Решение № 242 от 28.11.2022, Районен съд - Сандански

РЕШЕНИЕ

№ 242 гр. Сандански, 28.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – САНДАНСКИ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Бисерка Н. Бакалова Тилева при участието на секретаря Валентина Евг. Томова като разгледа докладваното от Бисерка Н. Бакалова Тилева Гражданско дело № 20221250100016 по описа за 2022 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е образувано въз основа на обективно, евентуално съединени искове, предявени от С. А. В. от гр. ********** „*******“ ООД, със седалище и адрес на управление в гр. *****, представлявано от управителя *********и са с правно основание чл. 26, ал.1, предложение 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 22 Закона за потребителския кредит (ЗПК) и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от Закона за потребителския кредит и във връзка с чл. 10, ал.1, във връзка с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК.

Ищцата сочи, че на **.**.20** година е сключила с ответното дружество договор за потребителски кредит, по силата на който е получила кредит в размер на 700 лева при фиксиран годишен лихвен процент от 40,05% и годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 47,69%. Твърди, че заемната сума е трябвало да се върне разсрочено на осем месечни вноски с крайна дата 08.03.2021 година и обща сума за плащане в размер на 1036,40 лева. Твърди, че в договора е било уговорено задължение за нея за предоставяне на обезпечение и задължение при непредставянето му в тридневен срок от сключване на договора за заплащане на неустойка в размер на 625,26 лева, която също следвало да се заплати разсрочено и се кумулирала с месечната погасителна вноска. Ищцата твърди, че договорът за потребителски кредит е нищожен поради изначална недействителност на съществени елементи от договорното съдържание, съдържащи се в разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 9, т. 10 и т. 20 от ЗПК. Твърди, че клаузата за заплащане на договорна лихва е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, като неравноправна и като заобикаляща 1 изискванията на чл. 21 от ЗПК. Твърди, че клаузата за ГПР е неравноправна, поради което е нищожна. Твърди, че клаузата, уговаряща задължение за заплащане на неустойка е нищожна като неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.

Ищцата иска от съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на договор за потребителски кредит № ****** към искане № ***** от 07.05.2021 год. При условията на евентуалност, ако съдът не уважи главния иск, иска от съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузите в чл. 8 от договора, с която е уговорено заплащането на неустойка.

Ответникът в отговора на исковата молба оспорва предявените искове. Не оспорва сключването на процесния договор. Твърди, че договорът е действителен. Твърди, че клаузите в договора, с които е уговорена годишната лихва, ГПР и заплащането на неустойка са действителни.

В съдебно заседание ищцата поддържа иска. Ответникът поддържа оспорването, направено с отговора на исковата молба.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства намира за установено от фактическа страна следното:

На 07.05.2021 год. в гр. ****** между „*****“ ООД, като кредитор и ответницата С.

А. В., като кредитополучател е бил сключен договор за потребителски кредит № **** към искане № ****. По силата на договора на В. е бил предоставен кредит в размер на 700 лева, а тя съгласно чл. 4, ал. 2 от договора се задължила да го върне в срок от 07.06.2021 год. до 07.01.2022 год., разсрочено на осем броя вноски и съгласно уговорен погасителен план. В чл. 3, ал. 5 от договора било посочено, че кредитът се отпускал при годишен процент на разходите от 47, 69 %, а в чл. 3, ал. 7, бил посочен фиксиран годишен лихвен процент от 40, 05 %. Общата сума за плащане, съгласно уговорените параметри на кредита възлизала на 830, 74 лева – чл. 3, ал. 12. В чл. 6 от договора било уговорено, че договорът щял се обезпечи с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящи условията, предвидени в чл. 23 от Общите условия. Съгласно чл. 8 от договора в случай, че кредитополучателят не представил договореното в чл. 6 обезпечение в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговаряло на условията, посочени в чл. 23 от ОУ, кредитополучателят дължал неустойка в размер на 625, 26 лева, с начин на разсрочено плащане подробно посочен в Приложение № 1 към договора.

Договорът съдържал погасителен план - приложение № 1, в който били посочени погасителните вноски по размер с неустойка и без неустойка.

От заключението на допуснатата и изслушана по делото съдебно- счетоводна експертиза, което съдът кредитира като компетентно, пълно и безпристрастно се установява, че годишният процент на разходите по кредита, изчислен съгласно формулата в Приложение № 1 в ЗПК възлизал на 47, 69 %. Вещото лице заключава, че при определяне на ГПР, кредиторът е взел предвид като разход единствено начислените лихви и при включване на всички допускания съгласно погасителния план, т.е. с включена неустойка, 2

ГПР изчислен по формулата, посочена в чл. 19, ал. 2 от ЗПК, възлизал на 763,32%.

При така установеното от фактическа страна съдът прави следните изводи:

По иска за обявяване на договора за недействителен:

Договорът за кредит, предмет на настоящото дело, попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит (ЗПК). Съгласно легалното определение на договор за потребителски кредит, съдържащо се в разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Ответницата в случая е сключила договора като потребител, като физическо лице, което при сключването на договора, действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Разпоредбите на чл.

