Решение № 105 от 15.07.2024, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 105 гр. София, 12.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова при участието на секретаря София Л. Гаджева като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Касационно търговско дело № 20238002900516 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Гринопа“ ООД срещу решение № 131 от 29.04.2022 г. по т.д. № 28/2022 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което след отмяна на решение № 161/11.06.2021 г. по т.д. № 3/2021 г. по описа на ОС – Варна е отхвърлен предявеният от „Гринопа“ ООД срещу „Изток инвест 96“ ЕООД иск по чл. 233 ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищеца предоставени му за ползване по силата на договор за наем от 20.06.2012 г. и сключени към същия анекси имоти, подробно индивидуализирани в съдебния акт, и се е произнесъл по разноските по делото.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в противоречие на процесуалния и материалния закон.

Излага, че въззивният съд в нарушение на нормата на чл. 269 ГПК и даденото с ТР 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на същата законова разпоредба, без да е сезиран с конкретни доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, е отменил последното на неподдържани от въззивника основания. Сочи, че решението е постановено и в нарушение на материалния закон, като въззивният съд не е отчел, че договорът за наем е консенсуален, че за сключването му не е изискуема 1 писмена форма, както и че съдебната практика допуска договорът да бъде сключен и с конклудентни действия. Поддържа, че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд не е обсъдил установената по делото фактическа обстановка в нейната цялост, както и че ищецът не е сключвал процесния договор за наем и анекси, а е встъпил в тях на основание чл. 237, ал. 2 ЗЗД, поради което не носи вина за липсата на прецизна индивидуализация в договора и анексите на отдадените под наем имоти.

Оспорва като неправилни и изводите на въззивния съд, че отдадените под наем имоти не могат да бъдат индивидуализирани чрез събрана в хода на съдебния спор СТЕ, като сочи, че последната е допустимо доказателствено средство. Излага, че не е допускан в ползваните от ответника имоти, поради което и заключението на СТЕ е единственият начин последните да бъдат точно индивидуализирани. Поддържа, че ответникът изрично в проведените на 15.03.2019 г. и на 21.06.2019 г. о.с.з. пред ОС – Варна е признал, че държи процесните имоти, съобразно индивидуализацията им в исковата молба и заключението по СТЕ, като никога не е сочил различно от твърдяното от ищеца основание – процесния договор за наем, на което да е придобил държането на имотите и да ги държи и понастоящем. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго, с което искът му да бъде уважен, както и да му бъдат присъдени разноски за всички инстанции.

Ответникът по касация „Изток инвест 96“ ЕООД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага доводи за правилност на въззивното решение. Сочи, че ищецът не е доказал идентичност между предадените с процесния договор за наем имоти и имотите, чието връщане претендира, поради което обосновано искът му е отхвърлен. Поддържа, че ищецът не е представил скици или други доказателства, въз основа на които да може да бъдат индивидуализирани имотите, предоставени за ползване с процесния договор за наем, че претендира връщане на имоти със значително по-голяма площ от договорената по договора за наем, без да твърди устно предоставяне на помещения, поради което и правилно въззивният съд е приел за основателни доводите по сезиралата го въззивна жалба, че не се доказва идентичност на отдадените под наем имоти и претендираните да бъдат върнати с иска по чл. 233 ЗЗД. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски по делото.

С определение № 544 от 08.03.2024 г. по т. д. № 516/2023 г. ВКС, ТК, състав на Второ отделение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: „Допустимо ли е предоставените за ползване имоти по сключен договор за наем да бъдат индивидуализирани въз основа на заключение по съдебно – техническа експертиза?“

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното:

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че от представения по делото като писмено доказателство договор за наем от 2

20.06.2012 г. се установява, че “Завод за автоматика и телемеханика“ ЕАД, с ЕИК 130195112, в качеството на наемодател е предоставил на ответника, в качеството на наемател, временното и възмездно ползване на недвижим имот с площ от 900 кв.м., представляващ част от склад, находящ се в гр. София, ул.

“202“ № 7, както и намиращите се в склада кранови съоръжения. Изтъкнал е, че съгласно чл. 5, ал. 1 от договора наетите имоти, следва да се предадат с приемо-предавателен протокол, какъвто не e представен по делото. Счел е, че от представения договор за вливане /л.16/ е видно, че е настъпило правоприемство, чрез вливане на наемодателя в “Интерком груп“ ООД, като между новия собственик и наемателя, са сключени поредица от анекси, които имат за предмет уточнение и осъвременяване на страните, цената и предмета на договора. Посочил е, че наетият имот е индивидуализиран като складови помещения, находящи се на бул. “История славянобългарска“ /бивша ул.

”202”/ № 7 в гр. София, като с последния анекс от 09.01.2018 г. е описан като 3 500 кв.м. складови помещения на същия адрес. Приел е, че от приетия по делото препис от удостоверение, издадено от АВ /л.23/, се установява, че ищецът е собственик, по силата на апортна вноска на поземлен имот с идентификатор ***, с площ 11397 кв.м., находящ се в гр. София, ул.

“202“ № 7, ведно с изградените в поземления имот осем сгради, както следва: с идентификатор ***, административна делова на 7 етажа, със ЗП 340 кв.м.; с идентификатор ***, промишлена сграда на 3 етажа, със ЗП 723; с идентификатор *** промишлена сграда на 3 етажа, със ЗП 1284 кв.м.; с идентификатор *** промишлена сграда на 2 етажа, със ЗП 1263 кв.м.; с идентификатор *** промишлена сграда на 1 етаж, със ЗП 1295 кв.м.; с идентификатор *** на промишлена сграда 1 етаж, със ЗП 167 кв.м.; с идентификатор *** постройка доп. застрояване на 1 етаж, със ЗП 13 кв.м., и с идентификатор ***, промишлена сграда на 1 етаж, със ЗП 13 кв.м. Посочил е, че от приетите по делото нотариални покани от 14.05.2018г. и 06.06.2018г. се установява, че с първата ищецът е уведомил ответника за настъпилото правоприемство по отношение на процесния имот, както и е отправил искане до наемателя да заплати наемната цена за месеците април и май 2018 г. на новия собственик, а с втората го е уведомил, че прекратява договора едностранно и го кани да му предаде имота.

При така установената фактическа обстановка е приел от правна страна, че по предявения иск с правно основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД в тежест за ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на валидно облигационно правоотношение между страните; отпадането на облигационната връзка и държането на имота от ответника.

Счел е, че по делото е безспорно установено, че между праводателя на ищеца и ответника е съществувало валидно облигационно правоотношение по договор за наем на складови помещения с обща площ от 3500 кв.м. Посочил е, че след апортирането на недвижимия имот в капитала на търговското дружество ищец на основание чл. 237, ал. 2 ЗЗД страните по делото са обвързани от договор за наем без определен срок. Приел е, че от събраните писмени доказателства се установява, че договорът е прекратен от ищеца като 3 наемодател с изискуемото за безсрочен договор едномесечно предизвестие.

Изтъкнал е, че държането на имота от ответника е факт, който не е спорен между страните. Счел е за спорен въпроса кои от имотите, описани в уточняващата молба на л.113 по делото са били предадени на ответника по силата на процесния договор за наем. В тази насока се е позовал на наведено изрично оплакване във въззивната жалба за неправилно установяване на фактите по делото и на направено изрично оспорване в отговора на исковата молба с твърдения, че ответникът владее помещенията на договорно и на извъндоговорно основание.

По така очертаните за спорни факти, въззивният съд е приел, че искът по чл. 233, ал.1 ЗЗД е предоставен на страната по облигационна връзка, с цел връщане на даденото по договора. Подчертал е, че искът е осъдителен, поради което въз основа на диспозитива на съдебното решение ищецът ще се снабди с изпълнителен лист относно помещенията, които ответникът следва да опразни. Изтъкнал е, че с оглед изпълнителната сила на постановеното съдебно решение съдебният изпълнител ще бъде длъжен да освободи и предаде на ищеца описаните в изпълнителния лист помещения, поради което същите следва да бъдат индивидуализирани по начин, правещ възможен изпълнението на постановеното съдебно решение. Посочил е, че именно с цел изпълняемост на съдебното решение ищецът е бил задължен да уточни и индивидуализира помещенията, които твърди, че са предмет на прекратената облигационна връзка, тъй като в диспозитива на съдебното решение помещенията, предмет на договора за наем не могат да бъдат посочени като складови помещения с площ от 5 375 кв.м., каквото е било описанието им в исковата молба. Подчертал е, че тъй като искът по чл. 233, ал. 1 ЗЗД е предоставен на страната по прекратената облигационна връзка, помещенията, обект на изпълнението, следва да са идентични с тези, които са предадени по силата на облигационната връзка и да съвпадат изцяло с предмета на договора за наем. Обобщил е, че за да бъде уважен искът по чл. 233, ал.1 ЗЗД, ищецът следва да установи както твърдението си, че имотите, които иска да му бъдат предадени от ответника, се ползват по силата на прекратения наемен договор, а не на друго основание, така и че помещенията, предмет на договора, са идентични с тези, които той е посочил в уточняващата си молба. Счел е, че описанието на помещенията, предмет на договор за наем, като складови помещения с обща площ от 3 500 кв.м., не изпълнява изискването за индивидуализация на имотите, тъй като площта, макар и индивидуализиращ признак, следва да се съпътства и от граници. Изтъкнал е, че договорът за наем препраща към скица, която не е приложена по делото, както и че не е представен приемо-предавателен протокол за предаване на имотите.

Подчертал е, че и двете събрани заключения дават отговор, че помещенията, които са посочени в уточняващата молба съвпадат с тези, които се ползват от ответника, но не дават отговор на въпроса дали са идентични с предадените на ответника по договора за наем. Заключил е, че доказателствената тежест е за ищеца и след като не е установил кои от посочените помещения са предадени на ответника по силата на договора за наем, то искът се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен. По тези мотиви е отменил първоинстанционното 4 решение и е отхвърлил предявения иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД.

По релевирания правен въпрос настоящият състав на съда споделя служебно известната му съдебна практика по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения на ВКС.

С решение № 49 от 29.03.2013 г. по гр.д. 363/2012 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, е прието, че в сделки, с които не се прехвърлят вещни права върху недвижими имоти между живи и не подлежат на вписване, като например в завещание и в предварителен договор, е достатъчно всяко описание, което прави възможна идентификацията на имота с оглед отношенията между страните и обстоятелствата при извършването на сделката. Даден е пример, че ако в завещание или в предварителен договор е посочено "завещавам вилата на племенника В.", или "обещавам да продам вилата във В." е достатъчна индивидуализация на имотите, ако завещателят/обещателят има само една вила. Подчертано е, че що се отнася до неиндивидуализирането на имота с граници в исковата молба, това е неин недостатък, който подлежи на отстраняване по реда на чл. 100, ал. 3 ГПК, както е посочено в т. 4 от ТР ОСГК № 1 от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. Изрично е посочено, че ако между страните има спор по идентичността, съдът, като прецени всички доказателства (в т.ч. заключение на съдебно-техническа експертиза), следва да индивидуализира имота и посочи точното му описание в диспозитива на съдебното решение.