Определение № 5726 от 09.12.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5726 гр. София, 09.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на първи декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Борис Р. Илиев

Членове:

Ерик Василев

Яна Вълдобрева като разгледа докладваното от Яна Вълдобрева Касационно гражданско дело № 20258002103274 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. М. Б., подадена чрез адв.И. И., против решение № 2626 от 29.04.2025г., постановено по въззивно гр.дело № 5860/2024г. на Софийския градски съд, ГО, ІV-Г състав, в частта, с която след потвърждаване на решение № 2206/07.02.2024г. по гр.дело № 438/2022г. на Софийския районен съд, 145 състав, са отхвърлени исковете на касаторката с правно основание чл. 215, ал.1 КТ, във вр. с чл.2 и чл.13, ал.1 от Наредба за командировачните средства при задграничен мандат, предявени против Министерство на културата (МК), за сумата 10 130,40 евро - командировачни средства за периода от 16.09.2021г. до 19.12.2021г. и за сумата 7 600 евро - наем на жилище в Брюксел за периода от месец септември 2021г. до месец декември 2021г.

Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която след потвърждаване на решението на СРС е признато за незаконно и отменено, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, уволнението на Е. Б., извършено със заповед № РД 12 - 836/01.11.2021г. на министъра на културата, на основание чл. 325, ал. 1, т.12 КТ; ищцата е възстановена, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, на заеманата преди уволнението длъжност „Главен специалист“ в отдел „Международни дейности“ в дирекция „Международно сътрудничество, европейски програми и регионални дейности“ при Министерство на културата и Министрество на културата е осъдено, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, да плати на Б. сумата 4 876,35 лева - обезщетение за оставането без работа за периода от 20.12.2021г. до 30.04.2022г. Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл. 344, ал.1, т.3 във връзка с чл. 225, ал.1 КТ за разликата над 4 876,35 лева до пълния предявен размер 5 316 1 лева и за периода от 01.11.2021г. до 19.12.2021г.

В касационната жалба са изложени подробни съображения за неправилност на решението в атакуваните части, поради допуснати съществени нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката сочи наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и формулира следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства; 2. Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, когато първоинстанционният съд не е извършил такъв, съгласно чл.146 ГПК или докладът му е непълен или неточен. По тези процесуалноправни въпроси твърди противоречие с ППВС № 1/1953г., ППВС № 7/1965г., ППВС № 1/1985г., ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д.№ 1/2000г. на ОСГК на ВКС, с ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение № 212/01.02.2012г. по търг. дело № 1106/2010г. на ІІ ТО, решение № 17/23.07.2014г. по търг.дело № 811/2012г. на ІІ ТО, решение № 111/03.11.2015г. по търг.дело № 1544/2014 г. на ІІ ТО, решение № 136/06.11.2015г. по търг.дело № 2483/2014г. на ІІ ТО и други. Според касаторката е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, като счита, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото въпросът: 3.

Допустимо ли е въззивният съд да разширява предмета на оспорването, въведено от някоя от страните по делото с отговора на исковата молба, приемайки че във въведеното оспорване се състои имплицитно и допълнително оспорване относно друг елемент на спора, подлежащ на допълнително доказване. Не на последно място сочи, че въззивното решение в атакуваната част е и очевидно неправилно.

Ответникът по касационната жалба Министерство на културата, чрез пълномощника гл.юрк.

Й. Н., в писмен отговор излага становище за отсъствие на предпоставките за допускане на решението до касационен контрол и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е процесуално допустима-подадена е от надлежна страна в срока по чл.

