Решение № 13 от 08.01.2024, Районен съд - Горна Оряховица

РЕШЕНИЕ

№ 13 гр. Горна Оряховица, 08.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Трифон П. Славков като разгледа докладваното от Трифон П. Славков Гражданско дело № 20234120101797 по описа за 2023 година

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ал. 1, чл. 92 и чл. 86 и ЗЗД.

Производството е по предявен по реда на чл. 415, ал. 1 от ГПК от „А1 България” ЕАД иск за установяване, че Д. И. С. от гр. С. дължи на ищеца сумата

243,64 лв.

– главница, представляваща незаплатена далекосъобщителна услуга, дължима по договор за далекосъобщителни услуги – рамков договор № 505281237, приложенията към него и Общи условия по партида № М6472313, сумата от 72,76 лв. законна лихва за забава, изчислена върху главницата за периода 28.06.2020 г. до 21.06.2013 г., сумата от 52, 25 лв. неустойки по договора за 3 стандартни месечни такси и дадена отстъпка от цена на услуги, както и законна лихва за забава в размер на 15,23 лв., изчислена върху сумата от 52,25 лв. и за периода 06.08.2020 г. до 21.06.2023 г., както и законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 26. 06. 2023 г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр.д. № 1343/2023г. по описа на РС-Г. Оряховица.

Претендира разноски.

В законоустановения срок ответникът не е депозирал писмен отговор на исковата молба. В съдебно заседание признава, че дължи на дружеството.

1

Посочва, че не е говорила по телефона, а че била дала картата на зет си.

Заявява желание да изплаща задължението си на разсрочени вноски.

Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на страните, намира за установено следното:

От представените по делото Договор за електронни съобщителни услуги от 17.01.2020 г. и Приложение № 1 от 17.01.2020 г. към договор № 505281237 от същата дата с индивидуален потребителски номер М6472313 е видно, че ответникът е абонат на ищеца във връзка с предоставяните от него пакетни услуги – тарифен план „А1 one 6“ за телефонен номер *** с месечна абонамента такса в размер на 8, 99 лв. с ДДС, със срок на договора 24 месеца, считано от 17.01.2020 г. до 17.01.2022 г.; мобилен интернет към тарифните планове на стойност 5 лв.

Съгласно т.40.ж от Общите условия в случай, че абонатът наруши задълженията си, произтичащи от договора, от това приложение или общите условия /ОУ/, операторът има право да прекрати договора по отношение на всички предоставени услуги и/или да получи неустойка в размер на всички стандартни месечни абонаментни такси, дължими от датата на прекратяване до изтичане на определения срок за ползване.

Ищецът е представил по делото фактури, които подробно описват използваните от ответника услуги и тяхната цена. По делото са представени Общите условия за взаимоотношения между „А1 България” ЕАД и потребителите на съответната услуга и/или мрежа, които съгласно процесните договори са неразделна част от тях.

Видно от приложеното ч.гр.д. № 1343/2023г. по описа на РС – Г.

Оряховица в полза на ищеца срещу ответника е издадена заповед за изпълнение № 559/29.06.2023г. за претендираните суми.

При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

По иска по чл. 422 ГПК, вр. чл.79, ал. 1 ЗЗД:

Предявеният иск за установяване вземането на ищеца към ответника е процесуално допустим, доколкото е предявен в срока и при условията на чл.

415 ал.1 т. 2 ГПК. Ищецът по делото е кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, връчена на длъжника, който е възразил срещу нея. Има за предмет посочените в заповедта за изпълнение 2 суми.

Договорът за услуга срещу възнаграждение, каквито са договорите с мобилните оператори, се подчиняват на правилата, уредени в 258 и сл. от ЗЗД относно договора за изработка. Затова в тежест на ищеца е да докаже, както възникването на валидно правоотношение по договор за предоставяне на мобилни услуги, така и тяхното предоставяне на ответника.

От представения договор за електронни съобщителни услуги, подписан от страните, се установява възникналото облигационно правоотношение помежду им. Съдът приема, че Приложения А към данъчните фактури, касаещи потреблението на процесния мобилен номера, за процесния период от време и издадените въз основа на тях данъчни фактури, макар и едностранно съставени от ищеца и неподписани от ответника, при условие че не са оспорени от последния, доказват предоставените услуги и претендираните за тях цени. Още повече, че ответникът признава задължението си в съдебно заседание. От ответника не се представиха доказателства да е оспорил доставката на мобилните услуги, поради което съдът приема, че е приел изработената услуга без възражение. Ответникът не е представил доказателства за заплащането на исковата претенция за ползваните от него мобилни услуги (негова е доказателствената тежест), поради което съдът намира за установено съществуването на вземането на ищеца в размер общо на сумата от 243,64 лв. главница – незаплатени ползвани услуги за периода от 09.05.2020 г. до 08.07.2020 г. по договор № 505281237.

По иска по чл. 422 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД:

Относно претенцията за присъждане на суми за неустойки се установява следното:

Ищецът, наред с неплатените главници, претендира в настоящото производство и неустойки в общ размер на 52,25 лева за предсрочно прекратяване на договора за далекосъобщителни услуги на основание чл.

51.12 от ОУ на мобилния оператор (представени по делото), начислена съгласно разпоредбите за отговорност на Приложения № 1 от договора.

Видно от тези клаузи, ако в рамките на срока на договора абонатът наруши задълженията си, произтичащи от договора или Общите условия, ако по негово искане или вина бъде прекратен Договора, Операторът има право да 3 прекрати договора, както и/или да получи неустойка в размер на всички месечни абонаментни такси (без отстъпки), дължими от датата на прекратяване на договора до изтичане на определения в договора срок.

