Решение № 1826 от 17.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1826 гр. Пловдив, 17.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20245330118574 по описа за 2024 година

Предявеният иск е с правно основание чл.26, ал.1, предложение трето ЗЗД във връзка с чл.22, чл.19 ЗПК.

В исковата молба от А. А. Х. против „Вива Кредит“ ООД се твърди, че на 24.02.2022г. между страните бил сключен договор за паричен заем № *****, по силата на който на ищцата били предоставени заемни средства в размер на 1400 лв., при фиксиран лихвен процент по заема 40.32 % и ГПР 49.36 %. Съгласно чл.5, ал.1 от договора същият следвало да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, които следвало да отговарят на множество условия, като съгласно ал.2 при неизпълнение на това задължение, същият дължал неустойка в размер на 579.93 лв., платима разсрочено заедно с погасителната вноска. Твърди се, че ищцата е изплатила заема, вкл. и неустойката, но не дължала плащане за неустойка. Счита, че клаузата по чл.5, ал.2, е нищожна. Чрез предвиждане на такава неустойка небанковата финансова институция си осигурявала допълнителна печалба, която вече била калкулирана с възнаградителната лихва. Твърди се, че неустойката била загубила присъщата обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този случай нямало да има възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение. Неустойката била близо 50 % от заетата сума в размер на 1400 лв., без да зависела от вредите от неизпълнението на договорното задължение. Не кореспондирала с последиците от неизпълнението. Водила до скрито оскъпяване на кредита, създавала предпоставки за неоснователно обогатяване на 1 заемодателя за сметка на потребителя. Била въведени редица предпоставки, които правили невъзможност изпълнението на договорното задължение, като била заобиколена разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Договорена била и в нарушение на присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения кредиторът имал интерес да получи обезпечение преди сключване на договора, катонямало логика да престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуално неизпълнение и да изисква едва след сключването му да бъде предоставено обезпечение. Поради това е направено искане да се приеме, че клаузата по чл.5, ал.2 от договора за паричен заем от 24.02.2022г., предвиждаща заплащане на сумата от 579.93 лв., е нищожна като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие, нарушаваща предпоставките по чл.11, т.9 и 10 ЗПК. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва исковете.

Счита, че исковата молба е нередовна. За кредитора не съществувала забрана да изисква заемите, които предоставя, да бъдат обезпечени. Не били наведени твърдения за нарушаване на определен морален принцип. Функцията на неустойката била преди всичко да обезпечи неизпълнението, тоест да стимулира длъжника да бъде изряден. Дружеството не било принудило ищцата да сключи договор. Не се била възползвала ищцата и от правото си по чл.29 от договора да се откаже от договора в 14-дневен срок, за което също била информирана от СЕФ и договора. Неустойката не следвало да бъде включена в ГПР. Според чл.19, ал.3 ЗПК в ГПР не се включвали разходите, които потребителят заплащал при неизпълнение на задълженията си по договора за кредит. Съдържа се позоваване на Директива 87/102. При сключване на договора ответното дружество нямало как да включи в ГПР едно условно задължение, което не било известно дали ще възникне, тъй като зависело от бъдещо несигурно събитие, а именно – изпълнението на задължението за обезпечаване на кредита от ищцата.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

Представен е договор за паричен заем № ***** от 24.02.2022г., сключен между „Вива кредит“ ООД и А. А. Х., в качеството им съответно на заемодател и заемател, по силата на който е предоставена заемна сума в размер на 1400 лв., със срок на заема 78 седмици, с падеж на първа погасителна вноска – 24.03.2022г. и падеж на последна вноска – 24.08.2023г.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото не се спори, установява се и от представените писмени доказателства, че на 24.02.2022 г. между страните е сключен договор за паричен заем № *****, по силата на който е отпусната парична сума в размер на 1400 лв., при ГПР – 49.36 %, лихвен процент – 40.32 %. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и 2 съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

С исковата молба като предмет на делото е въведена една клауза от договора, по отношение на която се твърди, че е нищожна - неустойка поради непредставяне на обезпечение. В случая още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 5, ал. 2, дължима в случай на неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 579.93 лева.

Въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (поръчител или банкова гаранция) и срока за представянето му (тридневен от усвояване на сумата), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което същата излиза извън присъщата й обезпечителна функция и се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, се налага извод, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 5, ал.2 от договора. Предвид изложеното съдът намира, че предявеният иск за недействителност на клаузата за неустойка, предвидена в чл.5, ал.2 от договор за кредит от 24.02.2022г., поради противоречие с добрите нрави е основателен и следва да бъде уважен.

При този изход на делото, право на разноски има ищцовата страна. На ищцата следва да се присъди сумата от 50 лв. внесена държавна такса. В производството същата е била представлявана от пълномощник, в хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, видно от представения договор за правна защита и съдействие, поради което съдът намира, че на пълномощника адв.С. Н. следва да се определи възнаграждение в размер на 200 лв., при съобразяване липсата на фактическа и правна сложност на делото, както и обстоятелствата, че по делото е проведено само едно съдебно заседание и са събирани само писмени доказателства.

По изложените съображения съдът

3

РЕШИ:

ОБЯВЯВА за нищожна клаузата за неустойка, обективирана в чл.5, ал.2 в договор за паричен заем № ***** от 24.02.2022 г., сключен между А. А. Х., ЕГН ********** и „Вива Кредит“ ООД, ЕИК 201995287.

ОСЪЖДА „Вива Кредит“ ООД, ЕИК 201995287, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, гр. София; Бл. Силвър център; Ет.

2; Ап. 73Г да заплати на А. А. Х., ЕГН ********** от ***************************** сумата в размер на 50 /петдесет лева/ лева направени по делото разноски.

ОСЪЖДА „Вива Кредит“ ООД, ЕИК 201995287, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, гр. София; Бл. Силвър център; Ет.

2; Ап. 73Г да заплати на адв. С. Н., АК Пловдив, *****************************, на основание чл.38 ЗА, сумата в размер на 200 лв. /двеста лева/ адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

4