Решение № 524 от 31.07.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 524 гр. София, 31.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова при участието на секретаря Александра В. Чолакова като разгледа докладваното от Мария Христова Касационно гражданско дело № 20248002104389 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.290 и сл. от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от М. Д. А., чрез адвокат С. И., срещу въззивното решение № 722/27.06.2024 г. постановено от Окръжен съд – Варна по в. гр. д. № 916/2024 г.

Касационното обжалване е допуснато с определение №3360/25.06.2025г. по въпросите, обобщени и уточнени от съда (съобразно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС): 1/ за начина, по който се установява неистинност на писмен договор състоящ се от повече от една страница, при твърдения за подмяна на страниците преди подписите и чия е тежестта да го докаже; 2/ как се установява задължението за връщане на заемната сума по сключен договор за заем; 3/ за задължението на съда да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на заключението на експертизата, за неговата доказателствена стойност, съобразно пълнотата, яснотата и обосноваността му, както и за задължението на съда да вземе предвид отговорите на въпросите на вещите лица, дадени в открито съдебно заседание, при приемане на експертизата.

По въпроса за начина, по който се установява неистинност на писмен договор състоящ се от повече от една страница, при твърдения за подмяна на страниците преди подписите и чия е тежестта да го докаже, е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 26/19.03.2018 г. по гр.д.№554/2017 г. на ІV г.о.; решение № 249/12.11.2012 г. по гр.д. № 270/2012 г. на ІІ г.о. Според дадените в същата разрешения, доказателствената сила на документите е определена от закона. Всеки подписан документ доказва, че 1 материализираното в него изявление е направено и изхожда от лицето, което го е подписало като негов издател. Формалната доказателствена сила може да бъде преодоляна, ако се докаже неистинността (неавтентичността) на документа, което означава, че материализираното в него изявление не е направено от лицето, посочено като издател.

Установяването на неавтентичността на частните диспозитивни документи, каквито са подписаните писмени правни сделки, се извършва като се докаже, че подписът в документа не е на лицето сочен като издател или текстът преди него е подправен (заличено е изцяло или отчасти съдържанието преди подписа или е заменено с друго). Когато документът се състои от повече от една страница, следва да бъде установено, че части от текста или от страниците са заменени или подправени, или подписът е положен върху бял лист, който впоследствие е попълнен с текст несъответстващ на волята на издателя. В тези случаи е налице неистинност (неавтентичност) на документа, доколкото неговата автентичност се отнася както до авторството на подписа, така и до авторството на подписаното изявление.

Тежестта за доказване неистинността на частен документ носи страната, която го оспорва, ако той е подписан от нея. Когато се оспорва истинността на неподписан от оспорващия документ, тежестта за установяване на автентичността му, а именно, че изхожда от лицето, което според нея е негов издател, е за страната, която го е представила, за да се ползва от него. Доказването на неистинността на документа може да бъде извършено с всички допустими по ГПК доказателства – писмени, гласни, при приложение на ограниченията на чл.164 ГПК и експертни заключения. Доказателствата могат да бъдат както преки, установяващи неавтентичност на подписите или на изписания текст на договора, така и косвени за вида на хартията, на която е материализирано писменото съглашение, начина на форматиране на страниците, шрифта, хоризонталните и вертикални граници, отстоянията в текста и обстоятелствата при подписване на договора (време, място на сключване на сделката и поведението на страните). Последните само дават указание за основния факт, но в съвкупност с останалите събрани доказателства служат за неговото установяване. Не е налице пречка главното доказване да се осъществи единствено с косвени доказателства, но същите следва да са несъмнени, достоверни и от тях да може да се изведе обоснован извод за наличие на главния факт.

Въпросът как се установява задължението за връщане на заемната сума по сключен договор за заем също е намерил своето разрешение в трайно установената практика на ВКС, част от която са решение № 240/26.10.2016 г. по гр. д. №922/2016 г. на ІV г.о.; решение № 244/21.01.2020 г. по гр. д. № 983/2019 г., III г. о.; решение № 524/28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г., IV г. о. Според възприетото в нея разрешение, по иск за връщане на заета сума в тежест на ищеца е да докаже не само получаването на сумата, но и основанието за това.

Същото може да бъде осъществено с всички допустими по ГПК доказателствени средства относно правните и фактически действия на страните във връзка с извършеното плащане (в т.ч. направени признания за факти или за обвързаност).

Последният поставен въпрос за задължението на съда да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на заключението на експертизата, за неговата доказателствена стойност, съобразно пълнотата, яснотата и обосноваността му, както и за задължението на 2 съда да вземе предвид отговорите на въпросите на вещите лица, дадени в открито съдебно заседание, при приемане на експертизата, също е намерил своето трайно разрешение в установената практика на ВКС (решение № 59/24.4.2020 г. по гр.д. №3624/2019г. на ІV г.о.; решение № 21/24.03.2015 г. по гр. д. № 3529/2014 г., IV г. о.; решение № 21/24.03.2015 г. по гр. д. № 3529/2014 г., IV г. о.). Според възприетото от съставите на касационната инстанция становище, съгласно разпоредбата на чл.200 ГПК, приемането на заключението по допуснатата експертиза се извършва в открито съдебно заседание след изслушване на вещото лице, по време на което страните и съда могат да задават въпроси свързани с него.

