Решение № 1110 от 19.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1110 гр. София, 19.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20251100501373 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 21911 от 03.12.2024 г. по гр.д. № 38361/2024 г. Софийски районен съд, 160 състав осъдил „ТНТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД (понастоящем „ФЕДЕКС ЕКСПРЕС БЪЛГАРИЯ“ ЕООД), ЕИК 831856043, да заплати в полза на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД,

ЕИК 121265113, на основание чл. 410, ал. 1, т. 1 КЗ и чл. 86 ЗЗД суми, както следва: 1. сумата от 631.73 лева - частична претенция от общо 1 263.46 лева, представляващи регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение по застраховка „Товари по време на превоз“, обективирана в полица № 30700100004318/07.10.2022 г., за установена на 02.10.2023 г. липса на 1 брой мобилен телефон Samsung A546B Galaxy A54 5G 8/128GB DS Awesome Лайм и 1 брой мобилен телефон Samsung A546B Galaxy A54 5G 8/256GB DS Awesome Графит при превоз на същите в кашон с общо тегло 18 кг и размери 40/40/40 см, от гр. София, България до гр. Ираклион, Гърция, съгласно договор за превоз на товари, за който е съставена товарителница № 773554064878 от 27.09.2023 г., с изпращач „МТХ Трейд“ ООД, превозвач „ТНТ България“ ЕООД и получател „Kourakis Georgios & Co“ ОЕ, ведно със законната лихва 1 върху сумата от датата на предявяване на иска на 26.06.2024 г. до окончателното й изплащане, както и 2. сумата от 56.19 лева, представляваща мораторна лихва за периода 04.11.2023 г. – 25.06.2024 г., дължима върху претендираната в производството главница. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 844 лева - разноски по делото.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „ФЕДЕКС ЕКСПРЕС БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Съдът не отразил правилно нормите на приложимия към случая международен договор - Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз (Монреалска конвенция), както и на Общите условия за пренос на пратки за Европа, приложими за всички клиенти на FedEx от 18.07.2022 г., съгласувани с решение на КРС № 59/17.02.2022 г. по отношение на куриерските услуги. По делото се установило, както приел и районният съд, че при извършването на куриерска услуга от ответника, по-точно - на превоз на товари - пратка, представляваща кашон с общо тегло 18 кг и размери 40/40/40 см и съдържаща 46 бр. мобилни телефони, е установена липсата на два мобилни телефона. Във връзка с установената липса на посочените мобилни устройства ответникът заплатил левовата равностойност на 100 щ.д. - 175.64 лв., както било видно от писмо с изходящ № 208 от 28.08.2024 г. и което обстоятелство не се оспорвало от ищеца. Първоинстанционният съд обаче приспаднал платената от ответника сума от обезщетение в размер на 1 150 лв., като възприел за меродавна стойността на вещите към момента на събитието, определена от вещото лице в заключението по СОЕ, без да вземе предвид максималните лимити на отговорността, предвидени именно в определената за приложима от съда Монреалска конвенция. Вместо това съдът следвало да приеме, че с плащането на 100 щ.д. претенцията е била напълно удовлетворена, прилагайки правилата на Общите условия на FedEx и на Монреалската конвенция.

