Решение № 409 от 19.05.2025, Районен съд - Добрич

РЕШЕНИЕ

№ 409 гр. Добрич, 19.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДОБРИЧ, XXI СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мирослава Неделчева при участието на секретаря Теодора С. Димова като разгледа докладваното от Мирослава Неделчева Гражданско дело № 20243230100184 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Подадена е искова молба вх. №315638/07.11.2023г. по гр. д.

№61011/2023г. на РС София, уточнена с допълнителна молба вх.

№11311/07.06.2024г. от С. Н. С., ЕГН **********, гр.Д., ул. „***“ №***, чрез упълномощения адвокат Б. Б. от САК, с която срещу “ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1324, ж.к. Люлин, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл. Силвър център, ет. 2, ап. 73Г, представлявано от изп. директор С. П. П., в качеството на правоприемник на "Вива Кредит” ООД, ЕИК 201995287, със седалище и адрес на управление: гр.

София, ж.к. Люлин, бул. „Джавахарлал Неру“, №28, бл. Силвър център, ет. 2, ап. 73Г, са предявени искове, както следва:

1. Съдът да прогласи на основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, нищожността на клаузата на чл.1, ал.3 от Договор за паричен заем Standard 1 4 N 5772647, сключен на 12.01.2022 г. между „ВИВА КРЕДИТ" ООД (понастоящем АД) и С. Н. С.;

1. в условията на евентуалност - да прогласи на основание чл.26, ал.1, предл.2 от ЗЗД, нищожността на клаузата на чл.1, ал.З от Договора;

2. в условията на евентуалност - да прогласи на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, нищожността на клаузата на чл.1, ал.З от Договора.

2.Съдът да прогласи на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, нищожността на клаузата на чл.4, ал.2, във вр. с чл.4, ал.1 от Договор за паричен заем Standart 14 N5772647, сключен на 12.01.2022г между ВИВА 1

КРЕДИТ" ООД (понастоящем АД) и С. Н. С.;

2.1 в условията на евентуалност - да прогласи на основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, нищожността на клаузата на чл.4, ал.2, във вр. с чл.4, ал.1 от Договора;

2.2в условията на евентуалност - да прогласи на основание чл.26, ал.1, предл.2 от ЗЗД, нищожността на клаузата на чл.4, ал.2, във вр. с чл.4, ал.1 от Договора.

В исковата молба са изложени следните твърдения: на 12.01.2022г. е сключен договор за паричен заем между ищеца С. С. и "Вива Кредит” ООД, ЕИК 201995287 - праводател на “ВИВА КРЕДИТ” АД, ЕИК: 207343548.

Кредиторът "Вива Кредит” ООД е предоставил на кредитополучателя сума в размер на 2000.00 лева, със задължение за връщането й в срок на 60 седмици. В договора е посочено, че лихвеният процент по кредита е 40.32%, а годишният процент на разходите (ГПР) 49.37%.

Съгласно чл. 1, ал. 3. от договора: „За извършената от Кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем, Заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на кредит в размер на 1257.90 лева. В Договора се предвижда, че гореописаната такса се заплаща разсрочен от Заемателя като се разделя на равни части и се включи в размера на всяка от погасителните вноски.

В чл. 4, ал. 1 от Договора за паричен заем било предвидено, че същият ще бъде обезпечен в 3-дневен срок с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител.

(„Поръчителство на едно физическо лице, което да предостави на Заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на представяне и да отговаря на следните изисквания: да е навършило 21 годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв.; през последните 5 (пет ) години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус „ период на просрочие от 0 до 30 дни да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател “). В чл.4, ал. 2 от договора пък е предвидено, че при неизпълнение на условието за предоставяне на обезпечение, Кредитополучателят дължи на Кредитора неустойка в размер на 838.80 лева, с начин на разсрочено плащане посочен в погасителния план.

Ищецът обосновава твърдяната нищожност на двете договорни клаузи, като излага следните правни доводи: клаузата, относно таксата за експресно разглеждане на документи е нищожна, договорена е в нарушение на материалният закон - Закона за потребителския кредит /ЗПК/, а по силата на препращащата разпоредба на чл.24 от ЗПК - и на Закона за защита на 2 потребителите /ЗЗП/. Счита също така, че тази такса заобикаля закона, а отделно от това и накърнява добрите нрави.