Дадените от вещото лице устни разяснения при излагане на заключението и при отговорите на поставените въпроси представляват част от това заключение. Същите следва да бъдат съобразени при обсъждане на експертното заключение и при обосноваване извода на съда относно неговата годност и за кредитирането му изцяло или отчасти. Съдът не е задължен да възприеме експертното становище, но е длъжен да мотивира преценката си, като посочи причините, поради които не го кредитира, да го обсъди и прецени заедно с всички събрани по делото доказателства.

Настоящият съдебен състав изцяло споделя така дадените разрешения.

В жалбата М. Д. А. излага доводи за неправилност на решението, поради противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че в обжалвания съдебен акт мотивите на съда са вътрешно противоречиви и липсва пълен анализ на събраните по делото доказателства. При формиране на правните си изводи въззивният съд не обсъдил съществена част от констатациите на вещото лице относно разликите във физическите характеристики на хартията, на която бил съставен процесният договор за заем, различния шрифт и разряд на текста, констатациите, че страниците са печатани на различни устройства и не са отпечатани от един файл; не обсъдил обясненията на вещото лице дадени в съдебно заседание при изслушването му, не съпоставил заключението на вещото лице с останалите събрани доказателства и не обосновал извода си защо не кредитира заключението в неговата цялост.

Съдът разместил доказателствената тежест за установяване неавтентичността на процесния договор, а необоснованият му извод по този въпрос довел до нарушение на правилата за доказване факта на предаване на заемната сума. При постановяване на решението съдът не изпълнил и задълженията си да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, като формира собствени фактически и правни изводи. Същият не обсъдил показанията на свидетеля В. в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства; не коментирал вътрешното им противоречие, както и допуснатите процесуални нарушения при неговия разпит, доколкото искането било преклудирано. Съдът не обсъдил вътрешното противоречие в договора, възражението за началната дата на забавата и разгледал ненаведени в производството твърдения за използване на заемната сума за заплащане на цената по сключения от заемополучателя договор за покупко-продажба. По същество претендира за отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове. Прави искане за присъждане на направените при разглеждане на делото разноски.

Ответникът В. Б. Б. с писмен отговор, чрез адвокат П. С., оспорва жалбата като 3 неоснователна. Излага, че въззивното решение е законосъобразно и постановено въз основа на цялостен анализ на събраните по делото доказателства. Твърди, че оспорването на процесният договор за заем е недопустимо, тъй като възражението било разгледано в производството по гр.д.№16516/2021г. на Районен съд – Варна. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на касационните оплаквания относно изводите на въззивния съд за автентичността на процесния договор. Оспорва доводите за необоснованост на обжалваното решение, като сочи че в същото съдът препратил към мотивите на първостепенния съд относно очертания предмет на спора, твърденията и възраженията на страните, както и относно съдържанието на договора. По формираните различни правни изводи въззивният съд изложил собствени и подробни мотиви, обсъдил подробно и аргументирано заключението на вещото лице, като го ценил в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства. Излага съображения за неоснователност на доводите за противоречие в клаузите на договора и неправилно определяне началната дата на забавата. По същество претендира за отхвърляне на жалбата и оставяне в сила въззивното решение. Прави искане за присъждане на сторените по делото разноски.

Въззивният съд, след отмяна на решението на първостепенния Районен съд – Варна, постановил друго, с което осъдил М. Д. А. да заплати на В. Б. Б. сумата от 20 000 лева, представляваща невърната главница по договор за заем от 04.12.2007 г. и сумата от 6 094 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата, за периода от 05.12.2019 г. до датата на предявяване на иска – 05.12.2022 г., на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.

За да постанови този резултат, съдът (включително чрез препращане към установената от първостепенния съд фактическа обстановка, по реда на чл. 272 от ГПК), приел за установени следните обстоятелства: С договор за заем от 04.12.2007 г., заемодателят В. Б. Б. се задължил да предаде на заемополучателя В. Д. А. сума в размер на 20 000 лева, срещу задължението за връщането в срок до 07.12.2017 г. Със същия страните постигнали уговорки, както следва: за предаване на заемната сума след оформяне от заемополучателя и предаване на всички предвидени в договора документи и обезпечения (чл.2); предаване на сумата в брой, което ще се счита установено с подписите на страните под договора, имащ роля на разписка (чл.10, ал.1).

Съдът установил, че В. А. починал на 12.10.2019 г., като оставил за единствен наследник по закон своя брат и ответник по иска – М. А.. Приел, че доколкото липсва спор за приемане на наследството, ответникът бил легитимиран да отговаря по предявения спрямо него иск.

Същият бил надлежно поканен да върне заемната сума, ведно със законната лихва от 7 650 лв., за периода от 08.12.2017 г. до 14.9.2021 г., съгласно представеното копие на телепоща изх.№ 14/14.09.2021 г. и известие за доставяне.

По направеното оспорване на автентичността на процесния договор за заем досежно положения подпис за заемополучател и твърденията за извършена подмяна на първа и втора страница от него, въззивният съд приел следното: Намерил възраженията за допустими и не преклудирани от влязлото в сила решение по гр.д. № 16516/2021 г. на ВРС, X. състав, водено между същите страни. Посочил, че предмет на производствата били различни договори за 4 заем между същите страни – от 04.12.2007 г. (по настоящото дело) и от 04.12.2017 г. (по предходното производство), за който с влязлото в сила решение било прието, че не съществува. Направил извод за неприложимост на разрешението дадено в т.1 на ТР № 5/2012г. на ОСГТК на ВКС, като неотносимо към спора предмет на производството.