Решение № 2803 от 27.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2803 гр. София, 27.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Д.а

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Вергиния Мичева Въззивно гражданско дело № 20251100505158 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

С решение № 3537/03.03.2025 г., постановено по гр.д. № 8085 /2024 г. на Софийски районен съд, 127-ми състав, е признато за установено по предявени от „Топлофикация София“ ЕАД срещу А. Д. Г. обективно кумулативно съединени искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, че ответникът дължи на топлофикационното дружество сумата в размер на 3282,58 лева, представляваща незаплатена цена на доставена от дружеството топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. ****, аб. № 78558, за период от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законна лихва за период от 16.03.2023 г. до изплащане на вземането, сумата 266,03 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за период от 16.07.2021 г. до 06.03.2023 г. и 44,99 лева, представляваща непогасена цена на извършена услуга за дялово разпределение за период от 01.05.2020 г. до 31.01.2022 г., ведно със законна лихва за период от 16.03.2023 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед за изпълнение № 12416/28.04.2023 г. по ч. гр. д. № 13730/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 127-ми състав.

Със същото решение са отхвърлени предявеният иск за главница за топлинна енергия за разликата над уважената част от 3282,58 лева до пълния заявен размер от 3294,14 лева, предявеният иск за обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия за разликата 1 над уважената част от 266,03 лева до пълния заявен размер от 267,98 лева, както и предявеният иск за сумата в размер на 9,30 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за период от 16.07.2020 г. до 06.03.2023 г.

Срещу решението в неблагоприятната за него част е постъпила въззивна жалба от ответника А. Д. Г., подадена чрез адв. С. К., в която са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение и е отправена молба за неговата отмяна. Във въззивната жалба са направени възражения, които съдът ще обсъди в мотивите на решението си.

В законоустановения срок от насрещната страна „Топлофикация София“ ЕАД е постъпил отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата като неоснователна и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

От третото лице помагач „Далсия“ ООД не е постъпило становище.

Страните не са направили доказателствени искания пред въззивната инстанция.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Решението в отхвърлителната част, като необжалвано, е влязло в сила

При извършена служебна проверка по чл.269 от ГПК настоящият състав намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентен съд, в изискуемата от закона форма, по допустими искове, предявени от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и допустим.

По същество, решението в обжалваната му част е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.

Във връзка с възраженията, въведени във въззивната жалба, следва да се отбележи следното:

Доставената до топлоснабдените сгради, в каквато се намира процесния имот, топлинна енергия се разделя на топлоенергия, ползвана за гореща вода и за отопление, като последната се разделя на топлоенергия отдадена от сградната инсталация, топлоенергия ползвана за отопление на общите части /стълбища, изби и др./, и топлоенергия ползвана за отопление на индивидуалните имоти /чл.142 от ЗЕ/. Изчисляването на разпределението на топлинната енергия между отделните съсобственици се извършва по реда на математическа формула, посочена в т.6.1.1 от Методика за дялово разпределение на топлинната енергия в сгради - етажна собственост, която методика е приложение към НАРЕДБА № Е-РД-04-1 от 12.03.2020г. за топлоснабдяването. Наредбата и Методиката са публични актове и са обект на проверка по отношение валидност и законосъобразност, в различни свои редакции, от ВАС, напр. по дело № 1372/2016г. на ВАС, по дело № 13721/2017г. на ВАС, адм.дело № 2

6870/2025г. на ВАС/вкл. и посоченото във въззивната жалба решение по адм.дело №85/2024г., 5 членен състав на ВАС. За периода, касаещ претенцията на въззиваемия м.07.2021-м.03.2023г., Методиката не е била отменена от ВАС. Отмяната действа занапред, съгласно чл.195 ал.1 от АПК. Сочената във въззивна практика на съдилища не е задължителна за въззивния съд и не се възприема от него.

