Определение № 405 от 22.02.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 405 гр. София, 21.02.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Камелия Ефремова Касационно търговско дело № 20238002900596 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Пътинженеринг“ ЕООД, гр.

Пловдив срещу решение № 739 от 22.11.2022 г. по т. д. № 123/2022г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 1615 от 07.09.2916 г. на СГС, 20 с-в, по т. д. № 6530/2013г., са отхвърлени предявените от касатора срещу Главна дирекция „Гражданска въздухоплавателна администрация“, гр. София обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 79, ал.1 във връзка с чл. 266 ЗЗД за сумата 119 014.89 лв., представляваща възнаграждение за извършени допълнителни СМР по договор за изработка от 28.05.2009г. и иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата 20 000 лв., представляваща неустойка за забава върху главницата.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени основания в чл. 281, т. 3 ГПК. Изразява несъгласие с извода за недължимост на възнаграждение за извършените от него допълнителни СМР на процесния обект, като отново аргументира поддържаната в хода на процеса своя теза, че същите са били наложителни и че с приемането на работата на обекта като цяло възложителят е изразил съгласие и с тяхното извършване. Релевира изрично оплакване, че въззивният съд не е съобразил и коментирал приложената по делото кореспонденция между страните, в т. ч. и 1 изпратените от него до възложителя и до Министерство на транспорта писма с искане за заплащане на тези работи. Освен това, според касатора решаващият състав неправилно е счел, че е следвало писмено да уведоми възложителя за необходимостта от изпълнението на нови работи, без да съобрази, че писмената форма не е форма за действителност на договора за изработка.

Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с твърдението, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Представлява ли законно и допустимо изменение на договора, сключен на осн. чл. 31 от Наредба за възлагане на малки обществени поръчки (отм.), извършването на допълнителни СМР, които допълнителни СМР са изцяло по вина на възложителя, тъй като не са били съобразени с първоначалния проект, след като възложителят е бил писмено уведомен за това, не е възразил за възникналите допълнителни СМР, същевременно е приел писмено бeз възражение с държавно-приемателна комисия всички извършени СМР, както и са налице съставени и подписани актове по приемането на допълнителните СМР; 2. Макар и възложителят да не е възложил предварително писмено извършването на допълнителни СМР, представлява ли валидно възлагане на процесните допълнителни СМР, съгласно сключения договор на осн. чл. 31 от НВМОП (отм.), след като възложителят е бил писмено уведомен за необходимостта от извършването на допълнителни СМР, които допълнителни СМР са изцяло по вина на възложителя, тъй като не са били съобразени с първоначалния проект, не е възразил за извършването им, дори е потвърдил същите чрез конклудентни действия и е приел същите писмено с протокол, без възражение, с държавноприемателна комисия и са налице съставени и подписани актове по приемането на допълнителните СМР; 3. Макар и възложителят да не е възложил предварително писмено извършването на допълнителни СМР по договор, сключен на осн. чл. 31 от НВМОП (отм.), приел ли е същите и следва ли да заплати на изпълнителя стойността на качествено извършените и приети писмено с държавно-приемателна комисия СМР, след като възложителят е бил писмено уведомен за необходимостта от извършването на допълнителни СМР, които допълнителни СМР са изцяло по вина на възложителя, тъй като не са били съобразени с първоначалния проект, не е възразил за 2 извършването им, дори е потвърдил същите чрез конклудентни действия и е приел същите писмено с протокол, без възражение, с държавно-приемателна комисия и са налице съставени и подписани актове по приемането на допълнителните СМР; 4. Валидно ли са възложени допълнителните СМР по договора, сключен на осн. чл. 31 от НВМОП (отм.), след като е установено постигането на съгласие, независимо от формата, в която съгласието е обективирано и след това същите са приети писмено, без възражение, с протокол и с държавно-приемателна комисия; 5. Действията по приемане на цялостно изпълнение на проекта по договор, сключен на осн. чл. 31 от НВМОП (отм.), представляват ли приемане на допълнително извършени СМР, за чието извършване възложителят е бил уведомен писмено, но не е потвърдил писмено, представляват ли действия по приемане на допълнително извършени СМР, които допълнителни СМР са изцяло по вина на възложителя, тъй като не са били съобразени с първоначалния проект“.

Отделно от това, касаторът заявява и основанието по чл. 280, ал. 2, пр.

3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, аргументирана с оплакванията в касационната жалба.

Ответникът по касация – Главна дирекция „Гражданска въздухоплавателна администрация“, гр. София – оспорва касационната жалба и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение като неоснователна, по съображения, изложени в писмен отговор от 03.04.2023 г. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Третите лица-помагачи на ответника – „Ей Би Си Мениджмънт“ ЕООД, гр. Варна и „Контрол инвест“ ЕООД, гр. Пловдив – не заявяват становище по касационната жалба.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, в настоящия състав, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса. Същата е процесуално допустима обаче само в частта, с която е атакувано въззивното решение досежно иска по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 266, ал. 1 ЗЗД, тъй като цената на същия (119 014.89 лв.) е над установения в закона минимален праг 20 000 лв. за допустимост на касационния контрол за решенията по търговски дела, каквото е и настоящото 3 дело. Доколкото цената на иска с правно основание чл. 92 ЗЗД не надвишава тази сума, постановеното по него въззивно решение е изключено от касационно обжалване и поради това касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане.

