Решение № 15418 от 12.08.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 15418 гр. София, 12.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско дело № 20251110103114 по описа за 2025 година

Предявен е установителен иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, от К. Г. В. срещу „С.-К.“ АД за прогласяване на нищожност на Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №1032015/28.12.2023 г.

В искова молба са изложени твърдения, че между страните е сключен договора за кредит при условията на чл. 6 от ЗПФУР, който е недействителен като сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - обявеният ГПР не съответства на действителните разходи по кредита, тъй като не е включено неустоечното вземане по чл. 27, ал. 1; а погасителният план по съдържание не отговаря на изискванията на ЗПК. Сочи се, че уговорката по чл. 27, ал. 1 касае неустойка за недадено обезпечение, съобразно условията на договора, но не отговаря на предвидените й по закон функции, заобикаля се закона - чл. 16 от ЗПК, противоречи на чл. 33, ал. 1 от ЗПК и представлява скрита възнаградителна лихва. Претендира съдебни разноски.

Ответникът оспорва иска с доводи, че на осн. чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея, а в конкретния случай неустойката не е основна престация по договора. Съглашението отговаря на всички изисквания на ЗЗП, ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ, а предвид начина на сключването му потребителят е запознат предварително със съдържанието, доколкото определя условията на усвояване на заемните средства. Неустойката не е и не следва да се включва в ГПР, тъй като тя не е част към компонентите му към датата на сключване на договора. Предвиждането й е съобразено с чл.11, т.18 от ЗПК и следва да се вземе предвид, че кредитополучателят е разполагал с четиринадесет дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 от ЗПК, информация за което е получил още със СЕФ, без да е обвързан оспорената неустойка и заплащане на обезщетения или такси. Уговорката не противоречи на добрите нрави и съответства на критериите, установени в съдебната практика - има предварително определен начален и краен момент, а начинът на изчисляването е ясно посочен в договора; длъжникът не е предоставил обезпечение по договора и за това неизпълнение при което 1 кредиторът има право на тази компенсаторна неустойка. Ответникът настоява да се съобрази, че ищецът е сключи общо три договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита, което непротиворечиво потвърждавало наличието на достатъчно информация за това какъв би бил крайният размер на задължението му, съответно има индивидуално договаряне при използване многократно един вид кредитен продукт и запознаване с условията му.

Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235, ал. 2 от ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На чл. 146, ал. 1, т. 3-4 от ГПК, прието е за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че ищецът, като кредитополучател, и ответникът, като кредитодател, са сключили Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №1032015/28.12.2023 г. От предметното съдържание на този договор се изяснява, че заемните средства от 1500,00 лева са дължими в срок от 24 м., при лихвен процент по кредита 36 %, годишен процент на разходите (ГПР) от 42,58 %, обща дължима сума 2306,04 лв. В чл. 1, т.9 от договора е предвидено, че кредитът се предоставя при обезпечения – „да – поръчител или банкова гаранция“. Според погасителния план към договора общата сума за плащане по кредита 2306,04 лв. включва главницата и редовната лихва. Там е предвиден и вариант на месечна вноска, в т.ч. и обща сума за плащане от 5236,20 лв. при начисляване на неустойка по чл. 46 от ОУ, когато не е осигурена гаранция, платима разсрочено с вноските по кредита. Съдът констатира, че клаузата на чл.

17 предвижда в ал.1 случай, че страните са договорили обезпечение, потребителят в срок до три дни от сключване на настоящия договор да: осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване н а договор за поръчителство по чл.138 и следващите от ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълненито на всички задължения на потребителя по настоящия договор, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други, или предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя. Според чл. 17, ал. 2, третото лице-поръчител и банковата гаранция трябва да отговарят на изискванията, посочени в общите условия и се одобрява от кредитора; одобрението се извършва единствено по преценка на кредитора. При неизпълнение на горното и на основание чл. 27 от договора, вр. чл. 46 от ОУ, се начислява неустойка в размер от 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, като се заплаща заедно с всяка погасителна вноска.

