Решение № 748 от 02.06.2023, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 748 гр. Пловдив, 01.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Екатерина Вл. Мандалиева

Членове:

Недялка Д. Свиркова Петкова

Величка З. Запрянова при участието на секретаря Елена П. Димова като разгледа докладваното от Недялка Д. Свиркова Петкова Въззивно гражданско дело № 20235300500497 по описа за 2023 година

Производство по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

Образувано по въззивна жалба от „КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД – гр.

Пловдив, ЕИК 160075663; против решение № 4359/21,12,2022 г., постановено по гр. д.

№ 16327/2021 г. на РС Пловдив, 19 гр. състав. Жалбоподателят счита обжалваното решение за незаконосъобразно поради необоснованост и противоречие с материалния закон. На това основание иска от въззивния съд да го отмени и по същество да уважи предявените искове. Претендира за присъждане на разноски за двете инстанции.

Ответникът И. Г. Г., ЕГН **********; изразява становище за неоснователност на жалбата и иска потвърждаване на първоинстанционното решение.

Претендира за присъждане на разноски за въззивното производство.

След преценка на събраните по делото доказателства във връзка със становищата на страните, съдът приема следното:

Жалбата е предявена в срок, изхожда от легитимирано лице, по съдържание е редовна, поради което е допустима.

Производството е образувано по обективно по обективно съединени искове с правна квалификация чл. 79 ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 266 ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.

Предявени от „КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД – гр. Пловдив, ЕИК 160075663; против И.

Г. Г., ЕГН **********.

1

От съда се иска да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 16428 лв. (включваща ДДС), дължима на основание сключен между страните договор от 27,11,2016 г., представляваща част от възнаграждението по чл. V от договора, дължима в срок до десет дни след предаването на изработения комплект документи, включващи заявление, бизнес план и други за кандидатстване по Наредба № 9/21.03.2015г. за прилагане на подмярка 4.1 „Инвестиции в земеделски стопанства“ от мярка 4 „Инвестиции в материални активи“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014 - 2020 година; ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от предявяване на исковата молба – 15,10,2021 г., до окончателното й изплащане; както и сумата от 5006,38 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на посочената по-горе главница, дължимо за периода от 12,10,2018 г. до 12,10,2021 г.

Като основание за претенциите си ищецът твърди, че е изпълнил възложеното му с посочения по-горе договор и е предал на ищеца комплект документи, съответстващи на уговорените изисквания. Ответникът обаче не изпълнил задълженията си по договора и не е заплатил дължимата от него част от цената.

Ответникът оспорва дължимостта на претендираното възнаграждение.

Признава сключването на процесния договор и получаването на изготвения от ищеца комплект документи. Твърди, че е използвал същия и е кандидатствал за финансиране по посочената по-горе Програма, но е получил отказ. Счита, че изготвените от ищеца документи са негодни за изпълнение на целите, заложени в договора, тъй като не са отговаряли на изискванията за финансиране по посочената Мярка за подпомагане, поради което уговореното с договора възнаграждение не се дължи.

С постановеното по делото решение РС е приел, че с процесния договор ищецът е поел гаранция за одобряване на заявлението за финансиране, и доколкото по същото е постановен отказ, то изпълнението на задълженията му е некачествено, затова претендираното възнаграждение не се дължи.

При изпълнение задълженията си по чл. 269 изр. първо от ГПК, настоящата инстанция не констатира наличие на пороци, водещи до невалидност или недопустимост на атакувания съдебен акт. По отношение правилността на решението проверката в настоящото производство следва да се ограничи до посочените в жалбата оплаквания (чл. 269 изр. второ ГПК), като служебно се провери правилното приложение на императивните материално-правни норми, относими към спорното правоотношение. При изпълнение задълженията си въззивният съд не констатира неправилно приложение на императивни материалноправни норми при подвеждане на фактите към приложимата нормативна уредба.

