Решение № 4538 от 26.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4538 гр. София, 26.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

ТЕОДОРА М. ИВАНОВА при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20231100502102 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 20054983 от 25.08.2022 год., постановено по гр.дело № 63510/2020 г. на СРС, І Г.О., 166 състав, са отхвърлени предявените от „ А1 България“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“****, срещу „М.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“****, искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.228 ЗЕС и чл.92 ЗЗД за установяване дължимост на сумата от 1996,78 лв., ведно със законна лихва от 11.08.2020 г. до окончателното изплащане на вземането, представляваща неизпълнение на договорни задължения по договор за електронни съобщителни услуги и устройство на изплащане № 503343902, партиден номер М2980818 за периода 01.08.2018 г.- 01.02.2019 г., от които сумата от 1099,54 лв.- неплатени суми за ползвани електронни съобщителни услуги, 608,82 лв.- неплатени суми за устройство по договор за продажба на изплащане, и 288,42 лв.- неустойки за предсрочно прекратяване на договора, за които сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 03.09.2020 г. по ч.гр.дело № 36595/2020 г. по описа на СРС, 166 състав. С решението на съда е осъдено „А1 България“ ЕАД, ЕИК ****, със 1 седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“****, да плати на „М.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“****, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, сумата от 550,00 лв.- разноски в исковото производство пред СРС.

Срещу решението на СРС, 166 с-в е постъпила въззивна жалба от „ А1 България“ ЕАД, гр.София, подадена чрез юрк.М.К., с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени предявените установителни искове. Твърди се, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ответник „М.“ ЕООД, гр.София, чрез пълномощника си адв.М. С. оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при 2 постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от ищеца срещу ответника обективно съединени установителни искове по чл.422, ал.1 от ГПК, с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.92, ал.1 от ЗЗД. Решението е постановено при спазване на съдопроизводствените правила и материалния закон. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. Настоящият съдебен състав счита, че направените изводи от първоинстанционният съд относно неоснователност на предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.92, ал.1 от ЗЗД, са правилни и законосъобразни, в съответствие на материалния закон.

Обжалваното съдебно решение е постановено в съответствие с непротиворечивата съдебна практика на ВКС, обективирана в следните съдебни решения: решение № 46/27.03.2009 г. по т.дело № 546/2008 г., ІІ т. о.; решение № 71/22.06.2009 г. по т.дело № 11/2009 г.; решение № 62/25.06.2009 г. по т.дело № 546/2008 г.; решение № 42/19.04.2010 г. по т. дело № 593/2009 г. на ІІ т. о.; решение № 96/26.11.2009 г. по т.дело № 380/2009 г., І т.о.; решение № 166/26.10.2010 г. по т.дело № 991/2009 г., ІІ т.о.; решение № 109/07.09.2011 г. по т.дело № 465/2010 г., ІІ т.о. решение №103/11.07.2014 г. по т.дело №2334/13 г. на ІІ т.о. и др. Според възприетото от нея фактурата може да бъде кредитирана като доказателство, установяващо договор за търговска продажба на стоки в случаите, когато съдържа всички необходими елементи от съдържанието на сделката - вид на стоката, стойност, начин на плащане, имената на лицата, положили подписи за продавач и купувач, време и място на съставянето й,като 3 вписването й в дневниците за продажби и покупки на продавача и купувача, както и отразяването на стойността й в справките декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит, представляват признание за възникването и изпълнението на продажбеното правоотношение, по повод на което фактурата е била съставена.

Съгласно приетото в решение № 67/31.07.2015 г. по т.дело № 631/14 г. на ІІ т.о. първичните счетоводни документи се преценяват от съда според тяхната редовност и във връзка с всички доказателства по делото, а когато фактурата е подписана от лице без представителна власт или не е подписана изобщо и не е отразена в счетоводните регистри на двете страни, не е вписана в дневниците за покупки и продажби и справките - декларации по ЗДДС, не е ползван данъчен кредит по нея - тогава тази фактура сама по себе си не може да установи нито сключване на договор за търговска продажба, нито получаването на стоката.