Клаузата на чл. 1, ал. 3 от процесният договор за кредит не поражда права и задължения между страните, тъй като тя е установена в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която, кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Съгласно чл. 21, ал.1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В случая, нормата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, допускаща събиране от потребителя на такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит е неприложима, тъй като процесната такса е начислена, след като кредитът е вече отпуснат и е свързана с основното задължение на кредитора предоставяне на заем, а допълнителните услуги не трябва да са свързани с него. Налага се извод, че тази такса е всъщност печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от ГЛП и ГПР, като в случая това законово изискване не е спазено. Заплащането на допълнително възнаграждение за изпълнение на основното задължение на заемодателя представлява скрито оскъпяване на кредита и води до неоснователно обогатяване на кредитора, което безспорно е в нарушение на добрите нрави. /В този смисъл се сочи Решение №345 от 9.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 1768/2018 г., II т. о. /

Отделно от предходното, претендираната сума за такса за експресно разглеждане на документи, е нееквивалентна, с оглед предоставената в заем сума, поради което е и неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, следователно нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

Таксата за бързо разглеждане на документите представлява разход за потребителя по договора за потребителски кредит по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, като същата следва да се включи в годишния процент на разходите, като основен критерий за длъжника при определяне на финансовата тежест на кредита. С това допълнително плащане се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение. Така, с тази сума, реално се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава едно допълнително възнаграждение. В случая уговореният размер от 1257.90 лева. на тази такса е над 60% от размера на получения заем, като именно в тази връзка липсва каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя от размера на кредита. Не е ясно, въз основа на какви критерии е формиран този необосновано висок размер на таксата, което също дава основание да се приеме, че по същество тази уговорена "такса" оскъпява по 3 скрит начин кредита и води до неоснователно обогатяване на кредитора, което безспорно е в нарушение и на добрите нрави. По този начин с клаузата за такса за разглеждане на документите реално се заобикаля разпоредбата на чл.

19, ал. 4 от ЗПК, което я прави нищожна на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК.

Изрично нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК предоставя възможността за събиране на такси и комисионни, но не и такива, които са свързани с усвояване или управление на кредита. Въпросната такса за разглеждане представлява услуга, която по естеството си е свързана с усвояването на кредита. Разглеждането и изплащането на кредита по своята същност е дейност на финансовата институция, свързана с усвояване на кредита, изразяваща се в разглеждане на искането за кредита, отпускане на исканата сума, оформяне на съответните документи и т.н., но това са все действия, които са част от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в цената на услугата. В този смисъл въпросната услуга представлява действия, които са присъщи при отпускането на всеки един кредитразглеждане на искането и изплащане на съответната сума. По този начин потребителят плаща реално за права, които той има, което пък е недопустимо от гледна точка на принципите на добросъвестност и справедливост.

В заключение, ищецът счита, че таксата по чл. 1, ал.3, е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Впрочем, напълно е очевидно, че при добавяне на "таксата" (равняваща се на прибл. 60% от стойността на усвоената по кредита сума към ГПР съгласно Погасителния план в размер на 49.27%, то размерът му значително ще надхвърли пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, което също нарушава императивни норми в ЗПК.

По отношение на клаузата на чл. 4, ал. 2 във връзка с чл. 4, ал. 1 от договора, уговаряща неустойка, ищецът обосновава нищожността със следните правни доводи: В случая с договора е отпуснат заем на физическо лице, поради което се касае за предоставяне на" финансова услуга" по смисъла на параграф 13, т. 12 от ДР на Закона за защита на потребителите / ЗЗП/. Това физическо лице има качеството потребител и се ползва от защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава VI на ЗЗП, за които съдът трябва да следи служебно. Съгласно чл. 143 от Закона за защита на потребителите за „неравноправна клауза“ в договор с потребител се счита всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В този смисъл, неустоечната клауза в чл. 4, ал. 2 във връзка с чл.4, ал. 1 от договора, е в отклонение на закона, както и на основния принцип за добросъвестност и справедливост в търговските отношения и съответно се явява нищожна на основание чл. 26 ЗЗД.

4

Неустойката в случая, надхвърля рамките на чисто санкционния си характер и представлява начин за неоснователно обогатяване на кредитора, което е недопустимо, а от друга страна натоварва длъжника с допълнителни разходи само поради формалното неизпълнение на задължението си да даде исканото от кредитора обезпечение, което по начина, по който е регламентирано е обективно неизпълнимо.

Липсват данни, как точно и въз основа на какви критерии е формиран размерът на неустойката, който е и необосновано висок.

В този си вид, неустойката представляват своеобразен източник на допълнителна печалба за кредитора над уговорената такава под формата на договорна лихва, изгубила своето законово предназначение да служи като обезпечение на задължението и да служи като обезщетение на вредите.

Неустойката е дължима, независимо, дали заемът е върнат от потребителя своевременно, или не е върнат, доколкото тя има отношение към неизпълнение на задължение на потребителя да осигури обезпечение на задължението, което налага извод, че при нейното определяне по основание, параметри и по размер заемодателят не е спазил правилата на добросъвестността.

Няма имуществени вреди от неизпълнението на задължението за непредставяне на обезпечение, тоест, обезщетителна функция също отсъства: възникването на неустоечното задължение е самоцел на кредитора.

Като договорен подход, неустойката цели да се заобиколи забраната на чл. 143, т. 3 от ЗЗП, защото със задължението за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Посоченото обуславя извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, както и е сключена в условията на неравноправност по смисъла на ЗЗП, което я прави нищожна поради противоречие на повелителни норми на закона- чл. 146, ал. 1 ЗЗП и на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.