По предявените във въззивната жалба оплаквания, свързани с неправилна преценка на уговорките в договора относно въпросът кога настъпва дължимост на 2 плащането на възложената работа, както и дали това плащане се дължи при лошо изпълнение на тази възложена работа, въззивният съд приема следното:

Пред настоящата инстанция не се спори относно установените от РС факти, както следва: между страните е налице сключен на 27,11,2016 г. договор за изработка на проект по определени параметри, срещу заплащане на възнаграждение в размер на общо 68450 лв. (без ДДС), от които: 13690 лв., дължими до десет дни след предаване на комплекта документи; и 54760 лв. – дължими до десет дни след одобрението на проекта от Разплащателна Агенция – гр. София.

Безспорен е и фактът, че проектите са предадени от ищеца и са приети от ответника без забележки на 07,12,2016 г., както и че с изготвения от ищеца комплект документи ответникът е предявил заявление за за финансиране от ДФ Земеделие.

Безспорно е и че по това заявление е постановена Заповед № 03-РО/6380 от 16,12,2017 г., с която е отказано финансиране.

Спорният между страните въпрос е дали претендираната част от възнаграждението по процесния договор се дължи въпреки отказа за финансиране. За разрешаването му е необходимо да се вземат предвид уговорените с процесния договор задължения на изпълнителя и обстоятелствата, дали основание за постановения отказ за финансиране.

Между страните е сключен договор за изработка по реда на чл. 258 от ЗЗД, по който възложителят е възложил на изпълнителя извършването на определена работа срещу задължението да му заплати възнаграждение. Видно от съдържанието на договора, предметът му е изработка на комплект от документи (заявление за подпомагане и бизнес план), необходими за кандидатстване на възложителя за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ за инвестиции в земеделските стопанства по конкретна програма. Задълженията на изпълнителя са да изготви заявлението и бизнес плана в срок до месец и по начин, осигуряващ одобрението на финансовата помощ. Изпълнителят е поел (чл. IV, т. 4 от Договора) отговорност за качество на изработените от него заявление и бизнес план по отношение съотвествието им с изискваниятана Наредба № 9 и по отношение убедителност на аргументацията на бизнес плана, съобразно предоставените му данни. Изрично е уговорено, че изпълнителят не носи отговорност в случай, че размерът на финансирането бъде намален, както и ако такова бъде отказано поради причина, стояща извън качеството на неговата разработка.

За работата си изпълнителят следва да получи възнаграждение от общо 68450 лв. без ДДС, чието заплащане е уговорено на два пъти: 13690 лв. – до десет дни след предаване на комплекта документи (заявление и бизнес план), а останалите 54760 лв. – до 10 дни след одобрение на проекта от РА-София. С оглед на уговореното в договора следва да се приеме, че страните са договорили разсрочено изпълнение на 3 задължението за заплащане на договорното възнаграждение, като в самия договор са посочили и предпоставките за възникване на отделните вноски и срока за това.

В случая е безспорно установено в производството, че предаването на документите на възложителя е настъпило на 07,12,2016 г. (вж. протокол на л. 7) и същите са приети без възражения. Безспорно е и че ДФ Земеделие е отказал плащане по подаденото заявление.

Първият срок е 10 дни от предаване на документите на възложителя. Не може да бъде споделено становището на ответника – възложител, че това плащане е обвързано с одобряване на финансирането на проекта. Начинът, по който страните са определили срока за изпълнение, сочи, че той не е обвързан с факта на одобрение на проекта (възможно е дори този срок да изтече още преди внасяне на проекта в РА).

Наред с това, както се посочи, поетата от изпълнителя гаранция е не за одобрение на проекта, а за съответствието му с изискванията на Наредба № 9. Следователно след предаване на документите на 07,12,2016 г. с надлежен протокол между страните, то на 17,12,2016 г. изтича и срока за заплащане на първата сума от договореното възнаграждение 13690 лв. (без ДДС) или 16428 лв. с вкл. ДДС.