Съгласно чл. 20, т. 1 от Общите условия на FedEx, „Отговорността на FedEx за загуба, повреда или забавяне във връзка с предоставянето на транспортни услуги ще бъде ограничена до по-високата стойност от (а) сумата, предвидена от приложимите Конвенции, или (б) 100 щ.д. на пратка (освен ако изпращачът не посочи по-висока стойност за пренос и не плати необходимата такса, 2 описана в раздел 20.3)“. С оглед на това, отговорността на ответника за загубата на двата мобилни телефона се ограничавала до по-голямата от двете стойности, доколкото между страните не било спорно, че пратката е без декларирана стойност. Меродавна за определяне на размера на дължимото съгласно чл. 20.1, б. (а) от ОУ обезщетение била стойността, предвидена в приложимата конвенция - в случая Монреалската конвенция. Районният съд правилио посочил, че дължима е стойността на стоката на мястото и по времето, когато е била приета за превоз, но не съобразил правилата относно лимита на отговорността, предвидени в чл. 22, т. 3 и 4 вр. чл. 23, т. 1 от Монреалската конвенция. При приложението на тези правила отговорността на превозвача се ограничавала до 17 специални права на тираж за всеки килограм от теглото на липсващите пакети (двата броя мобилни телефони), а не на цялата пратка, изчислени към датата на постановяване на съдебното решение. В случая, съгласно Монреалската конвенция, отговорността на превозвача се ограничавала до 17 специални права на тираж за 0.404 кг, които, изчислени към 03.12.2024 г., възлизали на 8.58 евро или левовата им равностойност от 16.69 лв. Доколкото определената на база Монреалската конвенция стойност на обезщетение била по-ниска от сумата от 100 щ.д. или 175.64 лв., предвидена по буква (б) на чл. 20, т. 1 от Общите условия на FedEx, то приложима била именно последната и именно тази сума била изплатена на застрахователя. Поради това изводът на първоинстанционния съд, че не бил ясен принципът и механизмът, по който е определено обезщетението от 100 щ.д., се явявал необоснован. С плащането на сумата от 100 щ.д. задължението на ответника за плащане на обезщетение по регреса било изпълнено.

Предвиденото в Общите условия на FedEx правило за определяне на размера на отговорността на превозвача било в полза на ползвателите на куриерски услуги, тъй като то в по-висока степен защитавало техните интереси в хипотези на загуба, повреда или забавяне. По този начин ползвателите на куриерски услуги получавали по-високо обезщетение в сравнение с това, което биха получили, ако беше приложимо общото правило на Монреалската конвенция. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове, евентуално по акцесорния иск – да намали размера на присъдената лихва за забава съобразно размера на максималния лимит на отговорността.

Претендира разноски за двете инстанции съгласно списъци по чл. 80 ГПК.

3

Въззиваемата страна „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО ЕВРОИНС“ АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата. Спорът между страните се свеждал до размера на отговорността на ответника. Районният съд правилно приел за неоснователно възражението на ответника, че отговорността му е до размер от 100 щ.д., която сам остойностил в ОУ. С приетите от ответника ОУ било извършено едностранно предварително ограничаване на договорната отговорност на пощенския оператор към подателя на пратката, каквато не била целта на законовата делегация по чл. 85, ал. 4 ЗПУ. Тези размери можели да служат само като ориентир за дължимите обезщетения и при съгласие между страните рекламационното производството да се изчерпва с тяхното изплащане. При спор обаче приложение намирали общите правила, които не били дерогирани от нормата на чл. 85, ал. 4 ЗПУ, тъй като правилното тълкуване на нормата, систематично с останалите разпоредби, не налагало подобен извод. Позовава се на съдебна практика на СГС и СРС в посочения смисъл. Поради това въззиваемият счита, че ответникът отговаря за действителния размер на претърпяната вреда, възлизаща на стойността на вещта и установена по делото от СОЕ. Счита също, че в тежест на ответника било да докаже какъв е размерът на обезщетението по Монреалската конвенция, което не било направено. Не било установено по безспорен начин и теглото на липсващите стоки. Счита още, че едностранното ограничаване на отговорността не можело да бъде противопоставено на платилия обезщетение за вредите от същото неизпълнение застраховател, който бил трето за правоотношението по договора за пощенска услуга лице. Отговорността на превозвача следвало да се регулира от общите правила при договорно неизпълнение, съгласно които обезщетението следва да обхваща както претърпяната загуба, така и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението на договора за превоз. По делото били установени всички предпоставки на чл. 410, ал. 1, т. 1 КЗ и предявеният като частичен главен иск бил основателен. Моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно.

Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

4

Обжалваното решение е валидно и допустимо, но настоящият въззивен състав го намира за частично неправилно по следните съображения:

С оглед фактическите твърдения в исковата молба, съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.