Безпротиворечива е практиката на ВКС, която настоящият въззивен състав споделя, че отразяване на парична престация като дължима в счетоводството на ответника /купувач, възложител и т.н./ и ползването на данъчен кредит, съобразно със стойността й съставлява извънсъдебно признание на задължението. Само по себе си отразяването на двустранно подписана фактура в счетоводството на ответника купувач, а в случая абонат и ползването на данъчен кредит от него представляват признание на задължението и доказват съществуването му /решение № 42/19.04.2010 г. по т.дело № 593/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 96/26.11.2009 г. по т.дело 380/2009 г. на ВКС, І т.о., решение № 23/07.02.2011 г. по т.дело 588/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. и решение № 228/07.01.2015 г. по т.дело № 3597/2013 г. на ВКС, І т.о./.

В процесния случай, при безспорния факт, че фактурите, на които ищеца основава вземането си по отношение на ответника не са подписани от представител на ответното дружество в тежест на ищеца е било да установи със съответните относими и допустими доказателствени средства постигането на съгласие между страните по съществените елементи на сделката, като се държи сметка на ограничението, поставено с разпоредбата на чл.164 ал.1 т.3 от ГПК. В първата инстанция с доклада по чл.375 ал.1 от ГПК на ищеца са дадени съответни на правилното разпределение на доказателствената тежест указания. Ангажираните от ищеца фактури не установяват предоставяне на твърдяните от ищеца на ответника електронни съобщителни услуги, чрез една или няколко електронни съобщителни мрежи. Фактурите не представляват доказателство за удостоверените в тях правнорелевантни обстоятелства, тъй като те представляват частен свидетелстващ документ по смисъла на чл.178, ал.1 ГПК, обективиращ изгодни за техния издател факти. В този смисъл притежават само формална доказателствена сила за обстоятелството, че се съдържа удостоверително изявление, направено от субекта, сочен като негов издател, но не и материална доказателствена сила. Поради тези правни съображения съдът не приема за установени обстоятелствата, удостоверени в тези частни свидетелстващи документи.

4

Доказателствената сила на счетоводните документи и вписванията в счетоводните и търговски книги се съдържа в разпоредбите на чл.182 ГПК и чл.55 ТЗ.

Представените от ищеца фактури, като частни свидетелстващи документи, обективиращи изгодни за техния издател обстоятелства, не се ползват с доказателствена сила и чрез тях не могат да се установят твърдените от ищеца обстоятелства. Тези документи и вписвания не съставляват доказателство за съществуване на облигационни отношения между страните по повод предоставяне на твърдяните от ищеца на ответника електронни съобщителни услуги, чрез една или няколко електронни съобщителни мрежи. Доказателствената стойност на вписванията в счетоводните книги се преценява, както според тяхната редовност, така и с оглед другите данни по делото /в този смисъл е и постоянната практика на ВКС/. В разглеждания случай, извършените от ищеца счетоводни вписвания не могат да бъдат съпоставени с други доказателства, от които да се направи категоричен извод за наличието на договорна връзка между страните за процесния период. При тези обстоятелства и предвид възприетите от съдебната практика постановки в аналогични случаи се налага извода за недоказаност на твърдението на ищеца за валидно възникнало между страните облигационно правоотношение по договор за предоставяне на електронни съобщителни услуги, описани в процесните фактури.

Доказателствената сила на счетоводните документи и вписванията в счетоводните и търговски книги се съдържа в разпоредбите на чл.182 ГПК и чл.55 ТЗ.

Представените от ищеца фактури, като частни свидетелстващи документи, обективиращи изгодни за техния издател обстоятелства, не се ползват с доказателствена сила и чрез тях не могат да се установят твърдените от ищеца обстоятелства. Тези документи и вписвания не съставляват доказателство за съществуване на облигационни отношения между страните по повод предоставени от ищеца услуги на ответника. С оглед на което, предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.92, ал.1 от ЗЗД се явяват неоснователни и недоказани, и като такива правилно са били отхвърлени от първоинстанционният съд.