283, изр. 1 от ГПК, отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, за да се произнесе по предварителния въпрос за допустимост на касационното обжалване, намира следното:

За да отхвърли исковете по чл.215, ал.1 КТ, във вр. с чл.2 и чл.13, ал.1 от Наредба за командировачните средства при задграничен мандат, въззивният съд е приел от фактическа и правната страна следното: ищцата е работила по силата трудов договор № РД55/16.01.2017г. в Министерство на културата на длъжността „Главен специалист“ в отдел „Международни дейности“, дирекция „Международни и регионални дейности“, считано от 16.01.2017г., за неопределено време; със заповед № РД 13-308/19.12.2017г. на министъра на културата, на основание РМС № 627/20.10.2017г., била командирована в Постоянното представителство на Република България в Европейския съюз (ППРБЕС), Кралство Белгия, считано от 19.12.2017г. до 19.12.2021г. с посочена в заповедта за командироване задача; за времето на командировката с ищцата в гр. Брюксел е пребивавала и непълнолетната й 2 дъщеря Д. Б., която се обучавала в приемащата държава; със заповед № РД 13-36/18.08.2021г. на министъра на културата, издадена на основание чл. 68, ал. 3 от Закона за дипломатическата служба във връзка с докладна записка от 13.08.2021г. и констатирано нарушение на чл. 27, ал. 1, т. 2 от Закона за дипломатическата служба, задграничната командировка е предсрочно прекратена, като в 14-дневен срок ищцата следвало да предаде имуществото и финансовите активи на МК, за което да се състави приемо-предавателен протокол, подписан от лицето и от представител на МК в ППРБЕС, към датата на предаване на имуществото, като се състави окончателен финансов отчет с всички изискващи се приложения към него, както и да се прекрати с 3 - месечно предизвестие сключения договор за наем на апартамент в гр. Брюксел; заповедта е връчена на ищцата при отказ на 18.08.2021г., удостоверен с подписи на служители на ответника. Съдът е установил, че на 17.03.2017г. ищцата, като наемател е сключила договор за наем за апартамент на площад „Маргарет“ № 1 – 4 етаж вляво – 1000 Брюксел за наемна цена 1900 евро. От представения от ищцата втори договор за наем на апартамент, немебелиран, предназначен за основно жилище на наемателя, от 20.03.2017г. на ищцата е бил отдаден под наем апартамент на площад „Маргюрит“ № 1-етаж 3-1000 Брюксел; подписан е и анекс на 26.05.2021г., представен по делото без превод на български език, към договора за наем от 20.03.2017г. относно апартамент на етаж 3, на площад „Маргюрит“ № 1 в гр. Брюксел. От представения по делото болничен лист № Е20212677374 установил, че ищцата е била в отпуск поради временна неработоспособност за периода от 11.11.2021г. до 24.11.2021г. с предписан режим на лечение „домашно–амбулаторен“, който е изпълнявала в България. Съдът е приел за установено и, че през процесния период (от м. 09.2021г. до 19.12.2021г.) е налице висящ спор пред административен съд относно законосъобразността на заповедта за предсрочното прекратяване на задграничната командировка на ищцата, който е приключил с влязъл в сила съдебен акт, с който жалбата на ищцата е оставена без разглеждане, след изтичането на срока на задграничната командировка – 12.04.2022г. Предвид това и по аргумент от чл. 358, ал. 3 КТ въззивният съд е приел, че през процесния период задграничната командировка на ищцата не е била прекратена. По отношение на спорния във въззивното производство въпрос дали в процесния период ищцата фактически е извършвала работа в населеното място, определено от работодателя, на първо място съдът е намерил за неоснователни доводите на ищцата, че с отговора на исковата молба ответникът не е оспорил обстоятелството, че тя е упражнявала трудовите си функции след издаване на заповедта за прекратяване на командировката, както и че съдът превратно ценил ангажираните в тази връзка доказателства. Съставът на СГС е посочил, че с отговора на исковата молба ответникът е оспорил обстоятелството, че през процесния период задграничната командировка на ищцата не е била предсрочно прекратена, което имплицитно включва и оспорване на обстоятелството, че ищцата е извършвала фактически работа в населеното място, определено от работодателя. Изложил е съображения, че в доклада на първоинстанционния съд, по реда на чл. 146, ал.1, т.5 ГПК, е указано, че по исковете с правна квалификация чл. 215, ал. 1 КТ, вр. чл. 2 и чл. 13, ал. 1 от Наредба за командировъчните средства при задграничен мандат в тежест на ищцата е да докаже, че през 3 процесния период в изпълнение на трудовата функция и по предвидения за това ред е била командирована за изпълнение на трудови задължения в друго населено място, различно от това, в което изпълнява длъжността, като фактически е извършвала работа в населеното място, определено от работодателя, както и размера на дължимите командировъчни дневни пари и наем за жилище за ищцата и дъщеря й, и спазване на процедурата за получаване на дневни командировъчни пари, както и наеми за жилище в гр. Брюксел. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 215 КТ, според която при командироване работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери, определени от Министерски съвет. Размерът и начинът на определяне на командировъчните средства за времето на задграничния мандат на служителите в задграничните представителства на Република България, дългосрочно командировани при условията и по реда, определени със Закона за дипломатическата служба, се определя с Наредбата за командировъчните средства при задграничен мандат, приета с ПМС № 188/01.08.2008 г., обн., ДВ, бр. 70 от 08.08.2008г., в сила от 01.08.2008г. съобразил е, че според чл.2 от Наредбата за времето на задграничния мандат служителят получава освен възнаграждението си по служебно или по трудово правоотношение и командировъчни средства в чужда валута; началната и крайната дата на задграничния мандат се определят в заповедта за дългосрочно командироване. Ето защо, с доклада по делото, на основание чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК първоинстанционният съд е указал, че в тежест на ищцата е да докаже това обстоятелство. На следващо място, според въззивния съд от съвкупната преценка на събраните доказателства не се установява при условията на пълно и главно доказване, че през процесния период ищцата фактически е изпълнявала работата, за която е била командирована, поради което искът по чл. 215 КТ, вр. чл. 2 от Наредбата за командировъчни средства при задграничен мандат е счетен за неоснователен. За да обоснове този извод, съдът е посочил, че в изпълнение на заповедта за предсрочно прекратяване на задграничната командировка с приемо-предавателния протокол от 14.10.2021г. ищцата е предала на представител на МК имуществото на министерството в ППРБЕС в гр. Брюксел описано в протокола, както и финансовите активи за издръжка на офиса на МК в ППРБЕС; от писмо с рег. № А- 28273/10.11.2021г. на МВР е установил, че на 09.11.2021г. на летище „Шарлероа“ дипломатическият паспорт, с който е пътувала ищцата, е бил отнет от белгийските власти, тъй като е бил включен в регистъра на невалидните документи след изтичане на 30 дни, считано от датата на отпадане на основанието, на което е издаден съгласно § 1, ал. 1 от ПЗР на Наредбата за условията и реда за издаване на дипломатически и служебни паспорти от МВнР; по делото липсват подадени месечни план – сметки (Приложение № 1), предвидени за отчитане на отработените дни, съгласно чл. 7 от Правилата за реда и начина на отчитане и контрол на изплащаните командировъчни пари на дългосрочно командированите служители в Българските културни институти в чужбина, за периода от м. 10.2021г. до м. 12.2021г., а подадената за периода от 01.09.2021г. до 30.09.2021г. не е одобрена от Министерство на културата. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че в случая не са налице основания за прилагане на разпоредбата на чл. 161 ГПК, съгласно която съдът може да приемане за доказани фактите, 4 относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати доказателства, тъй като по делото липсват данни тези документи да са били в държане на ответника. Според съда обстоятелството, че през процесния период ищцата е разменяла електронна кореспонденция със служители на ответника (подробно обсъдени писма по имейл от 04.11.2021 г. и 30.11.2021г.), не може да доведе до извод, че фактически е изпълнявала работата, за която е била командирована, тъй като тя е имала достъп до служебната си поща. Съдът е намерил за неоснователен и искът по чл. 215 КТ, вр. чл. 13, ал. 1 от Наредбата за командировъчните средства при задграничен мандат за плащане на средства за наем за процесния период, тъй като правото на такива средства е обусловено от изпълнение на работата, за която лицето е командировано, а по делото не се установява ищцата да е изпълнявала задължения във връзка с командировката й през процесния период, поради което средства за наетото жилище не й се дължат.