410, ал. 1, т. 1 КЗ и чл. 86 ЗЗД.

Съгласно чл. 410, ал. 1, т. 1 КЗ, с плащането на застрахователното обезщетение по договор за имуществена застраховка застрахователят встъпва в правата на застрахования до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне, срещу причинителя на вредата, в това число в случаите на вреди, произтичащи от неизпълнение на договорно задължение. Следователно основателността на предявения от ищеца регресен иск е обусловена от кумулативното наличие на следните предпоставки: 1. валидно сключен договор за имуществено застраховане; 2. в изпълнение на този договор застрахователят да е изплатил на застрахованото лице обезщетение за настъпило застрахователно събитие, покрито от застраховката и 3. отговорност на ответника за причиняването на вредите, за които е изплатено застрахователното обезщетение.

В случая между страните не е спорно, и по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т.

4 ГПК с доклада по делото са приети за безспорни и ненуждаещи се от доказване следните факти: 1. Че ищецът е застраховател по договор за застраховка „Товари по време на превоз“, сключен с „МТХ Трейд“ ООД, обективиран в полица № 30700100004318/07.10.2022 г., с период на застрахователно покритие от 12.10.2022 г. до 11.10.2023 г.; 2. Че на 27.09.2023 г. изпращачът „МТХ Трейд“ ООД изпратил от гр. София, България до получателя „Kourakis Georgios & Co“ ОЕ в гр. Ираклион, Гърция, чрез куриера „ТНТ България“ ЕООД пратка, представляваща кашон с общо тегло 18 кг и размери 40/40/40 см, за което е съставена товарителница № 773554064878 от 27.09.2023 г.; 3. Че във връзка със застрахователно събитие (липса на 1 брой мобилен телефон Samsung A546B Galaxy A54 5G 8/128GB DS Awesome Лайм и 1 брой мобилен телефон Samsung A546B Galaxy A54 5G 8/256GB DS Awesome Графит от пратката) ищецът е заплатил на изпращача „МТХ Трейд“ ООД застрахователно обезщетение в размер на 1 263.46 лв.

Не е било спорно и се установява, че ищецът е отправил регресна покана до ответника за заплащане на сумата от 1 263.46 лв., получена от ответника на 5

03.11.2023 г., който до завеждане на исковата молба в съда на 26.06.2024 г. не е извършил плащане по регресната претенция.

Не е било спорно също, и този факт изрично се признава от ищеца (представил и извлечение от банковата си сметка), че в хода на първоинстанционното производство, на 04.09.2024 г. ответникът е заплатил по регреса сумата 175.64 лв., левова равностойност на 100 щ.д.

Плащането на ответника съставлява извънсъдебно признание за наличието на предпоставките на чл. 410, ал. 1, т. 1 КЗ за ангажиране на отговорността му. Спорен между страните пред настоящата инстанция е само въпросът какъв е размерът на отговорността на ответника.

Обхватът на суброгационното право зависи от размера на застрахователното обезщетение, което застрахователят е платил на застрахования, но и от размера на обезщетението, което третото лице дължи на застрахования. Затова застрахователят има право на по-малката от двете суми - заплатеното застрахователно обезщетение или дължимото от третото лице на увредения обезщетение. Суброгацията е вид частно правоприемство за вземането на застрахования спрямо третото лице, отговарящо за вредата, поради което регресната претенция на застрахователя не може да надхвърля размера на вземането, в което застрахователят е встъпил. Третото лице не може да дължи на суброгиралия се застраховател повече от това, което дължи на неговия пряк кредитор. Какво и в какъв размер третото лице дължи на неговия пряк кредитор се определя от първичното облигационно правоотношение между тях, по силата на което третото лице дължи обезвредата на увреденото лице. В този смисъл неоснователно в отговора на въззивната жалба се поддържа, че независимо дали отговорността на третото лице към увредения е лимитирана, спрямо застрахователя третото лице отговаряло съгласно общите правила за обезщетение за договорно неизпълнение.