Определение № 722 от 17.02.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 722 гр. София, 17.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: М. Соколова

Членове:

С. Калинова

Гълъбина ГЕ. като разгледа докладваното от М. Соколова Касационно гражданско дело № 20248002102181 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 16/19.01.2024 г. по в. гр. д. № 588/2022 г. Пернишкият окръжен съд е потвърдил решение № 260176/22.12.2021 г. по гр. д. № 955/2017 г. на Радомирския районен съд, който е допуснал делба на урегулиран поземлен имот, находящ се в [населено място], [община], с площ от 1 625 кв. м., за който е отреден парцел [№],[№] от кв. 88, ведно с построената в него едноетажна полумасивна жилищна сграда със застроена площ от 52,40 кв. м., между посочените в решението съделители и при определените квоти, и е отхвърлил иска за делба срещу останалата част от съделителите, както и иска за делба на построените в същия имот масивна двуетажна сграда (вилна) със застроена площ от 39,75 кв. м. и паянтова жилищна сграда със застроена площ от 106 кв. м.

Касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която е отхвърлен искът за делба на масивна двуетажна сграда (вилна) със застроена площ от 39,75 кв. м. и на паянтова жилищна сграда със застроена площ от 106 кв. м., е подал ищецът И. Б. Г., който счита същото за неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответниците по касация отговори са подали К. В. Р. и В. В. Г. - ответници по иска, които считат касационната жалба за основателна, както и ответникът Н. И. Л., който счита жалбата за неоснователна.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационното обжалване, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

1

Въззивният съд е приел, че страните по делото, с изключение на Н. И. Л., са наследници по закон на общия наследодател Г. Т. Г., починал на 05.09.1940 г. Съделителите - наследници по закон, основават участието си в съсобствеността на наследственото правоотношение, възникнало последователно със смъртта на общия наследодател и на неговите низходящи, а съделителят Л. - на общи завещателни разпореждания от праводателите му Ж. И. Г., починал на 27.09.2010 г., и съпругата на същия М. Р. Г., починала на 03.02.2013 г. Въз основа на приетото по делото заключение на почеркова експертиза въззивният съд е приел, че завещанията - съответно саморъчно и нотариално, оспорени от част от съделителите досежно автентичността им, не страдат от пороци по чл. 42, т. 2 (неправилно посочено вместо б. „б“) вр. с чл. 24 и чл. 25, ал. 1 ЗН, водещи до тяхната нищожност.

Като спорни по делото въззивният съд е определил обстоятелствата относно дела в съсобствеността на Ж. Г. и относно индивидуалната собственост на двамата съпрузи върху построената в делбения имот двуетажна сграда, във връзка с което е оспорено легитимиращото действие на констативните нотариални актове № 179/1984 г. и № 151/1995 г. Съдът е обсъдил представените от съделителя Л. писмени доказателства: договор за продажба на недвижим имот от 14.09.1938 г. и записка за вписването му № 123/03.07.1943 г., и три нотариални акта за дарение на недвижим имот № 98/1985 г., № 162/1995 г. и № 35/1995 г., от които е установено, че И. Г. Г. - едно от петте деца на общия наследодател Г. Т. Г., по силата на договора от 14.09.1938 г. е придобил в собственост дворно място от около един декар, находящо се в [населено място], сега [населено място], ведно с находящата се в него едноетажна паянтова жилищна сграда от 35 кв. м. Този договор е представен в производството по чл. 483 ГПК (отм.), в което е издаден н. а. № 179/1984 г., и въз основа на него, на останалите описани в нотариалния акт писмени доказателства и извършената обстоятелствена проверка, нотариусът е направил извод за правото на собственост на наследниците на И. Г. Г. върху 4/6 ид. ч. от УПИ [№],[№] от кв. 88 и 1/2 ид. ч. в построената в него едноетажна жилищна сграда. А с нотариалните актове за дарение един от наследниците на И. Г. Г. - Ж. Г., е придобил от останалите наследници на същия наследодател техните идеални части от поземления имот и от сградата. Така, по силата на наследствено правоотношение, настъпило със смъртта на И. Г., и на договорите за дарение, Ж. Г. е станал собственик на общо 4/6 ид. ч. от делбения поземлен имот и на 1/2 ид. ч. от построената в него едноетажна жилищна сграда. Въз основа на тези писмени доказателства е издаден оспореният констативен нотариален акт № 151/1995 г., с който, след проведено производство по реда на чл. 483 ГПК (отм.), нотариусът е констатирал правото на собственост на Ж. Г. върху посочените имоти.

Въз основа на изложеното въззивният съд е приел, че с представените от съделителя Л. писмени доказателства е установено констатираното в оспорения констативен нотариален акт право на собственост на неговия праводател в делбените имоти и дела на участието му в съсобствеността. При доказателствена тежест на оспорващите съделители съгласно ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, последните не са ангажирали доказателства, с които да оборят легитимиращото действие на актовете. Същевременно страната, която черпи права от тях, е установила с писмени доказателства констатираното в 2 нотариалните производства право на собственост на наследниците на И. Г., а в последствие и на праводателя Ж. Г., поради което съдът е зачел извода на нотариуса, а оплакванията във въззивните жалби за неправилност на извода на районния съд досежно легитимиращото действие на оспорените констативни нотариални актове е приел за неоснователни. За неоснователно въззивният съд е приел и оспорването на разпоредителните сделки, като е посочил, че с договорите за дарение съсобствениците на Ж. Г. са му прехвърлили наследствените си части, които са съответни на чл. 5, ал. 1 ЗН, поради което не е налице разпореждане с част, по-голяма от притежаваната.

