Решение № 850 от 10.10.2024, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 850 гр. Стара Загора, 10.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XIII–ТИ ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Женя Иванова при участието на секретаря Невена Иванова като разгледа докладваното от Женя Иванова Гражданско дело № 20245530100575 по описа за 2024 година

Предявен е първоначален иск с правно основание чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 26, ал.1 ЗЗД за обявяване за недействителен на договора за кредит, поради противоречие с чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, съединен, при условията на евентуалност с искове с правно основание чл.26 ЗЗД за обявяване за нищожни на отделни клаузи (чл.1, ал.3 и чл. 5, ал.2) от договора.

При условията на евентуалност са предявени насрещни искове по чл. 79 ЗЗД във връзка с чл. 9, ал.1 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на 06.07.2023 г. между ищецът и „Вива кредит“ АД бил сключен договор за паричен заем Standard 14 № 5941851 (наричан за краткост „Договора“).

Съгласно чл. 3 от „Договора“, заемодателят се задължавал да предаде в собственост на заемателя сумата от 700 лева, наричана по-долу заемна сума, а заемателят се задължавал да върне същата на заемодателя, при следните условия:

1. Размер на погасителна вноска в лева 55,30, в която били включени част от дължимите главница, лихва и такса за експресно разглеждане;

2. Срок на заема: 44 седмици;

3. Брой вноски: 22;

1

4. Фиксиран годишен лихвен процент по заема - 40.32%;

5. Лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора до 14-тия ден - 0.11%;

6. Общ размер на всички плащания с включена такса за експресно разглеждане 1216, 60 лв., като същият бил сборът от общия размер на заемната сума и общите разходи по кредита при взети предвид посочените допускания в т.8.

7. Годишен процент на разходите на заема: 49.38 %;

При изчисление на ГПР били взети предвид следните допускания: договорът щял да бъде валиден за посочения в него срок, всяка от страните щяла да изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно нямало да бъдат начислени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение на някое от задълженията по настоящия договор;

Съгласно чл.1, ал.2-4 от „Договора“, заемателят заявявал, че преди подписване на настоящия договор бил избрал доброволно да се ползвал от допълнителна услуга по експресно разглеждане на документи за одобрение на паричен заем, предоставена от кредитора, което обстоятелство било декларирано в попълненото от него ППЗ или форма за онлайн кандидатстване, или чрез средство за комуникация от разстояние. За извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължал такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер 385 лева. С подписване на настоящия договор, страните се уговаряли таксата по горната алинея да се заплатяла от заемателя разсрочено като се разделяла на равни части и се включил в размера на всяка от погасителните вноски.

Съгласно чл.5, ал.1 от „Договора“, заемателят се задължавал в 3 – дневен срок от усвояване на сумата по този договор да предоставил на заемодателя едно от следните обезпечения на задълженията му по този договор, а именно поръчител и банкова гаранция.

Съгласно чл.5, ал.2 от „Договора“, страните се съгласявали, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал.1, заемателят дължал неустойка в размер на 265,52 лева. Страните се уговаряли, неустойката да се разсрочила и да се заплащала на равни части към всяка от погасителните вноски, посочени в чл.3, ал.1, т.4, като в този случай 2 дължимата вноска била в размер на 66,96 лева, а общото задължение по „Договора“ в размер на 1 473,12 лева.

По данни на ищеца същият бил заплатил 150 лева по процесният договор за кредит.

Твърди още, че договор за паричен заем Standard 14 № 5941851 бил недействителен на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като:

Таксата за експресно разглеждане на документи не била посочена като включена в ГПР, поради което имало неправилно посочване на ГПР.

Изискваната от ищецът такса за експресно разглеждане на документи представлявала пряк разход по кредита и следвало да бъде включена при формирането на годишния процент на разходите (чл.11, ал.1, т.10, вр. чл.19, ал.1 ЗПК ), което очевидно не било извършено, тъй като никъде в „Договора“ не било посочено таксата да е била част от ГПР, а оттук следвало, че по този начин императивно заложения в чл.19, ал.4 ЗПК лимит се надвишавал. Тоест, налице било пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период. Всичко това поставяло потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика нямало информация колко точно било оскъпяването му по кредита. Това се явявало и в директно противоречие с чл.3, пap.1 и чл.4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславяло невъзможност да се проверели индивидуалните компоненти, от които се формирал и дали те били в съответствие с разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК.

