Решение № 1077 от 24.08.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1077 гр. Пловдив, 24.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анна Иванова

Членове:

Иван Анастасов

Емилия Лалева при участието на секретаря Валентина Василева като разгледа докладваното от Емилия Лалева Въззивно гражданско дело № 20265300500548 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 4600 от 24.10.2025 г. по гр. д. № 12614/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив е признато за установено че И. Л. С., ЕГН ********** от гр.****, дължи на „Юробанк България“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр.****, сумата от 937.09 лв. - неплатен остатък от чиста стойност на кредита по недействителен договор за издаване на кредитна карта № **** от 14.08.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.06.2023 г. – датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК до изплащането на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение № 4263 от 26.06.2023 г. по ч. гр. д. № 9192 г. по описа на ПРС за 2023 г., като са отхвърлени предявеният иск за главница над уважения размер от 937.09 лв. до пълния претендиран размер от 1000 лв., както и предявеният иск за възнаградителна лихва в размер на 312.58 лв. за периода от 03.02.2021 г. до 20.12.2022г., както и предявеният иск за мораторна лихва в размер на 388.87 лева за периода от 03.02.2021 г. до 14.06.2023г., и всяка от страните е осъдена да заплати на другата направените по делото разноски по съразмерност.

В отхвърлителната част решението се обжалва от ищеца „Юробанк България“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр.****. Във въззивната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Изразява се несъгласие с извода на съда, че договорът е недействителен поради несъответствия, свързани с годишния процент на разходите. Оспорва се 1 размерът на ГПР, приет от първоинстанционния съд, като се счита, че в същия не следва да се включват таксите, посочени в Приложение № 1 към Общите условия, тъй като тези разходи не са необходими за отпускане на кредита, нито са част от неговото нормално изпълнение. Сочи се, че разходите, свързани с договора за кредитна карта, са в един и същ размер независимо от размера на кредитния лимит, поради което същият не следва да се взема предвид при формиране на годишния процент на разходите. Твърди се, че спорните такси попадат в хипотезата на чл. 19, ал. 3 ЗПК, тъй като са дължими само при определено поведение или при неизпълнение, поради което невключването им в ГПР не засяга способността на потребителя да вземе информирано решение, нито може да доведе до нищожност на договора на основание чл. 22 ЗПК.

Поддържа се, че в договора са включени всички необходими елементи по начин, който позволява на потребителя да вземе информирано решение относно поемането на това задължение. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат уважени, ведно с присъждане на разноските по делото.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна И. Л. С., чрез пълномощника му адвокат С. М., с който жалбата се оспорва като неоснователна. Изложени са съображения в подкрепа на атакуваното решение и се иска същото да бъде потвърдено в обжалваната част. Счита се неоснователно възражението, че размерът на главницата няма значение за определяне размера на ГПР, тъй като усвоената главница е част от формулата за изчисляване на ГПР и има отражение върху неговия размер.

Претендират се разноски. Не се сочат доказателства.

В срока по чл. 263, ал. 2 от ГПК против решението е постъпила насрещна въззивна жалба, подадена от И. Л. С., чрез пълномощника му адвокат С. М., в частта, с която е признато за установено, че И. Л. С. дължи на „Юробанк България“ АД законна лихва върху сумата от 937.09 лв., считано от 23.06.2023 г. – датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, до изплащане на вземането. В жалбата се навежда довод, че при обявена недействителност на договор за потребителски кредит и присъждане единствено на чистата стойност на основание чл. 23 ЗПК, законната лихва за забава не следва да се присъжда, тъй като представлява приход за търговеца, с който същият се облагодетелства. Иска се да бъде отменено решението в обжалваната част и да бъде постановено друго, с което да се отхвърли иска за законна лихва върху чистата стойност на кредита. Претендират се разноски.

В срока по чл.263, ал.3 от ГПК е постъпил отговор на насрещната въззивна жалба от „Юробанк България“ АД чрез адвокат Г. В., с който жалбата се оспорва като неотносима, неоснователна и недоказана. Поддържа се, че при констатирано нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и приемането на договора за потребителски кредит за недействителен, съдът следва да присъди чистата стойност на главницата, както и законната лихва върху тази сума.

