Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 49 от 05.02.2026, Окръжен съд - Благоевград

Съд
Окръжен съд - Благоевград
Дело
Въззивно гражданско дело 1201/2025
Вид
Решение № 49
Подписан
05.02.2026
Състав
Николай Грънчаров, Атанас Иванов, Владимир Ковачев

Цитирани разпоредби

  • чл. 102а, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 124, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 176 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 267, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 271 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 120 · Закон за задълженията и договорите
  • § 7, ал. 1, т. 3 · Закон за местното самоуправление и местната администрация
  • чл. 2, ал. 1 т. 7 · Закон за общинската собственост
  • чл. 56, ал. 1 · Закон за общинската собственост
  • чл. 6 · Закон за собствеността
  • чл. 68 · Закон за собствеността
  • чл. 68, ал. 1 · Закон за собствеността
  • Чл. 69 · Закон за собствеността
  • чл. 77 · Закон за собствеността
  • чл. 79- 86 · Закон за собствеността
  • чл. 79, ал. 1 · Закон за собствеността
  • чл. 79, ал. 2 · Закон за собствеността
  • чл. 79- 86 · Закон за собствеността
  • чл. 79- 86 · Закон за собствеността
  • чл. 79- 86 · Закон за собствеността
  • чл. 79- 86 · Закон за собствеността
  • чл. 79- 86 · Закон за собствеността
  • чл. 79- 86 · Закон за собствеността
  • чл. 86 · Закон за собствеността
  • чл. 99 · Закон за собствеността

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 49 гр. Благоевград, 05.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Атанас Иванов при участието на секретаря Герасим Ангушев като разгледа докладваното от Атанас Иванов Въззивно гражданско дело № 20251200501201 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно и е образувано по жалба, подадена от община Благоевград, представлявано от кмета на общината, срещу решение № 753/ 21.09.2025 г., постановено по гражданско дело № 1081/ 2024 г. на Районен съд – Благоевград.

Навежда се, че обжалваното решение е неправилно и необосновано.

Поддържа се, че съдът в своя краен акт е тълкувал превратно основанието, на което Община Благоевград се е позовала, че имотът е бил държавна собственост, която впоследствие се е трансформирала в общинска. Навежда се, че в Акт за държавна собственост № 17/ 05.01.1986 г. като основание за придобиване на собствеността от държавата е посочено ПМС № 1/ 1981 г. и чл. 77 от Наредбата за държавни имоти. С цитираното постановление е изменено Разпореждане № 404/28.10.1968 г. Както и съдът е посочил в решението си, по силата на това разпореждане държавните селскостопански предприятия се задължават да предадат безвъзмездно на общинските народни съвети държавните дворни места, които стопанисват, освен парцелите в стопанските дворове и необходимите им парцели за производствени нужди.

Общинските народни съвети пък по предложение на държавните селскостопански предприятия предоставят безвъзмездно право на строеж на нуждаещи се работници и служители, които се задължават да работят не по1 малко от 5 години в държавно селскостопанско предприятие. При неизпълнение на това свое задължение те дължали заплащане на правото на строеж или, ако имотът не е застроен, разрешението се отнемало.

Сочи се, че Разпореждане № 404/28.10.1968 г. е изменено с ПМС № 1/1981 г. като след изменението е предвидено, че на общинските народни съвети се предават безвъзмездно не държавни земи, а всички земи собственост на АПК и други селскостопански организации, които са включени в строителните граници на населените места от блоковете им, с изключение на парцелите в стопанските дворове и необходимите им парцели за производствени нужди. Общинските народни съвети пък по предложение на управителните съвети на съответните селскостопански организации предоставят безвъзмездно право на строеж на нуждаещи се работници и служители, които се задължават да работят не по-малко от 5 години в тези организации. Впоследствие през 1990 г. горепосоченото разпореждане е отменено с ПМС № 122 от 03.12.1990 г., т. 23.