Относно възражението за лошо изпълнение на възложената работа:

Ответникът – възложител твърди, че проектът не е финансиран, следователно е налице лошо изпълнение на работата, поради което той не дължи заплащане на претендираното възнаграждение. От съдържанието на Заповед № 03-РО/6380 от 16,12,2017 г. (л. 302) се установява, че действително отказ е постановен, но мотивите за това са в по-различен смисъл. Видно от обосновката на отказа по конкретната програма са кандидатствали множество земеделски стопани, като общия размер на заявеното финансиране е надхвърлил бюджета на програмата. При това положение ДФ Земеделие е извършило оценяване на внесените проекти и ги е класирал по съответни критерии. В мотивите е посочено, че средствата достигат за финансиране на проекти, получили до 56 точки. Следователно не е било възможно изначално да се предвиди колко ще са необходимите точки за получаване на финансиране, още по-малко – какво ще бъде съдържанието на исканията на останалите кандидати за финансиране. В този смисъл получаването на по-малко точки от последните одобрени кандидати не може да бъде квалифицирано като не добро изпълнение на работата по изготвяне на бизнес проект. Затова не може да се приеме за основателно твърдението на възложителя, че възложената работа е лошо изпълнена и респ. да се приеме, че не се дължи никакво възнаграждение на нея. Напротив – още при сключване на договора страните са били наясно, че е възможно да не се получи финансиране, независимо от качеството на изпълнение, и изрично са уговорили (в чл. IV, т. 4 от договора), че „... изпълнителят не носи отговорност ... и в случай, че финансиране бъде отказано поради причина, стояща извън качеството на неговата разработка“. С оглед на това страните са определили два 4 различни факта, които следва да настъпят, за да се извърши плащането на възнаграждението, разделено на две части – предаване на документите и получаване на финансиране. В случая е настъпил първия факт – документите са предадени своевременно. Видно от преписката по внасянето им, същите са били надлежно окомплектовани с всичко необходимо за разглеждане на искането.

При това положение следва да се приеме, че е настъпило условието по договора за дължимост на първото плащане на възнаграждението от 13690 лв. без ДДС, или 16428 с ДДС. По делото няма спор, че тази сума не е платена на изпълнителя. Нейната дължимост не е обусловена от издаването на фактура от ищеца – изпълнител, поради което предявеното в този счмисъл възражение от ответника е неоснователно. Предявеният иск се установява изцяло по основание и размер и претендираната главница следва да се присъди на ищеца.

Претендира се и акцесорно вземане за заплащане на мораторна лихва за периода от 17,12,2016 г. до 12,10,2021 г. (дата, предхождаща предявяването на на исковата молба). В претендирания период задължението за заплащане на главницата е било изискуемо, поради което мораторното обезщетение е дължимо. Същото възлиза на 5006,38 лв., поради което претендираната сума следва да бъде присъдена.

С обжалваното решение се постановява обратното, поради което същото следва да се приеме за незаконосъобразно и да бъде отменено. Вместо това на ищеца следва да се присъдят претендираните суми.

По отношение на разноските:

С оглед изхода на спора, на ищеца – жалбоподател се дължат разноски за първоинстанционното и за въззивното производство. За първоинстанционното производство се претендират: 857,38 лв. – заплатена държавна такса; и 1407,60 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. За въззивното – 428,69 лв. – заплатена държавна такса; и 2794,91 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. И пред двете инстанции ответникът предявява възражения за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждения. Настоящата инстанция приема възраженията за неоснователни като съобрази, че заплатените от ищеца адвокатски възнаграждения не надвишават минималните нормативно установени възнаграждения, определени съобразно разпоредбата на чл. 7 ал. 2 от Наредба № 1/2004 г., с начислен ДДС, съгласно пар. 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. Поради това разноските на ищеца следва да се присъдят в цялост – 2264,98 лв. – за първоинстанционното производство; и 3223,60 лв. – за въззивното производство.