За правилното решаване на спора е допусната съдебна счетоводна експертиза, неоспорена от страните и преценена по реда на чл. 202 от ГПК, с която се изяснява, че така уговорената неустойка възлиза на ден от 13,50 лв., а за срока на договора – 9720 лв. Годишният процент на разходите, обявен в договора в размер на 42,58 % се формира само от стойността на възнаградителната лихва, а при условие че се включи и вземането за неустойка, изчислена според обявеното в погасителния план, възлиза на 245 %, а при дължимия размер за 24 м. – 2414,06 %.

Съгласно чл. 6 от ЗПФУР, договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от 2 разстояние - едно или повече. Страни по договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние са потребителят и доставчикът. На основание чл. 7, ал. 2 от с.з и § 13, т. 1 от ЗЗП, ищецът има качеството потребител, като физическо лице, което като страна по договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност, предвид което за спора са приложими правилата на ЗПК и ЗЗП.

Съгласно чл. 16 от ЗПК, задължение на кредитора е преди да предостави заемните средства да извърши за своя сметка оценка на кредитоспособността на потребителя. Съдът намира, че неустойка по чл. 17 от договора противоречи на чл. 16 от ЗПК и произтича от неравноправна, съгласно чл. 143 от ЗЗП, поради което и нищожна клауза, вкл. на осн. чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Уговорката е във вреда на потребителя; не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Това е така, тъй като кредиторът прехвърля своята отговорност за дължимата професионална грижа по чл. 16 от ЗПК на потребителя. Неустойката обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение на кредитора за правилната преценка за кредитиране, и реално не обезщетява вреди от противоправно и виновно поведение на длъжника. Потребителят е задължен в необосновано кратък срок да осигури обезпечение, което да отговаря на многобройни условия, изпълнението на които икономическите и социални фактори изискват време и съдействие от държавни и частни организации, което прави обективно невъзможно спазването му. Освен това, неустойката е в размер необосновано висок, с оглед стойността на главницата по договора, поради което противоречи на чл. 143,т.5 от ЗЗП. Клаузата е част от типизиран и предварително изготвен текст, при което и на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП като неравноправна е недействителна. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка уговорка в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на с.з. е нищожна.

На основание чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от с.з., договорът за потребителски кредит е недействителен.

Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът трябва да съдържа, а по арг. от чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, клауза - ясна и разбираема за приложимия лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съобразно правилото на чл. 20 от ЗЗД, при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват, във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. На тълкуване подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие. Целта е да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите и да не се подменя формираната и обективирана в договора. За това съдът не е властен да допълва или изменя волята на страните, особено що се касае за основен елемент от съдържанието на договора. Основните престации по 3 договора за кредит се състоят в това, че кредитодателят се задължава основно да предостави на разположение на кредитополучателя определена парична сума, а последният от своя страна основно се задължава да възстанови същата, поначало с лихви.

По арг. § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, общи разходи по кредита за потребителя обхваща всички разходи, включително лихви, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси.

Съгласно тази разпоредба посочените разходи включват и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, ако сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Дали действително става въпрос за допълнителни услуги, а не за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит, е въпрос на конкретен анализ и преценка на условията по повод и при които е сключен договора за кредит.

Според Решение от 21.03.2024 г. по д. № C‑714/22 на СЕС, проверката не може да се основе единствено на обстоятелството, че допълнителните услуги са били поискани свободно при сключването на този договор; а да се вземат предвид всички разпоредби на договора за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор, за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на съответните допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на тези разпоредби и общи условия, или при предлаганите условия, и дали в действителност с договорна конструкция не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно тези допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“; и по този начин да се заобиколи закона – чл.19,ал.5 от ЗПК. Прието е, ако в договора за потребителски кредит не е посочен ГПР, в контекста на българското законодателство - включващ всички предвидени разходи по § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, договорът се счита за освободен от лихви и разноски, съответно води до неговата нищожност и връщане от страна на потребителя само на предоставената в заем главница, на основание чл. 22, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Разпечатката съдържа 20 от 29 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/af6e30cb-a789-46c1-b456-4f4e580b9210