Твърди се, че съгласно правилата за неоснователното обогатяване, вземането за главница е съществувало във всеки един момент след сключването на договора за кредит, с оглед на което се счита дължимостта на законната лихва за безспорна. Искането е за отхвърляне на насрещната въззивна жалба, ведно с присъждане на разноските за въззивното производство. Прави се възражение за прекомерност на размера на претендираното от жалбоподателя адвокатско 2 възнаграждение.

Съдът, като разгледа въззивните жалби в рамките на наведените основания, съобрази доводите на страните и взе предвид събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Въззивната жалба и насрещната въззивна жалба са процесуално допустими, тъй като са подадени в предвидения от закона срок, изхождат от надлежни страни, насочени са против подлежащ на обжалване акт, отговарят на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК, поради което подлежат на разглеждане по същество.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от „Юробанк България“ АД, с която по реда на чл. 422 ГПК срещу И. Л. С. са предявени кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът – въззиваем в настоящото производство, дължи на ищеца – жалбоподател сумата от 1000 лева – главница за периода от 03.02.2021 г. до 14.06.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното й изплащане, сумата от 312,58 лева – договорна възнаградителна лихва за периода от 03.02.2021 г. до 20.12.2022 г. и сумата от 388,87 лева – мораторна лихва за периода от 03.02.2021 г. до 14.06.2023 г.

В исковата молба се твърди, че ответникът е ползвал банков кредит съгласно сключен между страните договор за издаване на кредитна карта № ****, по който кредитополучателят преустановил плащанията на вноските за главница и за лихва на 03.02.2021 г. Поради изпадането на длъжника в забава банката обявила кредита за предсрочно изискуем с връчена на 20.12.2022 г. покана до длъжника, а евентуално същият бил уведомен с връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея. Тъй като длъжникът не изпълнил доброволно задълженията си по договора за кредит, ищецът подал заявление по чл. 417 ГПК. Срещу издадената въз основа на заявлението заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист е подадено в срок възражение, поради което се претендира признаване дължимостта на процесните суми.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът И. Л. С. оспорва исковете като неоснователни, като счита, че не е надлежно уведомен за предсрочната изискуемост на кредита и в договора за кредит са налице неравноправни клаузи.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което дължи произнасяне по същество.

От приетите по първоинстанционното дело договор за издаване на кредитна карта № ****, Общи условия и приложение № 1 се установява, че на 14.08.2020 г. между „Юробанк България“ АД и И. Л. С. е сключен договор с предмет предоставяне на револвиращ потребителски кредит чрез издаване на кредитна карта с лимит 1000 лв. Договорен е годишен лихвен процент от 18,90%, определен е ГПР в размер на 31,73% и обща дължима сума от 3453,92 3 лв. Годишният процент на разходите, както и общата дължима сума по договора обаче са определени на база на максимален кредитен лимит от 3000 лв., а не 1000 лв.

В първоинстанционното производство е изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, от което се установява, че към дата 14.06.2023 г. размерите на дължимата главница, договорна лихва и мораторна лихва по договора за издаване на кредитна карта № **** от 14.08.2020 г. са както следва: 1000 лв. - главница, 325,07 лв. - договорната лихва, 376,47 лв. мораторна лихва. Според приетото допълнително заключение на ССчЕ начислените такси, предвидени в Приложение № 1 към Общите условия не са включени и взети предвид при изчисляване на ГПР по договора.

Въз основа на така приетата фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Не е спорно и от доказателствата по делото се установява, че между страните са възникнали облигационни правоотношения, произтичащи от договор за издаване на кредитна карта № **** от 14.08.2020 г., по силата на който на ответника е предоставен револвиращ потребителски кредит под формата на кредитен лимит в размер на 1000 лв., неразделна част от който са Общите условия на банката за издаване и използване на кредитни карти и Приложение № 1, съдържащо приложимата към договора тарифа на банката.

Процесният договор за издаване на кредитна карта има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал.

1 ЗПК, спрямо който са приложими особените изисквания за действителност по чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК.

Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Безспорно в случая договорът е изготвен в писмена форма на хартиен носител, на разбираемия за потребителя български език. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква договорът за потребителски кредит да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за 4 услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

В процесния договор за кредит действително е посочен размер на ГПР от 31,73%, но това съвсем не е достатъчно, за да отговаря договорът на законовите изисквания за яснота и предвидимост на условията по договора.