Навежда се, че както е посочено в решението на първата инстанция, наистина в мотивите на Решение № 12 от 8 юли 1993 г. по конституционно дело № 12 от 1993 г., Конституционният съд на Република България е постановил, че общинските народни съвети не са имали правно основание да учредяват право на строеж или други ограничени вещни права върху земите, предмет на изменената с § 1 от заключителните разпоредби на ПМС № 1 от 1981 г. точка на Разпореждане № 404/28.10.1968 г. Само собственикът на земята има такива правомощия, а безвъзмездното предоставяне не прехвърля собствеността. Министерският съвет не може с административен акт да отчуждава или да се разпорежда с внесена от кооператорите земя в блоковете на селскостопанските организации. В случая дори и да се приеме, че Министерският съвет не е могъл с административен акт да отчуждава или да се разпорежда с внесена от кооператорите земя в блоковете на селскостопанските организации, както и че общинският народен съвет не е имал право да учредява право на строеж, собствеността върху процесния имот е продължила да бъде държавна, тъй като по делото не се установили данни, а и от ищците не се поддържа, че те са внесли имота в ТКЗС/АПК или друга селскостопанска организация, за да претендират, че са Запазили собствеността си.

Сочи се, че с оглед събраните доказателства се установило, че преди 1993 г. имотът е бил собственост на РПК, т. е. точно такава селскостопанска организация.

Оспорва се извода на съда, че не са налице доказателства, че имотът е бил придобит от държавата, за да може впоследствие да бъде придобит от Общината по силата на § 42 от ПЗР на ЗИД ЗОС. Видно е още от плана на с.

Ц. от 1984 г., както и от разписния лист към него, че в имота е имало построен магазин, който е бил собственост на РПК. Това било потвърдено и от вещото лице по назначената съдебно-техническа експертиза. То потвърдило още, че 2 имотът е бил с предназначение за обществени и благоустройствени мероприятия - за магазин.

Сочи се, че следва да се има предвид, че разпоредбата на § 42 ПЗР на ЗОС предвижда, че застроените и незастроените парцели и имоти - частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на този закон подробни градоустройствени планове, преминават в собственост на общините. Със РП от 1984 г., имотът е с предназначение на земята за обществени и благоустройствени мероприятия - за магазин. Това твърдение се потвърждава и от експертното заключение. Т. е към 1984 г. процесният недвижим имот, установен с пространствени граници, бива предназначен и отреден за посочените в разпоредбата на § 42 ПЗР на ЗОС, нужди.

Придобивното основание по § 42 от ПЗР на ЗИД ЗОС с оглед естеството си е по силата на закона. То се изразява в трансформация на собствеността от държавна в общинска с оглед статута на имота, предназначението му и отреждането му за посочените в разпоредбата на този параграф нужди. Към датата 05.11.1999 г., когато тази разпоредба е била приета, спорният имот, съгласно предвижданията на РП на с. Ц., одобрен със Заповед №325/06.04.1984 г. на ОНС - Благоевград е отреден за целите посочени в този параграф, а именно - за обществени и благоустройствени мероприятия на общината - за магазин. Навежда се, че ищците не владеят целия имот. Както се установило от вещото лице, процесният имот е заграден заедно с имот с идентификатор ***, който е собственост на ищците. Общата площ, която се владее от тях е 405 кв. м. Има част от имота - около 140 кв. м., която не е оградена и не се владее от ищците.

Прави искане за отмяна на решение № 753/ 21.09.2025 г., постановено по гражданско дело № 1081/ 2024 г. на Районен съд – Благоевград, като се отхвърли предявения иск.

Във въззивната жалба не се правят искания за събиране на нови доказателства при въззивната проверка, като се иска присъждане на сторените при второинстанционната проверка разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, е постъпил отговор по въззивната жалба от въззиваемата страна, в който се оспорва въззивната жалба.

Поддържа се, че първостепенният съд е направил пълен и задълбочен анализ на доказателствата, поради което е достигнал до правилния извод, че исковата претенция е основателна и доказана, поради което я уважил.

Навежда се, че първоинстанционният съд правилно приел, че въззиваемите са собственици на ПИ *** в с. Ц., придобит чрез изтекла придобивна давност, започнала през 1993 г., което е безспорно доказано чрез гласни доказателства и експертизата на вещото лице М..