11, ал. 1 от ЗПК регламентират задължителните елементи от съдържанието на договора за потребителски кредит. В чл. 11, ал. 1, т. 9 е предвидено, че договорът за кредит трябва да съдържа лихвеният процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. В чл. 11, ал.1, т. 10 е предвидено, договорът следва да съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1, т. 7-12 и чл.20 и ал. 2 и чл. 12, ал.1, т. 7 - 9 , договорът за потребителски кредит е недействителен.

В настоящия случай, основанието на ищцата за да иска обявяване на договора за недействителен по реда на чл. 22 от ЗПК е липсата на съществените елементи от договора, предвидени в чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, а именно липсата на клаузи относно лихвения процент и годишният процент на разходите, поради тяхната нищожност. Тя твърди, че уговорената в процесния договор възнаградителна лихва е нищожна като противоречаща на добрите нрави, като неравноправна и като заобикаляща изискванията на чл. 21 от ЗПК. На второ място твърди, че уговорката за ГПР е нищожна, тъй като е неравноправна клауза и заобикаля изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.

По основанията на ищцата съдът намира следното:

Съдът намира, че уговорената в настоящия договор възнаградителна лихва, която е била фиксирана за срока на договора и е в размер на 40, 05 % не противоречи на добрите нрави. Съгласно чл. 9 от Закона за задълженията и договорите, страните свободно определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Съгласно чл. 10 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, 3 определен от Министерския съвет. Ако уговореният размер е по-голям, той се намалява по право до този размер. Към настоящия момент, МС с постановление по реда на чл. 86, ал. 2 от ЗЗД определя само размера на законната лихва, но не и размера на възнаградителната лихва. Затова в случая следва да се извърши проверка дали така уговорената в договора възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, т.е. дали е уговорена в съответствие с принципите на справедливостта и добросъвестност и дали не води до свръхобогатявяне на кредитора. Съдът намира, че така, както е уговорена в размер на 40, 05 % възнаградителната лихва не нарушава добрите нрави. Тя не води до свръхпечалба за кредитора, съобразена е със социално- икономическите условия в страната, с темпа на инфлация през 2021 год. с оглед периода на погасяване на кредита. По същите съображения съдът намира, че тази клауза не е и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 от Закона за защита на потребителите. Съдът не възприема и довода на ищцата, че тази уговорка заобикаля изискванията на ЗПК и че договорения размер на възнаградителната лихва е по- висок от обявения.

Предвид изложеното съдът намира, че клаузата, с която е уговорено заплащане на възнаградителна лихва в размер на 40, 05 % е действителна.

Съдът намира за нищожна обаче клаузата в договора, която уговаря годишен процент на разходите. Същата заобикаля изискванията на ЗПК и е неравноправна по смисъла на чл.

143, ал. 1 от ЗЗП.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Той се изчислява, съгласно следващата разпоредба по формула съгласно приложение № 1 и съгласно алинея 4 от същия текст от закона не може да бъде повисок от пет път пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет.

От заключението на съдебно- счетоводната експертиза се установи, че при определяне на годишен процент на разходите на 47, 69%, кредиторът в нарушение на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК и не е включил уговорената в чл. 8 неустойка от 625, 26 лева. Според настоящия съдебен състав тази неустойка представлява разход, допълнително оскъпяване на кредита, а не неустойка Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи за обещетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Неустойката има обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция.

Задължението за заплащане на неустойка е акцесорно и зависи от изпълнението на главното, основното задължение. В казуса неустойката е начислена заради неизпълнение от страна на кредитополучателя не на главното задължение за връщане на заемната сума, а за неизпълнение на задължение за даване на обезпечение. Съдът намира, че неустойката, така както е уговорена, е един вид оскъпяване на заема, тя е уговорена извън присъщата й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция, поради което клаузата, с която е 4 уговорена е неравноправна и като такава се явяа нищожна. По същите съображения тази сума не представлява и разход по сисъла на чл. 19, ал. 3 от ЗПК, който се плаща от потребителя при неизпълнение на задължението по кредита по смисъла, който не се включва в ГПР, а представлява допълнителен, бъдещ разход, който съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК трябва да бъде включен при определяне на ГПР. При включването на процесната сума от 625, 26 лева към уговорената възнаградителната лихва, годишният процент на разходите в случая става 763, 32 %. Този размер противоречи на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, че ГПР не може да надвишава 5 път размера на законната лихва (т.е. 50 %). В случая е налице несъответствие между посочените в договора размери на ГПР и общата дължима сума, което е заблудило кредитополучателя относно действителната цена на кредитния ресурс. Съдът намира, че тази клауза е неравноправна, тъй като е уговорена във вреда на ответницата и не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя. Като неравноправна, съдът намира тази клауза за нищожна. Обявяването на тази клауза за нищожна води до извода, че същата липсва в съдържанието на договора, поради което същият не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т. 10 от ЗК, поради което на осование чл.