Решение № 3418 от 25.11.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3418 гр. София, 25.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Галина Ташева

Виктория М. Станиславова при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова като разгледа докладваното от Галина Ташева Въззивно гражданско дело № 20211100510517 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 20144014 от 22.06.2021 г., постановено по гр. д. № 24487/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 171 с-в е осъдена Агенция „П.и.”, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. **** да заплати на С. Г. П. с ЕГН: ********** на основание чл.

49, вр. с чл. 45 от ЗЗД сумата от по 3238 лева, представляваща дължимо обезщетение за причинени имуществени вреди върху автомобил с марка „Опел“, модел „Зафира“, с peг. № ****, собственост на ищеца от 25.11.2016г., около 20:40 часа на път от Републиканска пътна мрежа № III- 863, км. 15+600, на около 400 м. след с. Виево, общ. Смолян, в посока с.

Славейно , вследствие ПТП при което МПС марка „Опел“, модел „Зафира“, с per. № ****, управлявано от С. Г. П., поради наличието на заледен и не опесъчен пътен участък, автомобилът поднася и променя траекторията си на движение, излиза в дясно по посоката си на движение и се преобръща по стръмен склон като преустановява движението си на терен с денивелация от 40 м.спрямо пътното платно, в резултат на бездействие на служители на ответника по поддръжка на пътната инфраструктура, ведно със законната лихва върху размера на обезщетенията от датата на деликта - 25.11.2016г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 50лева - разноски. С решението Агенция „П.и.“ е осъдена да заплати на адв. А. М. на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. с чл.

38, ал. 2 от ЗАдв. адвокатско възнаграждение в размер на 456,66 лева, както и да заплати по сметка на Софийски районен съд на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК сумата в размер 129,52 лева - държавна такса.

Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответника Агенция „П.и.“, подадена чрез юрск. Светослав Бойков, в която се обжалва решението като 1 неправилно и незаконосъобразно, а също и като постановено в противоречие на материалния закон и фактите по делото. В жалбата се навеждат доводи, че първоинстанционният съд не е обсъдил събраните пред него доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като в нарушение на процесуалния закон, неправилно е разпределил доказателствената тежест между страните и е игнорирал обстоятелството, че водачът на процесния автомобил е съпричинител на пътно-транспортното произшествие и е допринесъл за настъпването на вредите.

Навеждат се доводи, че от събраните по делото доказателства и по-конкретно от приетия от съда Протокол за ПТП се установява, че поведението на водача на автомобила е една от причините за настъпване на пътното произшествие. Излагат се съображения, че в случая, при определяне на размера на обезщетението, в контекста на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и отчитайки събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд е следвало да съобрази поведението на водача на автомобила, като допринасящо за настъпване на произшествието и да намали претендираното обезщетение на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

Поддържа се, че преценени в съвкупност, събраните пред съда писмени и гласни доказателства, относно посочените обстоятелства не установяват по категоричен начин механизма на причиняване на вредата - настъпването й в резултат на преминаването на увредения автомобил през необезопасен участък от път, стопанисван от Агенция „П.и.“ /АПИ/. В жалбата се излагат твърдения, че в разглежданият случай, от ищеца по делото не е доказано при условията на пълно и главно доказване, че е налице фактическият състав на чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника АПИ. В тази връзка се поддържа, че по делото не е доказано по категоричен начин, че АПИ, чрез специализирано звено Областно пътно управление - Смолян, по някакъв начин е допринесла за възникването на сочената вреда, нито, че нейни длъжностни лица имат вина за настъпването на пътното произшествие. Навеждат се доводи, че в случай, че действително има такова, същото е само и единствено по вина на водача, тъй като не е спазил задълженията си по чл. 20 от ЗДвП, да се движи с безопасна скорост и да е в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие.

Поради изложеното се отправя искане към въззивния съд за отмяна на първоинстанционното решение, както и да постанови друго, с което да уважи подадената въззивна жалба на посочените в нея основания. Претендира разноски по делото за двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна С. Г. П. е депозирал отговор на въззивната жалба в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК, чрез процесуалния си представител адв. А.