Поддържа се, че въззиваемите с а безспорни собственици и на двете сгради, разположени в процесния поземлен имот, съгласно Нотариален акт 3 за удостоверяване на право на собственост върху недвижими имоти на основание давностно владение и наследство №191, том II, рег. №3694, дело №364/2004 г. на нотариус И. К., рег. №241, с който ищците са признати за собственици на: - жилищна сграда с идентификатор ***, с площ 34 кв.м.; - селскостопанска сграда с идентификатор ***, с площ 17 кв.м.

Посочените сгради са закупени през 1993 г. от наследодателя А. Р.ов С. от РПК - Ц. и оттогава се владеят, поддържат и използват непрекъснато от неговото семейство. Вещото лице М. потвърждава тяхното реално съществуване и включването им в общия ограден двор с процесния ПИ ***, като отбелязва, че „сградите на бившия магазин и лятната кухня се намират в процесния имот и се ползват от ищците". Прави се довод, че поради тази причина въззиваемите не само упражняват фактическа власт върху земята, но и са собственици на законно изградени и съществуващи сгради, което изключва всякакво съмнение, че владението им е владение на собственици, а не държане на общински имот.

Оспорва се извода на въззивника, че имотът е придобит по силата на закона, тъй като попадал в хипотезата на §42 ПЗР на ЗИДЗОС (ДВ, бр. 96/1999 г.). това следва от обстоятелството, че не е доказано, че имотът е държавна собственост - АДС № 17/ 05.01.1986 г. визира „незастроен парцел", а процесният е бил застроен още през 1984 г. с магазин на РПК - липсва идентичност. Не е доказано отреждане за обществени нужди. Дори регулационният план от 1984 г. предвижда „за магазин", но не и реално отчуждаване или придобиване от държавата или общината. Самият § 42 ПЗР не създава ново придобивно основание, а само трансформира вече придобита частна държавна собственост в общинска, каквато не е доказано да е съществувала.

Поддържа се, че основанието на правото на собственост е придобивна давност. Съгласно чл. 86 ЗС (изм. ДВ, бр. 33/1996 г.) , само публична държавна и публична общинска собственост не може да се придобива по давност. В случая имотът не е публична собственост. За вещите, частна държавна или общинска собственост, които са завладени преди влизане в сила на изменението на чл. 86 ЗС (ДВ, бр. 33 от 1996 г.), давностният срок започва да тече от 01.06.1996 г. Десетгодишният срок на недобросъвестното владение изтича на 31.05.2006 г. На тази дата (последният ден на срока) давностният срок е спрян с § 1 ДР ЗС за срок от седем месеца, като с последващите изменения на правната норма спирането на давностния срок е продължено до 31.12.2022 г. С Решение № 3 от 24.02.2022 г. по к.д. № 16/2021 г.

Конституционният съд обявява за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (ДВ, бр. 46 от 2006 г.; посл. доп., бр. 18 от 2020 г.) и § 2 от Заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността (ДВ, бр. 7 от 2018 г.). С оглед на това съдът приема, че за вещите, завладени преди изменението на чл. 86 ЗС и за които давността е изтекла в периода 31.12.2017 г. - 19.01.2018 г., придобитите 4 вещни права следва да се зачетат, тъй като обратното би означавало прилагане на противоконституционна правна норма.

Поддържа се, че е правилен извода на съда, че владението е непрекъснато, явно, спокойно и несъмнено . Няма данни за прекъсване или оспорване от страна на общината от 1993 г. до днес. Свидетелите С. и В. потвърждават постоянно ползване и стопанисване - имотът е заграден, обработван, използван за лятна кухня, овощна и зеленчукова градина, отглеждане на домашни животни. Вещото лице е констатирало трайна ограда и насаждения на десетилетна възраст, което потвърждава владение с намерение за своене (чл. 68 ЗС).

Претендира сторените по делото разноски.

Като взе предвид направените оплаквания с жалбата, изложените доводи и съображения на страните, както и събраните по делото доказателства, съдът намира за установено следното:

Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл. 267, ал. 1 ГПК, подадена е в срок от надлежна страна срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, съдържа необходимите приложения, включително доказателство за платена държавна такса, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Правомощията на въззивния съд съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на обжалваното в цялост първоинстанционно решение, а по останалите въпроси – само по посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.

Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, поради което е валидно.