Решение № 5130 от 12.09.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5130 гр. София, 12.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20221100510332 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД срещу решение № 20409/13.08.2022г. по гр.д. № 6754/2022г. на Софийския районен съд, ГО, 160 състав, с което са отхвърлени предявените от ищцовото дружество срещу В. Р.Г. искове по реда на чл.422 от ГПК, както следва:

- с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от 870,00 лева, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода 01.05.2017 г. - 30.04.2018 г., за имот, представляващ апартамент № 2, находящ се в гр. София, ж.к. ****, абонатен № 47834;

-с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата 206,00 лева /двеста и шест лева/, представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2018 г. до 15.03.2020 г., върху главницата за цена на доставена топлинна енергия;

- с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от сумата от 11,00 лева /единадесет лева/, представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода 01.07.2018 г. - 30.11.2018 г., за имот, представляващ апартамент № 2, находящ се в гр. София, ж.к. ****, абонатен № 47834;

-с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата сумата от 4,88 лева /четири лева и 88 стотинки/, представляваща мораторна лихва за периода от 31.08.2018 г. до 18.08.2021 г., върху главницата за цена на услугата дялово разпределение; и за които суми е издадена. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 52189/2021 г. по описа на СРС, II ГО, 160 състав. както и в частта, с което са присъдени разноски по реда на чл.78 ал.1 от ГПК.

В жалбата се твърди, че първоинстанционният съд е достигнал до неправилен извод, 1 че ответникът не е потребител на топлинна енергия, респективно въпреки писмото на Столична община, в което се сочи, че ползва имота, не е ангажирал отговорността му за цена на потребената топлинна енергия. Моли решението да бъде отменено и постановено друго, с което се уважат изцяло предявените искове.

Въззиваемата страна В. Р.Г. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК подава писмен отговор, в който оспорва въззивната жалба, като посочва, че изложенте от въззивника доводи по никакъв начин не кореспондират с мотивите на първоинстанционното решение.

Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК, намира следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че единствения спорен въпрос е дали ответника за процесния период има качеството на потребител на топлинна енергия.

Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители /клиенти/ на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия, решение № ОУ02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути", в сила от 12.03.2014 г., и одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, бл.19/11.07.2016г. /без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150 ал. 2 ЗЕ /чл.106а ал.2 от ЗЕЕЕ отм/ т.е. договора за продажба се счита за сключен с конклудентни действия, като няма доказателства ответниците да са направили предложения за промени в общите условия /чл.150 ал.3 от ЗЕ/, поради което и същите ги обвързват. Това е изрично предвидено от закона изключение от общия режим за сключване на сделки при общи условия – /чл.16 от ЗЗД/. Правното действие на сключения договор за продажба попада под приложното поле на ЗЗД, тъй като учреденото от него договорно правоотношение е възникнало между търговец е физическо лице и за тях следва да се прилагат нормативните правила, уредени в ЗЗД – арг. чл. 318 ал. 2. Този договор не е търговска сделка, тъй като негов предмет представлява вещ за лично потребление /топлинна енергия – арг. чл. 110 ал. 2 ЗС/ и купувачът е физическо 2 лице.

В срока по чл.131 ГПК ответникът изрично е оспорил твърдението в исковата молба, че има качеството на „потребител на топлинна енергия“ за процесния период.

От нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка № 182, дело № 26510/1993 от 18.10.1993 г. на I нотариус при Софийски районен съд, се установява в производство, че на 18.10.1993 г. С.С.Г. и В. А.Г. са прехвърлили на сина си Р.В.Г. процесния недвижим имот, представляващ апартамент № 2, находящ се в гр. София, ж.к. ****, като са запазили правото на ползване върху същия. Следователно от датата на сключване на цитирания нотариален договор Р.В.Г. придобива собствеността на процесния имот, но при условията на т.нар „гола“ собственост, доколкото прехвърлителите си запазват правото на ползване върху имота.

Видно от удостоверение за наследници, Р.В.Г., е починал на 18.03.1997 г., като е оставил за свой наследник по закон ответника В. Р.Г., който по силата на наследственото правоприемство е придобил собствеността върху процесния недвижим имот, представляващ апартамент № 2, находящ се в гр. София, ж.к. ****, в какъвто смисъл е и удостоверяването в нотариален акт № 174/1997г. издаден по реда на чл.483 ал.1 от ГПК.

От удостоверение за наследници изх. № РИС22-УГ51-4253/25.05.2022 г. наС.С.Г., ЕГН **********, се установява още, че същата е починала на 11.03.2019г. и към която дата съпругът й - В. А.Г. също е бил починал и е оставила за свои наследници по закон П.Н. Д., Д.Н.А.М., /в качеството им на наследници по закон на починалата преди наследодателя дъщеря на последната – Е.В.Г., починала на 26.09.2017 г./ и В. Р.Г., /в качеството му на наследник по закон на починалия преди наследодателя син на последната – Р.В.Г., починал на 18.03.1997г.