Оплакването на въззивника, че по делото липсват безспорни доказателства ответникът да притежава вещно право върху имота, както и че не било доказано приемане на наследството на наследодателя му, е неоснователно. Правилно първоинстанционният съд е приел за установено, че процесният имот е принадлежал на наследодателя В.К.Х., починала през 2020г., като този факт е удостоверен с представения от ищеца нотариален акт да собственост. От удостоверението за наследници е установено, че въззивникът А. Д. Г. е нейн единствен наследник по закон. На тази база СРС правилно е направил извод, че ответникът попада в кръга на лицата, които отговарят за задълженията, свързани с имота, доколкото в процесния период именно той е лицето, на което принадлежи правото върху топлоснабдения обект. Възражението „няма доказателство за приемане на наследството“ не води до различен правен резултат в конкретиката на спора. Съгласно Закона за наследството приемането може да бъде изрично (с писмено заявление до районния съд) или мълчаливо – чрез действия, които несъмнено предполагат намерение за приемане. Същевременно отказът от наследство е формален акт, който подлежи на вписване и именно страната, която се позовава на липса на наследствено правоприемство като основание да не отговаря за задълженията, следва да ангажира доказателства за настъпило изключващо правото обстоятелство (напр. валиден отказ). Разясненията на ВКС в Тълкувателно решение № 1/2021 г. от 23.01.2024 г. на ОСГК на ВКС относно режима „преди приемане или отказ“ изхождат от това, че наследникът придобива правото да приеме или да се откаже от наследството от момента на откриването му, а упражняването на правото на отказ е правно релевантното обстоятелство, което би изключило преминаването на наследствените права и задължения към него. В процеса въззивникът не е доказал да е извършил отказ от наследство, нито е установил друго обстоятелство, изключващо принадлежността на правото върху имота към неговия патримониум за релевантния период. Поради това първоинстанционният съд правилно е приел въззивника за пасивно легитимиран ответник по предявените искове.

Неоснователно е възражението , че липсата на открита партида на името на въззивника обосновава извод, че той не е в облигационни отношения с „Топлофикация София“ ЕАД.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти/потребители на топлинна енергия са собствениците и титулярите на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединена към абонатна станция или нейно отклонение. Разясненията по този въпрос са дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, според което собственикът или титулярят на вещното право на ползване по правило дължи цената на доставената топлинна енергия, включително и когато имотът е предоставен за ползване на друго лице, освен ако между ползвателя и топлопреносното предприятие е сключен самостоятелен договор за продажба на топлинна енергия за същия имот през съответния период. Следователно не е 3 необходимо „откриване на партида“ или изрично подписване на индивидуален договор като условие за възникване на облигационната връзка – тя произтича от закона и Общите условия при наличието на факта на присъединяване/топлоснабдяване и качеството на клиента като собственик/вещен ползвател (а въззивникът не установи друго лице да е титуляр на вещно право на ползване, нито да е налице договор между ползвател и топлопреносното предприятие по смисъла на посоченото тълкувателно решение). Ето защо оплакването за липса на партида не обосновава неправилност на уважените искове. Въззивникът, независимо дали живее в жилището и ползва доставяната топлинна енергия, не може да прекрати правоотношението си с топлопреносното дружество, доколкото продължава да е собственик на имот в топлоснабдена сграда и доколкото Общото събрание на етажната собственост /с мнозинство 2/3 от собствениците/ не вземе решение да преустанови топлоснабдяването на сградата /чл.153 ал.2 и ал.3 от ЗЕ, така и в решение №5/22.04.2010г. по к.д.№ 15/2009г. на КС на Р България/.

Възражението че съдът неправилно е приел за дължими суми за лихва върху дължимата главница за неплатена топлоенергия, е неоснователно. Срокът за плащане или изискуемостта на плащанията за топлоенергия са уредени в Общи условия /ОУ/, съгласно чл.150 ал.1 от ЗЕ. Към исковата молба са приложени Общи условия, които са публикувани във в. „Монитор”, брой от 11.07.2016 г., понеделник. Общоизвестно е освен това, че Общите условия са публикувани и в местния вестник „19 минути“, бр. 1764 от 11.07.2016 г., достъпен на електронната страница на вестника. В съответствие с чл. 150 ал.2 изр.2 от ЗЕ, Общите условия са влезли в сила 30 дена след публикуването, а именно на 11.08.2016 г., без да е било необходимо изрично писмено приемане от страна на клиентите. Точно тези Общи условия от 2016г. са действащи и към процесния период и са приложими относно задълженията, които се претендират в настоящото производство от „Топлофикация София“ ЕАД. Съгласно чл.150 ал.3 от ЗЕ, в срок до 30 дни след влизането в сила на Общите условия, клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не се установява наследодателят на въззивника да се е възползвал от правото си по чл.150 ал.3 от ЗЕ. Нормата на чл.33 ал.2 от ОУ предвижда задължение на клиентите да заплащат месечните дължими суми в 45-дневен срок след изтичането на периода, за който се отнасят. Фактурата за отчетния период 2020-2021г. е издадена на 31.07.2021г. и 45 дневния срок , в който се дължи плащането изтича на 14.09.2021г. Фактурата за отчетния период 1.02.2022г. – 30.04.2022г. е издадена на 31.07.2022г. 45- дневният срок, в който се дължи плащането изтича на 14.09.2022г. Следователно, въззивникът е изпаднал в забава по отношение задължението по първата фактура на 15.09.2021г., и по втората фактура - на 15.09.2022г. От тези дати той дължи лихва за забава върху дължимата цена на доставената топлоенергия за двата отчетни периода. Цитираните във въззивната жалба ОУ са от 2014г. и не са приложими към настоящия спор. През 2016г. са приети нови ОУ, които преуреждат /отменят/ изискването фактурите да бъдат публикувани на интернет страницата на продавача. Съгласно приложимите Общи условия от 2016г., за да изпадне в забава ответникът, е необходимо единствено да изтече предвидения за плащане на общата фактура 4 срок. Следователно искът по чл. 86 ЗЗД за заплащане на лихва за забава върху вземането за стойност на неплатена топлинна енергия за периода от 16.07.2021 г. до 06.03.2023 г. е основателен.

Въззивният състав споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно дължимостта на сумата за дялово разпределение съобразно действащия закон и приетото заключение по съдебно-техническата експертиза, което установява, че услугата е била извършена в съответствие с нормативните изисквания. Съгласно нормата на чл. 139, ал. 2 от Закона за енергетиката дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради – етажна собственост, се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а от ЗЕ. По делото е представен договор от 3.10.2001г., сключен между Етажната собственост на сграда на адрес: гр.София, ж.к.**** и дружество „Бруната България“ ООД, с настоящо наименование “Далсия“ ООД, извършващо дялово разпределение. Представени са от това дружество отчети от 20.05.2021г. и от 20.05.2022г., както и индивидуални справки за ползваната топлинна енергия за процесния период за абонатния номер на имота на въззивника. Т.е. налице са доказателства, че услугата дялово разпределение е извършена от разпределителното дружество. Съгласно чл. 22, ал. 2 от Общите условия, влезли в сила през 2016г., клиентът заплаща на продавача, т.е на „Топлофикация София“ ЕАД стойността на услугата дялово разпределение, извършена от съответния търговец. Предвид това следва да се приеме, че именно ищцовото дружество по силата на чл. 22, ал. 2 от Общите условия, от 2016г. е материално легитимирано да получи цената на услугата дялово разпределение. Видно от приетото заключение по съдебнотехническата експертиза услугата е била извършена в съответствие с нормативните изисквания. Правилно е определен размерът на дължимата такса за дялово разпределение, която за процесния период, съгласно данните от представените по делото документи, е в размер на 44,99 лева и е начислена за периода от 01.05.2020г. до 31.01.2022г. Правилно съдът е приел, че нито в закона, нито в ОУ е предвиден срок за заплащане на задължението на потребителя на таксата за услуга дялово разпределение, поради което е приложимо общото правило на чл.84 от ЗЗД – след покана. Поканата е отправена до въззивника с подаване на заявлението по чл.410 от ГПК пред съда на 16.03.2023г. и оттогава той дължи лихва за забава върху дължимата такса за услуга дялово разпределение.