По касационната жалба в допустимата й част:

При постановяване на обжалваното решение по реда на чл. 294 ГПК, след връщането на делото за ново разглеждане с решение № 151 от 01.02.

2021 г. по т. д. № 2227 /2019 г. ВКС, II т. о., въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че: Между страните е сключен договор от 28.05.2009 г. с предмет „Строителни и монтажни работи - Разширение и развитие на вътрешна пътна мрежа - паркинг на Летище „Пловдив“, с който ответникът

Главна дирекция

„Гражданска въздухоплавателна администрация“ е възложил на ищеца „Пътинженеринг“ ЕООД, гр. Пловдив да извърши строително-монтажни работи, определени по обем и качество в договора; Дружеството е изпълнило изцяло и в срок договорените видове СМР, като същите са приети от възложителя; С тристранен протокол от 26.06.2009 г., комисия в състав от представители на възложителя, изпълнителя и строителния надзор е констатирала извършването на допълнителни количества СМР, които не са част от предмета на договора; С протокол образец 16 от 11.08.2009 г. на Държавна приемателна комисия е установена годността за ползване на строежа.

За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли иска за заплащане стойността на допълнителните СМР, извършени във връзка с процесния договор, въззивният съд е приел, че не са изпълнени изискванията както на самия договор, така и на закона. По-конкретно, счел е, че допълнителните работи са извършени, без да е спазена клаузата на чл. 10, т. 3, предвиждаща задължение на изпълнителя да уведоми незабавно писмено възложителя, когато констатира необходимостта от изпълнението на нови видове работи и да не предприема извършването им до писменото им възлагане от възложителя, както и санкция за неизпълнение на това задължение – изпълнените работи без писмено възлагане са за сметка на изпълнителя. Приел е също, че доколкото е сключен на основание чл. 31 от Наредбата за възлагане на малки обществени поръчки (отм.), съгласно чл. 43, ал. 2 от Закона за обществените поръчки (отм.) договорът не може да бъде 4 изменян от страните, освен по изключение – в изчерпателно посочени случаи, сред които обаче настоящата хипотеза не попада.

Според решаващия състав, за да е налице изменение на договора по чл. 43, ал. 1, т. 1 ЗОП (отм.), следва да се касае за непредвидени обстоятелства и изменението да не води до увеличаване стойността на договора, докато в случая от събраните по делото доказателства не се установява нито поради какви причини се е наложило извършването на претендираните допълнителни СМР, нито че те са наложени от предписания на държавни органи, неправилно зададени предварителни параметри на поръчката, неправилни изчисления по проекта за изпълнение и други подобни, като с оглед ясно формулираните задължения на изпълнителя в тази насока, не може да се приеме, че само показанията на разпитания свидетел доказват необходимостта от извършването на допълнителните СМР.

Въззивният съд е посочил, че дори да се приеме за доказана необходимостта от извършването на допълнителните СМР, неизпълнението на задължението по чл. 10, ал. 3 от договора води до оставането на разходите за сметка на изпълнителя.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Съгласно указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. В случая, поставените от касатора-ищец въпроси не могат да бъдат преценени като обуславящи изхода на конкретното дело по смисъла на цитираната задължителна практика. Въпросите касаят изцяло правилността на въззивното решение и по-конкретно правилността на извода – обвързващо за страните ли е устното възлагане на допълнителните СМР, без да е спазено предвиденото в чл. 10, т. 3 от договора задължение за писмено уведомяване на възложителя и за писмено възлагане на работите, след като същите са били приети без възражения. Отговорът на тези въпроси предполага извършването на тълкуване на клаузите на сключения между страните договор и анализ на събраните по делото доказателства, каквото обаче е възможно само при разглеждане на касационната жалба по същество, но не е основание за 5 допускането на касационния контрол. Отделно от това, изводът на въззивния съд, че не е осъществена процедурата по чл. 10, ал. 3 от договора, не е единствено обуславящ за отхвърляне на претенцията за заплащане на възнаграждение. Като самостоятелен аргумент за недължимост на такова е посочена липсата на предпоставките на чл. 43, ал. 2 ЗОП (отм.), доколкото от събраните по делото доказателства не са установени причините, наложили извършването на допълнителните СМР, т. е. не е доказано, че същите са непредвидени, както и че не се увеличава общата стойност на договора. Във връзка с тези съображения обаче не са поставени въпроси.

Освен поради отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, ГПК, касационното обжалване не би могло да бъде допуснато и поради недоказаност на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Както е разяснено в т. 4 от цитираното тълкувателно решение, това основание е формирано от две кумулативни предпоставки – значение на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като задължение на самия касатор е да аргументира наличието на всяка от тях. В случая това изискване не е изпълнено – основанието е заявено бланкетно, чрез цитиране на законовата разпоредба, без да са изложени конкретни доводи в подкрепа на същото.