Решение № 3584 от 15.08.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3584 гр. Пловдив, 15.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20235330110448 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Делото е образувано по постъпила искова молба от Л. Х. М., с ЕГН:

********** против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с ЕИК: 131576434, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл.55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 793,98 лева, представляваща заплатена при начална липса на основание сума , ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 17.07.2023г. до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че страните са сключили договор за паричен заем № ** г. за сумата от 1000 лева. В чл. 3, ал.1 от същия било посочено че част от заемната сума в този договор в размер на 793,98 лева била отнесена за рефинансиране на задълженията на ищцата по договор за паричен заем № **, сключен с ответника.

Твърди се, че договорът е недействителен поради противоречие с добрите нрави, поради което ищецът счита, че заплатените и претендирани с настоящата искова молба суми са заплатени при начална липса на основание, доколкото плащането е осъществено по нищожен договор. Моли се за уважаване на предявените искове и претендира присъждане на разноски, включително и по реда на чл. 38 от ЗАдв .

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, в която се поддържа становище за недопустимост и неоснователност на предявените искове. Ответникът 1 твърди, че договорът за потребителски кредит е действителен и е в съответствие с изискванията на ЗПК. Прави се възражение за изтекла погасителна давност по отношение на паричните престации извършени от ищеца в периода 5 г. преди депозиране на исковата молба. Моли се за отхвърляне на предявените искове и присъждане на направените по делото разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва ищецът да установи факта на плащане на процесните суми в полза на ответника, а ответникът от своя страна да установи наличие на валидно правно основание за това имуществено разместване.

От представената на л. 39 от ответника по делото справка за извършените плащания от страна на ответника се установява, че ищцата Л. М. е заплатила в полза на ответното дружество по Договор за паричен заем № **г. сумата в общ размер на 1000 лева – главница и 158, 90 лева – възнаградителна лихва. В чл. 3, ал. 1 от Договора е посочено, че с подписването на договора, страните се съгласяват да се рефинансира текущия заем на Заемателя, като същият заявява, че желае да погаси изцяло задължението си по Договор за паричен заем № **, в размер на 793, 98 лева.

Посочено е също, че страните правят изрично изявление за прихващане на насрещни изискуеми задължения, а именно от заемната сума по този договор, Заемодателят прихваща задължението на Заемателя, като следи извършеното прихващане задължението на Заемателя се погасява изцяло, а Заемодателят изплаща на Заемателя остатъка от заемната сума по този договор, като договорът има силата на разписка.

Въз основа на представената по делото справка безспорно се установи и съдът приема, че ищецът е заплатил в полза на ответника сумата от общо 1158, 90 лева. В тази насока следва да се отбележи, че изпълнението на задължението се приема от съдебния състав за точно, доколкото се касае за парично задължение, което е носимо от длъжника, респ. същият следва да го изпълни при кредитора /арг. чл. 68, б. а ЗЗД/. Ответникът, в чиято доказателствена тежест бе възложено да установи наличие на валидно правно основание за имуществено разместване в отношенията между страните, не установи такова, поради което предявеният осъдителен иск се явява основателен и като такъв, следва да бъде уважен.

При този извод, на разглеждане подлежи предявеното с отговора на исковата молба възражение за изтекла погасителна давност за платеното от ищеца по договора. Същото е неоснователно по следните съображения:

При иск за връщане на даденото при начална липса на основание – чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, погасителната давност започва да тече от деня на получаване на престацията, като давностният срок е общият петгодишен, 2 съгласно чл.110 ЗЗД - така т.7 от ППВС № 1/1979 г. В случая, видно от представената по делото справка най-старото плащане е осъществено на 16.08.2018г. Исковата молба е депозирана в съда на 17.07.2023г. Ето защо към датата на подаване на исковата молба в съда не е изтекла давността за връщане на недължимо платената. Предвид изложеното, осъдителният иск за сумата в общ размер на 793, 98 лева следва да бъде уважен изцяло, тъй като сумата е получена без основание и подлежи на връщане.

При този изход на спора, право на разноски се поражда за ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, които възлизат в размер на 42, 50 лева за заплатена държавна такса.

В производството по делото ищецът е бил защитаван на основание чл.

38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което на адв. Д. Б. се следва възнаграждение за оказаната правна помощ. Предявени са два кумулативно съединени иска, които обаче протизтичат от едно и също правоотношение, като защитата и по двата иска е идентична – с обосноваване недействителност на сключения между страните договор за потребителски кредит и при недоказване на основание за получаване на сумите от страна на ответника, ще се доведе до уважаване и на двете претенции.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. Кацарска, съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.

Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.

В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 3

ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе принципни съображения, които обуславят необвързаност на съда от размерите на адвокатски възнаграждения, посочени в НМРАВ и като взе предвид липсата на фактическа сложност на делото, както и огромния брой еднотипни дела от същия вид, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. Б. следва да се определи възнаграждение в размер от 300 лв., което да бъде заплатено от ответника.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с ЕИК: 131576434 да заплати на Л. Х. М., с ЕГН: ********** сумата от 793, 38 лева /седемстотин деветдесет и три лева и тридесет и осем стотинки/, представляваща заплатена при начална липса на основание сума , ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 17.07.2023г. до окончателното изплащане на вземането.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с ЕИК: 131576434 да заплати на Л. Х. М., с ЕГН: ********** сумата от 42, 50 лева /четиридесет и два лева и петдесет стотинки/, представляваща съдебно – деловодни разноски в настоящото производство.

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с ЕИК: 131576434 да заплати на адв. Д. Г. Б. от **, с адрес на упражняване на дейността: ** сумата от 300 лева /триста лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на ищцата Л. Х. М., с ЕГН: ********** безплатно представителство в настоящото производство за един адвокат, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 4