За неоснователно въззивният съд е приел възражението на съделителката Маргарита Г., че е придобила по давност едноетажната жилищна сграда с площ от 52,40 кв. м. заедно с част от дворното място около нея от 500 кв. м., което правело дела й в последното 1/25 ид. ч., а не така, както го е определил първоинстанционният съд, като е изложил съображения, че от извършените от нея действия, установени от гласните доказателства, не може да се направи извод за наличие на явно и обективирано пред останалите съсобственици намерение за своене. Затова въззивният съд е намерил за правилен извода на районния съд, че допуснатата до делба полумасивна едноетажна жилищна сграда и мястото около нея не са придобити по давност от съделителката Г., а са съсобствени между наследниците, чиито наследодатели не са прехвърлили дела си на Ж. Г. (при установеното, че останалите 2/6 ид. ч. от дворното място и 1/2 ид. ч. от едноетажната полумасивна жилищна сграда с площ от 52,40 кв. м. произхождат от общия наследодател Г. Т. Г., сред чиито наследници по закон е и ищецът, сега касатор), и съделителя Н. Л..

За да установи правото на собственост на праводателите си върху двуетажната жилищна сграда, която първоинстанционният съд е изключил от делбата, съделителят Н. Л. е представил договор № 46/26.03.1986 г. и е ангажирал гласни доказателства, от които е установено, че на 26.03.1986 г. Ж. Г. е сключил със СД „Изграждане на селищни системи“ договор за изпълнението на инвеститорския контрол за построяването на сградата, като в него е посочено, че осигуряването на работната ръка, доставката на строителните материали, заплащането на всички такси във връзка със строителството са за сметка на Г..

Въззивният съд е посочил, че свидетелите безспорно и категорично установяват, че сградата е построена изцяло от Ж. Г. и съпругата му М. Г. и от построяването й е ползвана само от тях до смъртта им, поради което е приел, че към момента на смъртта на праводателите на Л. през 2010 г. и през 2013 г., те са били единствени собственици на процесната сграда по силата на давностно владение. За неоснователно въззивният съд е приел твърдението във въззивната жалба, че право на собственост върху жилищна сграда, построена в чужд (съсобствен) недвижим имот, може да бъде придобито само чрез учредяване на право на строеж, извършено от останалите съсобственици, каквото в случая безспорно няма, тъй като съгласно чл. 55 ЗС то може да се придобие както чрез правна сделка, така и по давност и по друг начин, уреден в закон. А в случая, видно от констатациите в н. а. № 151/1995 г., към момента на съставянето му двуетажната сграда е била изградена и съответно е била годен обект на правото на собственост, и това е най-ранният момент, от който следва да се приеме, че съпрузите са започнали да осъществяват явно, спокойно и неоспорвано фактическата си 3 власт върху постройката, като ползването е по начин, обективиращ намерение за своене и със знанието на останалите съсобственици на недвижимия имот. Към момента на смъртта им е бил изминал период, по-дълъг от предвидения в чл. 79, ал. 1 ЗС от 10 години, поради което правото на собственост е било придобито от тях по давност, а с направените универсални завещателни разпореждания те са го прехвърлили изцяло на съделителя Л.. По тези съображения въззивният съд е приел за неоснователни доводите във въззивните жалби за допускане на посочената сграда до делба, а решението на районния съд в частта, с която я е изключил от делбата, е приел за правилно.

За неоснователно въззивният съд е намерил оплакването на съделителят И. Г. (сега касатор) относно изключването от делбата на намиращата се в делбения имот паянтова едноетажна жилищна сграда с обща площ от 106 кв. м. Посочил е, че въз основа на приетата съдебнотехническа експертиза е установено, че към момента на приключване на съдебното дирене същата е полусъборена и следователно не съществува обект на правото на собственост, който да бъде допуснат до делба, както правилно е приел районният съд.

Въззивният съд е счел за неоснователно и възражението на жалбоподателката М. Г. относно допускането до делба на дворното място. Посочил е, че съгласно чл. 38, ал. 3 вр. ал. 1 ЗС е налице за забрана за делба на дворното място, когато същото се явява обща част на самостоятелни обекти в етажна собственост, т. е. то е обща част, само когато принадлежи на всички етажни собственици. Ако в него има сграда - индивидуална собственост, теренът не е изгубил самостоятелния си характер и няма обслужващо значение, т. е. не представлява обща част. Дворното място е обща част по естеството си по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС само в случай, че е налице пълна идентичност между етажните собственици и собствениците на земята. В настоящия случай не е налице етажна собственост, на която дворното място да е обща част. То е самостоятелен обект на право на собственост и правилно е допуснато до делба от районния съд.

За правилно определени въззивният съд е приел и делбените части на участващите в съсобствеността съделители. Посочил е, че след като е отхвърлил иска срещу страните, чиито наследодатели приживе са прехвърлили дела си в съсобствеността на наследника Ж.

Г., и срещу тези, за които не е установено да са придобивали дял в съсобствеността, районният съд правилно е приел, че частта от делбените имоти, която не е собствена на съделителя Л., а именно 2/6 ид. ч. от урегулирания поземлен имот и 1/2 ид. ч. от построената в него едноетажна полумасивна жилищна сграда, са съсобствени на останалите съделители при квоти съгласно разпоредбите на чл. 5, ал. 1, чл. 8, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН, които, след определянето им в обикновени дроби, са приведени под общ знаменател, като изчисленията са правилни. За неоснователно въззивният съд е приел оплакването на жалбоподателката Г., че знаменателите на обикновените дроби, с които са определени делбените части на съделителите, са площта на недвижимия имот, респективно площта на допуснатата до делба сграда. Посочил е, че първонистанционният съд е спазил математическото правило за определяне на част от цяло число и в съответствие с него е определил дела в съсобствеността на всеки от съделителите.