Решение № 3315 от 25.02.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3315 гр. София, 25.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ при участието на секретаря ХРИСТИНА Н. КОЕМДЖИЕВА като разгледа докладваното от ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ Гражданско дело № 20231110124053 по описа за 2023 година

Производство е образувано по искова молба, подадена от Н. Г. А. срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1018,88 лева, представляваща платена без основание разлика между чистата стойност на кредита и платеното по договор за паричен заем № 2607214 от 26.07.2016г., ведно със законната лихва от дата на предявяване на исковата молба до окончателно изплащане.

В исковата молба се твърди, че на 26.07.2016 г. ищцата е сключила договор за паричен заем № 2607214 с „Изи асет мениджмънт“ АД, като страните се уговорили отпуснатият заем да е в размер на 1 000 лева, вид на погасителната вноска – двуседмична, срок на заема 48 седмици и брой на погасителни вноски 24, при ГЛП 35 %, ГПР 41,73 %, като общата сума, която следвало да се върне възлизала на 1 176,96 лв. В чл. 4 от Договора било уговорено, че страните се съгласяват, заемът да бъде обезпечен с поръчители или банкова гаранция, като поръчителите следвало да отговарят на следните условия: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение, нетния размер на същия да е минимум 1000 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител, да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови или финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР една година назад да е със статус не по-лош от „редовен“. Съгласно ал.2 на същия член, при непредоставяне на обезпечението, се дължала неустойка в размер на 841,92 лв., платима разсрочено заедно с погасителните вноски. Твърди, че първата вноска по договора е с падеж 09.08.2016 г., а последната 27.06.2017 г., като общият платен размер възлизал на 2 018,88 лв. Излага, че има качеството потребител. Твърди, че договорът за кредит е недействителен и сочи, че клаузата 1 предвиждаща предоставяне на обезпечение на практика е неизпълнима. Поддържа, че начислената поради непредоставено обезпечение неустойка не е включена в размер на ГПР, с което сочи, че е заобиколено изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излага, че посочването на ГПР, който не е действително прилаганият представлява заблуждаваща търговска практика.

Сочи също и че в договора не е посочено кои точно разходи формират ГПР. С оглед изложеното счита, че целият договор е недействителен и излага, че съгласно чл. 23 ЗПК дължи само чистата стойност. Във връзка с последното твърди, че е надплатила сумата от 1 018,88 лв. и претендира нейното връщане. Аргументира и че не е изтекла давността досежно процесната претенция, доколкото не е знаела за неравноправния характер на клаузите в договора. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който предявеният иск се оспорва като неоснователен. Ответникът релевира възражение за изтекла погасителна давност и развива съображения в тази насока. Аргументира, че договорът за кредит е действителен и сключен при спазване на всички законови изисквания. Моли съда да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

Ищецът е взел становище по отговора на исковата молба, входирано на 06.07.2023 г., в което е изложил, че поддържа изложеното в исковата молба и отново е развил съображения в насока, че давността за процесното вземане не е изтекла.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Исковата молба е редовна, а предявеният с нея иск е процесуално допустим.

В доказателствена тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже факта на плащане на процесната сума на ответника. С оглед релевираното възражение за изтекла погасителна давност, в тежест на ищеца, е да докаже и наличието на факти при настъпването на които законът предвижда спиране и/или прекъсване на давността.

В доказателствена тежест на ответника е да установи наличието на валидно правоотношение по договор за заем, размера и изискуемостта на вземанията по него, в това число и наличието на валидни клаузи, от които произтича процесното вземане, че са индивидуално уговорени, респ. че е налице основание за получаването на сумата.

Страните не спорят и с обявения за окончателен доклад по делото съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК следните обстоятелства: че между страните е сключен договор за кредит, част от съдържанието на който договор е неустоечна клауза, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение.

Освен безспорния им характер, тези обстоятелства се установяват и от приетия по делото препис от сключения между страните Договор за паричен заем № 2607214 от 26.07.2016г. Съгласно него страните са се уговорили а отпускане на потребителски кредит в размер на 1000 лева със срок от 48 седмици с краен срок на погасяване 27.06.2017г., при 2 фиксиран лихвен процент от 35 % годишно и годишен процент на разходите от 41,73 %. В чл. 4, ал. 1 от договора е предвидено, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на настоящия договор да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. Две физически лица-поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетният размер на трудовото му възнаграждение да е в размер над 1000 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“; поръчителят подписва договор за поръчителство. 2. Банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7 със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор.

Съгласно чл. 4, ал. 2 от договора, страните се уговарят, че при неизпълнение на задължението си по настоящия договор да предостави обезпечение в срока по предходната алинея, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 841,92 лева. Неустойката се заплаща от заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към размера на вноските, посочен в чл. 2, т. 2 се добавя сума в размер на 35,08 лева.

Съдът, като съобрази съдържанието на цитираните клаузи намира, че при сключване на процесния договор не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния договор неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл.

19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/, което към 2016г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.

В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и 3 изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителязаемател, както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на официални документи, така и относно безусловната банковата гаранция, за учредяването на която също е необходимо набавяне на документи и одобрение от кредитна институция.

Същевременно в договора липсва клауза, която да предвижда освобождаване на заемателя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави обезпечение на заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив, тридневният срок е уреден като краен и преклузивен, и с неговото изтичане се поражда задължението на заемателя за плащане на неустойката, независимо от неговите последващи действия. Следователно от значение за интереса на кредитора при определяне на неустойката не е обезпечаването на кредита, а спазването на краткия тридневен срок.

Показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка санкционира неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя по договора /да върне заетата сума/, и се дължи независимо от това, дали заемателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не.

Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер надхвърля 84% от размера на заетата сума. Касае се за вземане, което, ако беше включено в размера на годишния процент на разходите, той при всяко положение би надхвърлил законоустановения размер от 50%. Единствено формалното уреждане на вземането като неустойка прави възможно неговото начисляване, без това да влече след себе си нищожност на уговорката.

От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски.

Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката 4 представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 41,73 % годишно, а не 428,74 %, какъвто е определеният от вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза ГПР при включване на неустойката. При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.