От посоченото следвало, че за да е била спазена и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, следвало в договора да е било посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлявал ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдели посочени всички разходи, които длъжникът щял да направи и които били отчетени при формиране на ГПР.

В заключение, таксата за експресно разглеждане на документите се явявала скрито възнаграждение за кредитодателя, поради което следвало да се включи в ГПР. В случая това не било направено, поради което било налице неправилно посочен ГПР, което съдебната практика приравнявала на липсващ ГПР.

3

Записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявал „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла па чл.68 д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите, както било и в настоящия случай.

Предвид на горното, нищожен се явявал целия договор за кредит на основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11, т.10 от ЗПК.

Възнаграждението (неустойката за непредставянето на такъв) за гарант/поръчител не било включено като разход в ГПР и потребителят нямал възможност да откаже предоставянето на подобна гаранция, защото последното било задължително условие за получаване на кредита.

Клаузата на чл.5, ал.1 от „Договора“ възлагала в тежест на ищецът в тридневен срок от усвояване на сумата по договора да предоставил на ответника обезпечение по кредита, изразяваща се в поръчителство.

Изпълнението на това задължение в тридневен срок било на практика невъзможно с оглед на изискуемите от ответното дружество изисквания към поръчителя (да бил навършил 21 годишна възраст; да работил по безсрочен трудов договор; да имал минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв.; през последните 5 (пет) години да нямал кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да имал кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни). По отношение на втората опция – да се предоставила банкова гаранция в тридневен срок от сключването на договора: изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя били неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търсил паричен кредит в сравнително нисък размер (700 лева).

Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано било да се счита, че потребителят щял да разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция, която да обезпечавала неопределено по своя размер задължение, което да включвало главница, лихви, неустойки и пр., и то в тридневен срок.

Кредиторът не включвал т. нар. от него „неустойка“ към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му бил по този начин да заобиколи нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. Тези изводи били красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, изначално разсрочвал вземането 4 за „неустойка“ в погасителният план. В тази връзка, явно било кредиторовото очакване, че длъжникът не бил могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното вземането за неустойка, на практика представлявала скрито възнаграждение за кредитора и като такова било следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. В съответствие с чл.19, ал.1 от ЗПК и пар.1, т.1 от ДР на ЗПК било необходимо в ГПР да бъдели описани всички разходи, които трябвало да заплати длъжника, а не същият да бъдел поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно щял да дължи. В конкретния случай били посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащали и по какъв начин бил формиран ГПР. Нещо повече, както вече било коментирано, предвид предпоставките, при които ставала изискуема разписаната в чл.5, ал.2 от „Договора“ - „неустойка, то тя била с характер на възнаграждение и следвало да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

Всичко това поставяло потребителя в подчертано неравноправно положение спрямо кредитора и на практика нямало информация колко точно (като сума в лева) било оскъпяването му по кредита. Това се явявало и в директно противоречие с чл.3, пap.1 и чл.4 от Директива 93/13 ЕИО.

Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславяло невъзможност да се проверели индивидуалните компоненти, от които се формирали и дали те били в съответствие с разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба била на потребителя да се предоставила пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следвало да направи във връзка с кредита, за да можел да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следвало, че за да била спазена и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, то било необходимо в договора да било посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлявал ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдели посочени всички разходи, които длъжникът щял да направи и които били отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това било особено съществено предвид обстоятелството, че в чл.3, т.7 от „Договора“ била посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина не била включена 5 дължимата по чл.5, ал.2 от договора „неустойка“. Тоест, налице било и пълно разминаване между посочения в договорите ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

В заключение счита, че с оглед на неизпълнимостта на задълженията на ищецът по чл.5 ал.1 от процесният договор, предвидената в чл.5 ал.2 от „Договора“ неустойка се явявала скрито възнаграждение за ответното дружество, което трябвало да бъде включено в ГПР, доколкото се явявал общ разход по кредит. Това не било направено.

С оглед приетите по-горе постановки счита, че в процесния договор било налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, поради което същият бил недействителен на основание чл.22 ЗПК, доколкото не били спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

Не било упоменато кои разходи били включени точно в ГПР и кой разход какъв процент от ГПР формирал.

Тази неточност в посочването на размера на разходите поставяла потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) било оскъпяването му по кредита, което щяло да се дължи и в това именно била недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлявал невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.68г, ал.4 от ЗЗП, във връзка с чл.68д, ал.1 от ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора, както вече било отбелязано по-горе.