Решение № 332 от 15.03.2023, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 332 гр. Пловдив, 15.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Екатерина Вл. Мандалиева

Членове:

Недялка Д. Свиркова Петкова

Величка З. Запрянова при участието на секретаря Елена П. Димова като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно гражданско дело № 20225300503301 по описа за 2022 година

Производство по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Съдът е сезиран с въззивна жалба вх.№ 78894/06.10.2022 г. от Н. Г. Г., ЕГН ********** и А. Д. Г., ЕГН **********, чрез адвокат К. К., срещу решение № 3128/27.09.2022 г. по г. д. № 17660/2021г. по описа на РС Пловдив, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателите срещу „Айзаем.БГ“ООД, ЕИК 203595295, осъдителни искове за присъждане на сумата в размер на по 34,76 лева за всеки ищец, представляваща недължимо платена сума от Д. Н. Г. – наследодател на ищците по клауза за възнаградителна лихва по договор за паричен заем № *** г., сключен между „Айзаем.БГ“ ООД и Д. Н. Г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 08.11.2021 г. до окончателното плащане, допълнено по реда на чл. 248 от ГПК, в частта за разноските, с определение № 11184/18.10.2022 г., като жалбоподателите са осъдени да заплатят на „Айзаем.БГ“ООД сумата от 360,00 лева с ДДС – разноски за адвокатско възнаграждение.

По изложени в жалбата оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение се иска неговата отмяна и вместо това уважаване на исковите претенции. Сочи се, че сумата от 69,52 лева, чието връщане е предмет на предявените искове, се дължи, както поради недействителност на договора за кредит на основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 от Закон за потребителския кредит, така и поради нищожност на клаузата за 1 възнаградителна лихва поради противоречието с добрите нрави – надхвърляне на трикратния размер на законната лихва. Недействителността на потребителския кредит на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазване на изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, се обосновава по съображения, че клаузата за ГПР е нищожна поради надвишаване на максималния му размер, предвиден в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото реалният размер на ГПР не е посоченият в договора за кредит такъв от 49,69%, а по – висок, тъй като в него не е включен разходът за допълнителна услуга. Излагат се оплаквания и за несъответствие на договора за кредит с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, поради непосочване на начина на прилагане на договорената възнаградителна лихва, което се сочи като самостоятелно основание за неговата недействителност.

Претендират се разноски.

В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от „Айзаем.БГ“ООД, ЕИК 203595295, чрез адвокат Л. Г., с който се оспорва същата като неоснователна. Излагат се доводи в подкрепа на обжалваното с нея решение и се моли то да бъде потвърдено. Претендират се разноски.

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

Окръжен съд Пловдив, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, предявени от Н. Г. Г. и А. Д. Г. против „Айзаем.БГ“ООД. От съда се иска да постанови решение, с което ответното дружество да бъде осъдено да заплати на всеки от ищците сумата от по 34,76 лева, представляваща недължимо платена сума от Д. Н. Г. – наследодател на ищците по клауза за възнаградителна лихва по договор за паричен заем № *** г., сключен между „Айзаем.БГ“ ООД и Д. Н. Г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 08.11.2021 г. до окончателното плащане.

Ищците твърдят, че между техния наследодател - Д. Н. Г. и ответното дружество е сключен договор за паричен заем № *** г., по силата на който, на наследодателят им е предоставен кредит в размер на 800,00 лева, при възнаградителна лихва в общ размер от 69,52 лева. Твърди се, че посочената сума за възнаградителна лихва е платена, но недължима поради противоречие на договора като цяло, както и на конкретни клаузи за възнаградителна лихва и за заплащане на възнаграждение за допълнителна услуга от него, с императивни разпоредби на Закон за потребителския кредит, което обуславяло тяхната недействителност. Поради това се претендира връщане на платената от наследодателя им възнаградителна лихва по договора в размер на 69,52 лева, съразмерно на квотите им в наследството, като недължимо платена по недействителен договор и нищожна клауза за възнаградителна лихва, ведно със законна лихва от датата на исковата молба до окончателното 2 плащане.

В подадения по реда на чл. 131 от ГПК отговор ответникът оспорва претенциите по основание. Не оспорва сключването на процесния договор за кредит, като посочва, че същият е изтекъл и е изцяло погасен от заемателя.

Оспорва в договора да е уговорена такса за допълнителна услуга и такава да е заплатена от заемателя.