Уговорено е, че когато абонатът е физическо лице, максималният размер на неустойката не може да надвишава трикратния размер на месечните абонаментни такси по техния стандартен размер, без отстъпки.

Съгласно нормата на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Задължението за неустойка има акцесорен характер и става изискуемо при неизпълнение на друго главно задължение.

Съдът намира че така уговорените неустойки са нищожни поради накърняване на добрите нрави, т.к. са уговорени извън присъщите им обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

В конкретната хипотеза, клаузата за неустойка по процесния договор за мобилни услуги предвижда, че при предсрочно прекратяване на договора, потребителят на услугата следва да заплати неустойка в размер на три стандартни месечни абонаментни такси. Така уговорените клаузи излизат извън рамките на присъщата за неустойката обезпечителна и санкционна функция. Клаузата за неустойка няма обезпечителен характер, тъй като не обезпечава главното задължение на потребителя на мобилни услуги да заплаща съответните абонаментни такси за ползваните услуги, нито има характера на обезщетение за вредите от неизпълнението на договорите от страна на потребителя или санкция за поведението на последния. При така уговорената клауза за неустойка, при прекратяване на договора преди изтичане на срока му, мобилният оператор ще се обогати неоснователно, като ще получи дължимите три абонаментни такси така, сякаш същият не е прекратен и без да е предоставил съответните мобилни услуги на потребителя за този период. Клаузата за неустойка нарушава добрите нрави и принципа за справедливост, поради което е нищожна съгласно общото правило на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.

Следва да се посочи, че при така разпределената доказателствена тежест, ищецът е представил фактури и сметки, но не са ангажирани доказателства, от които да е видно, че процесния договор е бил прекратен, 4 респективно, че е бил осъществен фактическия състав, който да е в основата на клаузата за неустойка. Допълнителен довод в този смисъл може да се изведе и от правилото, че писмените договори подлежат на прекратяване с изявление в същата форма. Писмената форма за доказване произтича както от изричната регламентация в чл. 87, ал. 1 от ЗЗД, така и по арг. от чл. 164, ал. 1, т. 5 от ГПК, предвиждаща забрана за установяване прекратяването на писмени съглашения с гласни доказателства. Тук не се твърди и не се установява операторът да е отправял до абоната писмено предизвестие, с което да му предостави подходящ срок за изпълнение. По изложените съображения съдът намира, че ищецът не успя да установи, че е упражнил надлежно правото си да прекрати договора, поради което в неговата правна сфера не е възникнало вземане за неустойка при предсрочно прекратяване на договора по вина на ответника. Няма данни, че договорът е бил прекратен и по инициатива на последния, заради което исковете с правно основание чл. 92 от ЗЗД се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени и на това основание.

По този въпрос е формирана практика на ВКС, която се споделя от настоящия съдебен състав – Решение № 110/21.07.2016 г. по т. д. № 1226/2015 г. на ВКС, I т. о. на ВКС и цитираните в него актове. В същата е прието, че уговорената по този начин неустойка за предсрочно прекратяване на договора (за три месечни такси) излиза извън присъщите функции на неустойката – обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, създава условия за неоснователно обогатяване на оператора, който след прекратяването на договора е преустановил предоставянето на услуги на длъжника и нарушава принципа за справедливост, залегнал в чл. 9 ЗЗД. Следва да се има предвид също така, че претендираната от заявителя неустойка при предсрочно прекратяване на договора всъщност не компенсира жалбоподателя за действително претърпените от него вреди вследствие неизпълнението, а пропуснатите от оператора ползи в резултат на едностранното прекратяване на договора, предвидено в ОУ при неплащане на вноски, какъвто не е характерът на заявената претенция.

По иска по чл. 86 ЗЗД:

Установи се наличие на главен дълг в размер на сумата от 243,64 лв. главница, поради което основателно е искането на ищеца за признаване за 5 установено, че му се дължи и сумата от 72,76 лв. обезщетение за забава за периода 28.06.2020 г. до 21.06.2023 г.

С оглед неоснователността на иска за неустойки в размер на 52,25 лв., неоснователен се явява и акцесорния иск за мораторна лихва в размер на 15,23 лв. начислена върху сумата от 52,25 лв., претендирана за периода 06.08.2020 г. до 21.06.2023 г.

Предвид гореизложеното, исковете за признаване съществуването на вземане на ищеца за сумата от 243,64 лв. главница – незаплатени ползвани услуги за периода от 09.05.2020 г. до 08.07.2020 г. по договор № 505281237 /17.01.2020 г., както и иска за мораторна лихва в размер на 72,76 лв. начислена върху главницата 243,64 лв.,, за периода 28.06.2020 г. до 21.06.2023 г. , следва да бъдат уважени, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 26.06.2023 г., а исковете за установяване на съществуването на вземането в общ размер на 52,25 лева за неустойки начислени поради предсрочно прекратяване на договор по вина на абоната, както и акцесорния иск за мораторна лихва в размер на 15, 23 лв. за периода 06.08.2020 г. 21.06.2023 г. следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.

По отношение на разноските:

Ищецът е направил следните разноски в исковото производство: 75 лева за заплатена държавна такса, 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение, както и сумата от 6,33 лв. за преписи или общо сумата от 181,33 лв. С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените разноски в исковото производство в размер на 164,92 лева, съразмерно с уважената част от исковете. С оглед приетото ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК, съдът по исковото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК дължи произнасяне и по разноските по заповедното производство, като съгласно указанията, дадени в т. 12 от ТР, това следва да стане с осъдителен диспозитив. Ето защо, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца и направените разноски по заповедното производство в размер на 68,24 лева, съразмерно с уважената част от искове. Ответникът е представляван от особен представител, поради което разноски не му се присъждат.