Следователно, върху процесния имот, независимо, че собствеността е преминала върху ответника по силата на наследяване считано от 18.03.1997г.,до 11.03.2019г. е имало вещна тежест – учредено право на ползване за С.С.Г. и което е погасено със смъртта й на посочената дата.

Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, а съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 42 от ЗЕ „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Тези дефинитивни разпоредби са възпроизведени от чл. 106а, ал. 4 от ЗЕЕЕ (отм.), при действието на който се твърди, че е възникнало облигационното отношение между страните в настоящото производство. В съответствие с тази разпоредби са съставени и одобрени от ДКЕВР действащите през процесния период и представени по делото от ищеца общи условия – чл. 3, ал. 1 от общите условия от 2002 г., 2005 г. и 2008 г., определящи потребителя на топлинна енергия за битови нужди като физическо лице, което е собственик или титуляр на вещно право на ползване, каквато е ответника. . Използването на съюза "или" не дава възможност за избор от страна на ищеца срещу кое от тези лица да предяви своята претенция, а отразява възможността лице, различно от собственика, да бъде потребител на топлинна енергия. Такова лице е именно титулярът на вещно право на ползване, който съгласно разпоредбата на чл. 57, ал.1 ЗС е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването на вещта. Ето защо, когато по отношение на топлофицирания имот е учредено вещно право на ползване, страна в отношенията с топлофикационното дружество е само ползвателят.

За собственика и ползвателя въз основа вещно право на ползване не е предвидена солидарна 3 отговорност, нито по силата на законова разпоредба /както е например в чл. 25 ал.2 СК /отм/, нито в общите условия на ищеца, следователно и разпоредбата на чл. 122 ал.1 ЗЗД, че всеки солидарен длъжник е отговорен за цялото, е неприложима. Видно от легалната дефиниция на закона, и при систематическо тълкуване на двете цитирани разпоредби, се налага изводът, че при конкуренция на вещни права, потребител на енергията се явява лицето, което реално ползва имота. В подкрепа на този извод е и правилото на неоснователното обогатяване комуто ползите, нему и вредите. При наличие на неоспорени доказателства, че ответника е титуляр на вещното право на собственост върху имота, следва да се счита, че тя е потребителя по смисъла на закона, който е задължен по облигационното правоотношение възникнало между ищеца и ползвателя на имота при ОУ. Този извод е в синхрон както с горецитирания общия принцип, че комуто са ползите, за него и тежестите, така и с принципа за недопускане неоснователно обогатяване.

Отговорността на собственика на топлофицирания имот би възникнала от момента на прекратяване на вещното право на ползване по някой от способите, уредени в ЗС. Съгласно чл. 59 ЗС правото на ползване се погасява със смъртта на ползвателя, ако то не е учредено за по-кратък срок; с прекратяването на юридическото лице, в полза на което е учредено, ако не е установен по-кратък срок; с погиването на вещта, както и ако не се упражнява в продължение на 5 години.

Съдържанието на вещното право на ползване се определя изключително от правомощието да се ползва вещта съобразно нейното предназначение и да се събират плодовете й без да се изменя съществено нейната субстанция. Затова законът определя погасяването на това вещно право да се осъществява при смъртта на субекта - негов носител, при погиване на вещта, както и при неупражняването на правомощието в течение на пет години, т. е. във всички случаи погасяването на ограниченото вещно право е правна последица от нереализирането на правомощието за ползване на вещта (решение № 327 от 30.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 844/2010 г., ГК, I ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК), като в случая нито има наведени доводи в тази насока, нито проведено доказване, че правото на ползване не е било упражнявано.

Следователно вещната тежест върху имота, а именно вещното право на ползване и то върху целия имот, е прекратена едва със смъртта на С.Г. – на 11.03.2019г. и съпруга й /също починал към тази дата/ и до който момент същата е страна в облигационните правоотношение с ищеца съответно титуляр на задължението за заплащане на цена на потребена топлинна енергия в процесния имот, а за периода след 11-03-2019г. такъв се явява ответника.

Тук обаче е необходимо да се направи разграничението, че исковите претенции срещу В. Г. не са предявени от ищеца в качеството му на наследник на С.Г., който отговаря имуществено за възникналите в патримониума на наследодателя му задължения в съответна част определена от ЗН, а на лично основание – като собственик на процесния имот и който е в облигационни правоотношение с ищеца за процесния период 01.05.2017г. – 30.04.2018г. поради което и ответника по настоящото дело, независимо, че се явява и наследник на С.Г. отговаря и се защитава само срещу основанието, на което са били предявени претенциите срещу него.