За да постанови обжалваното сега решение, с което предявените искове са отхвърлени, районен съд е приел, че липсват нарушения на която и да разпоредба от чл. 11 от ЗПК, водещи до недействителност на целия договор за заем, поради което и същият е валидно сключен. Приел е, че уговорената възнаградителна лихва не противоречи на закона или добрите нрави, включително липсва нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото ГПР, в който е включена само възнаградителна лихва, е в размер на допустимия от закона. Предвид на това е заключил, че както договорът, така и посочените му клаузи не са нищожни, а платената на това основание сума, представляваща възнаградителна лихва е дължима, респективно предявените искове за връщането ѝ неоснователни.

При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на дадените му правомощия, съдът намира така обжалваното решение за валидно и допустимо. Не са налице нарушения на императивни материалноправни норми, които въззивният съд е длъжен да отстрани без да има изрично направено оплакване в тази насока, съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013 на ОСГТК на ВКС, поради което и по отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.

По посоченото в жалбата относно правилността на обжалваното решение:

Първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание. При иск с тази правна квалификация в тежест на ищеца е да установи факта, че е дал имуществено благо на ответника, като същото подлежи на връщане в случай, че ответникът на свой ред не установи съществуването на правно призната причина за разместването на благата, което му дава право да задържи полученото.

Не се спори пред настоящата инстанция, включително с определение от 24.03.2022 г., като безспорно между страните е отделено от първостепенния съд, а и се установява от представените по делото писмени доказателства, че между наследодателя на ищците - Д. Н. Г., като заемател и ответника, като заемодател, е сключен договор за паричен заем № *** г., по който е предоставен кредит в размер на 800,00 лева, с предвидена възнаградителна лихва в размер на 69.52, лева, като заемателят е заплатил по договора дължимата главница и лихвата в общ размер на 869.52 лева. Последното обстоятелство се установява и от приетото пред първата инстанция заключение по назначена съдебносчетоводна експертиза, което настоящата 3 инстанция кредитира, като компетентно изготвено, обективно и обосновано.

Отразеният в договора годишен фиксиран лихвен процент е 41,03%, а годишният процент на разходите е 49,69%. Посочената обща сума за плащане по договора е в размер на 1248,00 лева, с включена допълнителна услуга (непосочена в договора за кредит), като задължението следва да се погаси на 4 месечни вноски от по 312,00 лева (отново с включена допълнителна услуга).

Представени са два погасителни плана към договора (л.23 и л. 24 от делото на РС), като във втория, са попълнени графи „вноска фиксирана“ – 217,38 и „допълнителна услуга в лв.“ – 94,62. И в двата плана посоченият размер на месечна погасителна вноска е 312,00 лева.

Представен е още и договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг от 20.06.2017 г., сключен между заемателя, като възложител, и заемодателят „Айзаем.БГ“ ООД, като изпълнител, с предмет на договора изготвяне на кредитен рейтинг и оценка на имущественото състояние и възможността за поемане на задължения от страна на възложителя, срещу възнаграждение от 1240,00 лева, платимо на изпълнителя на 4 вноски, с падеж 20-то число на месеца.

Не се спори, че ищците са наследници на заемателя по договора за кредит при равни права от по ½, като последното се установява и от представеното към исковата молба удостоверение за наследници на Д. Н. Г. – син на ищците.

При липсата на спор, че заемателят е заплатил по договора дължимата главница и лихвата в общ размер на 869.52 лева, се явява установен фактът на даване на процесните суми от наследодателя на жалбоподателите, съответно получаването им от въззиваемия.

Следователно подлежи на преценка съществуването на правно призната причина, която дава право на въззиваемия да задържи сумите, предмет на осъдителната претенция. В този смисъл спорът пред настоящата инстанция е концентриран именно върху това действителни ли са договорът за заем от 20.06.2017 г., евентуално конкретната негова клауза за възнаградителна лихва, в изпълнение на която заемателят е платил процесните суми.

С оглед характера на отделните възражения първо подлежат на разглеждане тези, свързани с действителността на договора, като цяло.

С оглед страните и неговия предмет, договорът за кредит, в чието съдържание е включена сочената клауза, е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от Закон за потребителския кредит и към него са приложими разпоредбите на този закон, както и на Закон за защита на потребителите.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, 4 настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

В този смисъл процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените им размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното в договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг от 20.06.2017 г. възнаграждение, реално представлява разход, който произтича от и е пряко свързан с договора за кредит и следва, но не е включен в ГПР.

Разпечатката съдържа 34 от 59 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/af7a946b-c96a-4be5-9343-71fb50d77b52