 от договора, заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в полза на кредитодателя, като одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на кредита, като кредитоп о л у ч ат е л к ат а дължи заплащането на възнаграждение на дружеството - гарант чрез заплащането на месечни вноски в общ размер на 150 лв. за срока на действие на кредитния договор. Твърди се, че ищцата е усвоила изцяло заемния ресурс, но не дължи плащания за лихва, за допълнителен пакет от услуги и за услугата финансиране и разсрочване на дължимата застрахователна премия, тъй като договорът за кредит е нищожен, поради следните съображения:

Твърди се, че договорът за потребителски кредит е недействителен, поради нарушаване на изискванията на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 2 и чл. 10 а, ал. 4 ЗПК. Сочи се, че в процесния договор, кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсва оба че ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 49, 05 %/. Във величината на ПГР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следва по ясен и разбираем з а потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота досежно обстоятелствата по чл. 19, ал. 1 липсват. Посочен е лихвен процент по заема - 11.99 %, /който е фиксиран/, но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. Съгласно чл. 10. ал. 2 и чл. 10 а. ал. 4 ЗПК, видът, размерът и действието, за което се събират такси и /или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора и кредиторът не може да изисква и да събира от 2 потребителя каквото и да е плащане за разходи, свързани с договора, които не са предвидени в него. Освен възнаградителната лихва в съдържанието на договора не са включени други разходи, поради което ответникът не е имал право да формира размер на ГПР от 49, 05 %. ГПР се определя по точно определена методика, регламентирана в чл. 19, ал.1 и по силата на ал. 2 от същия член по алгоритъма, уреден в Приложение № 1 към закона и само въз основа на такси и други разходи, изрично уговорени между страните и включени в договорното съдържание /арг. от чл. 10. ал. 2 и чл.

10а. ал. 4 ЗПК/. Законодат елят задължава кредитодателите да включват в текста на договорите за потребителски кредит размера на ГПР. тъй като от него потребителите могат да получат информация за стойността на всички плащания, които ще направят за срока на действие на договора и така да вземат информирано решение дали кредитът съответства на техните потребности и на финансовите им възможността да го обслужват.

С оглед засилената защита на правата на потребителите и за санкциониране на злоупотребата с тях от страна на търговците, които са по-силната икономически страна в гражданския оборот законът предвижда при неизпълнение на задължението за посочване на действителния размер на ГПР тежката правна последица на непораждане на права и задължения от кредитния договор /чл. 22 ЗПК/, като в тази хипотеза кредитополучателят дължи на кредитора само чистата стойност на кредита, без да дължи лихви и други разходи.

Сочи се, че съгласно им перативните изисквания на горепосочените норми, кредиторът е следвало да включи в уговорения ГПР таксата за осигуряване на поръчителство от Ferratum Bank в полза на кредитодателя.

Записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики представлява един от елементите, на които може да се основе преценката 3 за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП.

Сочи се, че уговорената такса „гарант“ - възнаграждение за осигуряване на дружество поръчител е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включит елно разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. Получаването на кредита е било обусловено от сключването на договор за гаранция от страна на кредотополучателката, за което тя дължи такса в общ размер на 150 лв., а гарантът се е задължил спрямо кредитора да отговаря за изпълнението на задълженията по договора за кредит - обстоятелство, което е било известно на „Фератум България” ЕООД, с поред императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент 0.1 %, плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни - чл. 19. ал. 5 ЗПК.

Кредиторът е нарушил императивното правило на чл. 19, ал.1 ЗПК и незаконосъобразно не е включил таксата в размер на 150лв. в записания в 4 договор размер на ГПР от 49, 05 %.

Поради това, че тази такса намира основанието си в противоречащата на чл. 19, ал.4 ЗПК клауза за ГПР следва да се приеме, че търговецът е заблудил потребителя относно размера на ГПР прилаган в отношенията между страните. Сочи, се че следва да се има предвид и че макар, че в съдържанието на договора да е включена клауза относно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, за срока, в който това право може да бъде упражнено и е предоставена информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал.4„ в него не са разписани другите условия по неговото упражняване, по-конкретно не е налице информация за размера на лихвения процент на ден и че при упражняване на правото на отказ, кредиторът няма право да изисква и да събира от потребителя обезщетение , каквото е изискването по чл. 11, ал.1, т.20 от З ПК. Тази информация е от съществено значение за потребителя, тъй като той следва да има нужните данни каква лихва на ден следва да заплати, за да упражни правото си на отказ. При липса на тази информация, той е изправен пред опасността да не изпълни точно задълженията си при направен отказ от договора, което да има за него тежки негативни последици - да з а г у б и поради неизпълнение това си право.

Неуведомяването на потребителя за правата му съгласно условията па ал.

6 на чл. 29 ЗПК също уврежда интересите му, като създава предпоставки кредиторът да претендира от него недължими обезщетения. Сочи се, че неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР е в пряко противоречие с изискванията на чл. 11. ал. 1, т. 10 от З ПК и на чл. 143, т.

19 от ЗЗП, поради което същата не е породила правен ефект. Сочи се, че така установеното води до предвидената в чл. 22 от ЗПК недействителност на договора за потребителски к р е д и т поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 20 от ЗПК. Твърди се, че ищцата не дължи заплащане на възнаграждение за учреденото поръчителство, тъй като такова съглашение не би породило правни последици на посочени в ИМ основания. Сочи се, че договорът за 5 поръчителство е уреден от диспозитивни правни норми, поради което страните могат да yговорят възмездност на поръчителството, като в тази хипотеза договорът се трансформира в двустранен. Договарянето, че кредитополучателя ще заплати възнаграждение н а поръчителя вместо кредитора противоречи на добрите нрави и внася неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК. Съдебната практика е константна, че противоречи на добрите нрави съглашение при което престациите са явно нееквивалентни. По договор за поръчителство, сключен между длъжника и поръчителя, длъжникът не получава никаква престация, поради което нарушаването на принципа на справедливост е още по-драстично. Сочи се, че поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8. параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя. като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни.

Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона з а потребителския кредит. Сочи се, че в този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необх одимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.

Сочи се, че клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител е в пряко противоречие с целта на

Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на 6 платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Съдът има задължение да с е придържа към Директивата при тълкуването на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата (решения по дела С-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson).