Определение № 4092 от 31.07.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4092 гр. София, 31.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Мария Христова Касационно гражданско дело № 20268002101949 по описа за 2026 година

Производството по делото е образувано по касационна жалба вх.№1923/20.02.2026 г.

(идентична на жалби вх.№2173/26.02.2026 г. и вх.№2027/24.02.2026 г.) от А. Р. Н. и Т. Т. А., приподписана от адвокат Д. П., срещу въззивното решение №23/18.01.2026 г. на Софийски окръжен съд по в.гр.д. №762/2025 г. в частите, с които са отхвърлени предявените от А. Р. Н. и Т. Т. А. срещу Софийски градски съд искове за заплащане на сумите от по 6 000 лева за всеки ищец, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в следствие на нарушение на правото на ЕС с окончателния съдебен акт по гр.д. № 5284/2019 г. по описа на СГС, постановен при проведен несправедлив съдебен процес, ведно със законната лихва върху главниците, считано от подаване на исковата молба до окончателното заплащане.

В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост.

Насрещната страна Софийски градски съд с писмен отговор, чрез пълномощник С. Р. (с юридическо образование) оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основанията по чл.280 ГПК (общите и специалните) за допускане на касационно обжалване, нито е налице неправилност на съдебния акт по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Претендира присъждане на разноски за процесуално представителство пред касационната инстанция.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

1

Въззивният Софийски окръжен съд потвърдил решението на първостепенния Районен съд – София в частите, с които са отхвърлени предявените от А. Р. Н. и Т. Т. А. срещу Софийски градски съд искове за заплащане на сумите от по 6 000 лева за всеки ищец, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в следствие на нарушение на правото на ЕС с окончателния съдебен акт по гр.д. № 5284/2019 г. по описа на СГС, постановен при проведен несправедлив съдебен процес, ведно със законната лихва върху главниците, считано от подаване на исковата молба до окончателното заплащане.

Съдът посочил, че ищците навели твърдения за допуснати нарушения на чл. 6, § 1 и чл.13 от ЕКЗПЧОС при постановяване на решението по в.гр.д. №5274/2019 г. на Софийски градски съд, тъй като същото било нищожно, недопустимо и неправилно, като фактическите изводи на съда били непълно, неточно, погрешно и превратно описани.

Въззивният съд посочил, че за да бъде ангажирана отговорността на държавата за вреди причинени от нарушаване правото на ЕС, по делото следва да бъде установено съществено нарушение на общностна норма, която предоставя права на частноправни субекти, настъпили вследствие на същото вреди и причинна връзка между нарушението и вредите.

Позовал се на установената практика на ЕСПЧ по приложение на чл. 6, § 1, изр. първо ЕКЗПЧОС (Golder v. the United Kingdom, § 36; Kutic v. Croatia, § 25 и § 32; Acimovic v.

Croatia, § 41; Beneficio Cappella Paolini v. San Marino, § 29), като посочил че в понятието „право на съд“ се включва: право на достъп до съд, представляващо право на иницииране на производство пред съд по гражданско правни въпроси; право на разглеждане на делото от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона, правото на справедливо и публично гледане на делото в разумен срок.

Въз основа на тези принципни разрешения съдът приел, че от представените по делото доказателства и приложеното решение по в.гр.д. №5274/2019 г. на Софийски градски съд не се установява допуснато нарушение на правото на А. Н. и Т. А. на справедлив процес.

Изложил, че в хода на същото на ищците били предоставени всички процесуални гаранции за упражняване в пълна степен на правата им на участие и защита в производството, а крайният съдебен акт бил мотивиран и постановен след самостоятелна преценка на събраните доказателства. Развил съображения, че несъгласието на ищците с правните изводи на решаващия състав по съществото на спора не може да обоснове извод за допуснато съществено нарушение на общностното право и по-конкретно на чл. 6 от ЕКЗПЧОС.

В допълнение към изложеното посочил, че единствените обстоятелства, които следвало да бъдат установени от съда в производството за обезвреда на твърдените от страните вреди вследствие на нарушение на общностното право, са нарушена норма на правото на ЕС и настъпилите от същото вреди за ищците. Изложил, че принципът за отговорност на държавата, присъщ на правния ред на общността, изисквал присъждане на обезщетение, но не и преразглеждане на съдебното решение, от което се твърди настъпването на вреди, в каквато насока били поддържаните от ищците възражения. Приел, че е недопустимо да бъде пререшаван материално правния спор по приключилото с влязлото в сила решение производство на Софийски градски съд.

Въззивният съд посочил още, че страните се позовали бланкетно на нарушение чл. 13 2

ЕКЗПЧОС. Отбелязал, че тази норма не представлявала отделно право, а била обща разпоредба относно упражняването и закрилата на правата и свободите.

С оглед на изложеното и липса на установено допуснато от ответника съществено нарушение на правото на ищците на достъп до правосъдие или на правото им на защита, въззвният съд направил извод за неоснователност на предявените искове.

С молба вх.№12117/10.06.2026 г. З. К. С. направил искане за отправяне на преюдициално запитване по реда на чл. 267 ДФЕС до Съда на Европейския съюз по следните въпроси: 1/ Следва ли чл.19 ДЕС и чл.47 от Хартата и принципът на ефективност да се тълкуват в смисъл, че държавата може да изисква предварителна отмяна на съдебния акт като условие за ангажиране на отговорността за вреди от нарушение на правото на ЕС, когато този акт е окончателен и не подлежи на отмяна; 2/ Съвместимо ли е с правото на ЕС национална правна уредба или съдебна практика, която поставя в по-неблагоприятно положение лица, пострадали от окончателни съдебни актове, които не подлежат на отмяна, спрямо лица, пострадали от актове подлежащи на контрол и отмяна, като по този начин лишава първата група от възможността да търси обезщетение. Съвместимо ли е това с чл.20 и чл.21 от Хартата (забрана за дискриминация); 3/ Следва ли принципът, установен по делото Кьоблер (С-224/01), да се тълкува в смисъл, че националният съд, разглеждащ иска за вреди, е длъжен сам да установи нарушението на правото на ЕС, когато липсва ред за предварителна отмяна на съдебния акт; 4/ Съвместимо ли е с чл.19 ДЕС и чл.47 от Хартата националният съд да отказва да разглежда иск за вреди от съдебен акт поради липса на предварителна отмяна, когато такава отмяна обективно е невъзможна; 5/ Следва ли правото на ЕС да се тълкува в смисъл, че националният съд не може да изисква от ищеца да сезира ЕСПЧ като условие за установяване на незаконност, предвид че ЕСПЧ не е четвърта инстанция и не отменя съдебни актове; 6/ Следва ли правото на ЕС да се тълкува в смисъл, че националната практика, която лишава определена група лица от достъп до обезщетение поради липса на ред за отмяна на окончателни съдебни актове, представлява непряка дискриминация по смисъла на чл.21 от Хартата и чл.4, ал.2 от Закона за защита от дискриминация; 7/ Следва ли чл.19 ДЕС, чл.47 от Хартата и принципът на ефективност да се тълкуват в смисъл, че държавата може да предвиди по-благоприятен режим за обезщетяване на вреди от съдебни актове, нарушаващи правото на ЕС (чл.2в ЗОДОВ), отколкото за вреди от съдебни актове, нарушаващи други норми на правото, включително ЕКЗПЧОС, като допуска без предварителна отмяна само в първия случай. Съвместимо ли е това с принципа на недискриминация по чл.20 и чл.21 от Хартата.

Искането за отправяне на преюдциално запитване изхожда от нелегитимирано лице.

Молителят З. К. С. не е страна в настоящото производство. Предявените от същия искове, предмет на въззивното производство, са обжалвани с частна касационна жалба, по която е образувано ч.гр.д.№1948/2026 г. на ВКС, ІV г.о.

Независимо от изложеното, настоящият състав на съда намира, че не са налице основания и за служебно отправяне на преюдициално запитване, по следните съображения:

Съгласно разпоредбите на чл. 629 и сл. от ГПК и чл. 267, § 3 ДФЕС, както и трайно установената практика на СЕС, за да бъде отправено преюдициално запитване е необходимо 3 поставените въпроси да са свързани с тълкуване на определена разпоредба от правото на Европейския съюз (ЕС), което е необходимо за разрешаване на конкретния спор по делото.

Съдът на Европейския съюз (СЕС) не е компетентен да се произнася по въпроси, които са по същество на спора; по спорните между страните факти, респ. по изследване, тълкуване и прилагане на националната правна уредба на запитващата държава. В този смисъл са решенията по Дело С-83/91г; по Дело С-445-06; по Дело С-380/01 и др.

Съгласно правилото на чл. 629, ал. 3 от ГПК, преюдициално запитване не следва да се отправя, когато отговорът на поставените въпроси произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на ЕС или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение.

Изключения от задължението за отправяне на запитване са формулирани и в практиката на Съда на ЕС: когато по друго дело вече е разглеждан идентичен въпрос (решение от 27.03.1963г. по съединени дела

28/62,

29/62 и

30/62,

Da

Costa v

NederlandseBelastingadministratie, решение от 05.02.1963г. по дело 26/62, Van Gend en Loos v.

NederlandseAdministratie der Belastingen и други); когато правилното прилагане на правото на ЕС е очевидно и не оставя съмнение относно начина, по който трябва да бъде решен въпросът (решение от 06.10.1982г. по дело 283/81, CILFIT v. ItalianMinistry of Health и други); когато спорът пред националния съд не е свързан с приложение на правото на ЕС и се касае до вътрешнонационален казус (определение от 06.10.2005г. по дело С-328/04, решение от 07.05.1997г. по съединени дела С-321-324/94, Pistre, решение от 18.10.1990г. по съединени дела С-297/88 и С-197/89, Dzodzi и други).

Във връзка с вече отправени запитвания за принципите и условията, уреждащи извън договорната отговорност на държавите членки за вреди, причинени на частноправни субекти от нарушение на правото на Общността, когато това нарушение се дължи на национален съд, постановил решение като последна инстанция, са налице произнасяния на СЕС. Част от тях са решение по дело C-224/01 Gerhard Kцbler v. Republik Цsterreich и решение по дело C-173/03 Traghetti del Mediterraneo SpA, in liquidation v. Repubblica italiana.

В същите Съдът на Европейския съюз приел, че принципът, че държавите членки са задължени да обезщетят вредите, причинени на лица от явно и достатъчно сериозно нарушение на правото на Общността, се прилага и когато нарушението е извършено с влязло в сила решение на национална юрисдикция. Разяснено е още, че правото на ЕС се противопоставя на прилагането на национален закон, който изключва отговорността на държавата в случаите, в които нарушението произтича от погрешното тълкуване на правото от страна на националния съд или от погрешната му оценка на фактите и доказателствата, тъй като тези дейности представляват основна част от правораздавателната дейност и неправилното им упражняване може да доведе до явно нарушаване на правото на ЕС.

Общностното право не допуска и национално законодателство, което ограничава такава отговорност единствено до случаи на умишлена вина и сериозно нарушение от страна на съда, ако такова ограничение би довело до изключване на отговорността на съответната държава членка в случаи, в които е извършено явно нарушение на приложимото право.