М., в който оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Навеждат се доводи, че са необосновани и неправилни твърденията на въззивника, че е действията си водачът е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат като се излагат съображения в тази насока. Поддържа се, че при определяне размерът на обезщетението за претърпените от ищеца имуществени вреди, първоинстанционният съд правилно е приел, че в процесния случай ищеца с действията си не е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. Излагат се съображения, че е правилен и изводът на съда, че единствената причина за настъпилото ПТП е състоянието на пътното платно, а именно - заледен и неопесъчен участък от пътя. На следващо място се оспорват твърденията на въззивника, че по делото няма достатъчно убедителни доказателства за обстоятелствата, при които е настъпило процесното ПТП, както и относно неговия механизъм като се сочи, че по делото са 2 представени всички необходими, относими и допустими доказателства, включително и свидетелските показания за установяване на посочените обстоятелства. Оспорва се като бланкетно и недоказано и възражението на въззивника, че ищецът не е спазил изискванията на чл. 20 ЗДвП, тъй като не се е движил със скорост, с която да може да спре пред всяко предвидимо препятствие. С оглед на изложеното се поддържа, че първоинстанционният съд правилно е присъдил в полза на ищеца по делото обезщетение в пълния предявен размер, тъй като от доказателствата по делото безспорно се установява, че е налице противоправно поведение от страна на стопанина на пътя или от фирмата отговорна за неговата поддръжка.

Във връзка с изложеното се отправя искане към въззивната инстанция да остави без уважение въззивната жалба, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено изцяло като правилно и законосъобразно. Претендира разноски по делото.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с предявен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 от ЗЗД от С. Г. П., ЕГН ********** срещу Агенция „П.и.“ за заплащане на сумата от 1000 лв., частичен иск от цялата претенция на стойност 7000 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди върху автомобил с марка „Опел“, модел „Зафира“, с peг. № ****, собственост на ищеца, в резултат на бездействие на служители на ответника по поддръжка на пътната инфраструктура. На основание чл. 214 от ГПК е било допуснато изменение на иска, като същият се счита предявен за сумата от 3238 лева.

В исковата молба се твърди, че на 25.11.2016 г. около 20:40 часа на път от Републиканска пътна мрежа № III- 863, км. 15+600, на около 400 м. след с. Виево, общ.

Смолян, в посока с. Славейно е настъпило ПТП, при което МПС марка „Опел“, модел „Зафира“, с peг. № ****, управлявано от ищеца С. Г. П., поради наличието на заледен и неопесъчен пътен участък, самокатастрофира в дясно от пътя, преобръщайки се многократно в стръмно дере. Вследствие на ПТП-то, С. П. е претърпял имуществени вреди, изразяващи се в тотални щета на автомобила му, който е дерегистриран и се намира разглобен да части в двора на ищеца. Ищецът поддържа, че Агенция „П.и.“ като собственик не е положила необходимите грижи да поддържа пътищата, като не е отстранила заледяването и не е организирала движението по начин, осигуряващ безопасността му, поради което претендира да му бъде заплатено от ответника сума в размер на 1000 лева, впоследствие, изменен на основание чл. 214 ГПК в размер на сумата от 3238 лева - обезщетение за причинени имуществени вреди в едно със законната лихва върху главницата от 25.11.2016 г. до окончателното й изплащане.

Ответникът Агенция „П.и.“ в депозиран отговор на исковата молба оспорва иска по основание и размер. Оспорва представените към исковата молба доказателства. Твърди, че исковата претенция е неоснователна, поради това, че Агенция „П.и.“ - София, чрез специализирано звено Областно пътно управление - Смолян, по никакъв начин не е допринесла за възникването на сочената вреда, както и че нейни длъжностни лица нямат вина за настъпването на вредоносното събитие. В случай, че се установи, че такова действително има, се поддържа, че то е само и единствено по вина на водача, тъй като същият не е спазил задълженията си по чл. 20 от ЗДвП, да се движи с безопасна скорост и да е в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна 3 следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалвана му част, като по останалите въпроси – по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания.

При извършена служебна проверка, въззивният съд намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като фактическите и правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, настоящият състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи следва да се добави следното:

Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 49, във вр. чл. 45 от ЗЗД.

Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни действия, като тази отговорност има гаранционнообезпечителен характер. Според чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Касае се за уреден от закона случай на гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди, причинени виновно от другиго, за разлика от деликтната отговорност за лични виновни действия по чл. 45 ЗЗД. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна в смисъл, че тя не произтича от вината на възложителя на работата, а от тази на изпълнителя на същата.

За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на работа, 2) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи /деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина/, 3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (така – ППВС № 9/1966 г.). Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия извършител.

Разпечатката съдържа 35 от 69 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/af4cda54-b6a3-4cc0-8708-75387742799f