Решение № 16 от 09.01.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 16 гр. София, 09.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Христина Михова

Членове:

Деница Вълкова

Светла Букова при участието на секретаря Марияна Кр. Петрова в присъствието на прокурора К. М. И. като разгледа докладваното от Христина Михова Касационно наказателно дело от общ характер № 20238002200750 по описа за 2023 година Производството е образувано по касационен протест, подаден от Окръжна прокуратура – Русе, срещу въззивна присъда № 17 / 06.07.2023 г. по в.н.о.х.д. № 380/2023 г. по описа на Окръжен съд – Русе. В протеста се сочи, че при постановяване на присъдата е нарушен материалният закон, с оглед на което се прави искане за отмяната й и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд.

В съдебно заседание прокурорът от Върховна касационна прокуратура не поддържа касационния протест и пледира същият да бъде оставен без уважение.

Според представителя на държавното обвинение въззивният съд е установил правилно фактите въз основа на събраните по делото доказателства и законосъобразно е оправдал подсъдимия, поради което въззивната присъда следва да бъде оставена в сила.

Защитникът на подсъдимия Ц. В. Ц. изразява становище за неоснователност на касационния протест. В срока по чл. 351, ал. 4 от НПК представя писмено възражение, в което излага подробни доводи относно законосъобразността на въззивната присъда, като прави искане за оставянето й в сила.

Подсъдимият Ц. В. Ц. в предоставената му последна дума моли да бъде оставена в сила оправдателната присъда.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното:

С присъда № 9 / 25.01.2023 г., постановена по н.о.х.д. № 885/2022 г. по описа на Районен съд – Русе, подсъдимият Ц. В. Ц. е признат за виновен в това, че на 04.05.2022 г., в гр. Русе, управлявал МПС – л. а. „....“ с рег. № ......, след употреба на наркотични вещества – амфетамин и метамфетамин, поради което и на основание чл.

1

343б, ал. 3, вр. с чл. 54 от НК е осъден на наказание една година и шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което, съобразно чл. 66, ал. 1 от НК, е отложено за изпитателен срок от три години, като на ОД на МВР по местоживеене на дееца е възложена възпитателна работа с него.

С присъдата на подсъдимия е наложено и наказание глоба в размер на 1000 лева, като същият е лишен на основание чл. 343г от НК и от право да управлява МПС за срок от една година и шест месеца, от който е приспаднато времето, през което е лишен от същото право по административен ред.

Подсъдимият останал недоволен от присъдата и я обжалвал пред Окръжен съд – Русе с твърдения за допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон и явна несправедливост на наложените наказания. С въззивна присъда № 17/ 06.07.2023 г., постановена по в.н.о.х.д. № 380/2023 г.,

ОС – Русе отменил изцяло първоинстанционната присъда и оправдал подсъдимия по повдигнатото срещу него обвинение за извършено престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК.

Касационният протест, подаден срещу въззивната присъда, е допустим, тъй като е депозиран в срока по чл. 350 от НПК, от процесуално легитимирана страна и срещу съдебен акт от категорията на чл. 346, т. 2 от НПК.

Разгледан по същество, касационният протест е неоснователен.

В процесуалния документ, повод за настоящата проверка, се твърди, че въззивната присъда е необоснована и постановена в нарушение на закона. Прокурорът аргументира тези твърдения с довода, че необосновано въззивният съд е дал вяра на показанията на св. Е. И.а за това, че е оставила подсъдимия да спи в автомобила, като му е дала и ключа за него, без да отчете близките приятелски и колегиални отношения между двамата. Неправилно се доверил и на противоречивите обяснения на подсъдимия, който първоначално отрекъл да е приемал наркотични вещества, а след това отказал да даде кръвна проба, твърдейки, че е изпил освен таблетки ксанакс и други вещества. Според държавния обвинител въззивната инстанция необосновано дала вяра на подсъдимия и за това, че е уведомил полицейските служители, че е лишен от право да управлява МПС. Подсъдимият се държал нагло и арогантно като обещал сам да премести автомобила, но не сторил това и се наложило полицейските служители да му правят няколко пъти забележка, на което той не реагирал като лице, което е лишено от право да управлява МПС. Подсъдимият само изчаквал полицейският автомобил да се отдалечи, за да го премести, което правело недостоверни обясненията му, че е уведомил полицейските служители, че е лишен от право да управлява МПС.

При това положение неправилно въззивният съд счел, че полицейските служители са го провокирали да извърши деянието, като са съзнавали, че му разпореждат да предприеме противоправни действия. Незаконосъобразно контролираният съд приел и че деянието е малозначително, тъй като деецът бил многократно санкциониран по административен ред за допуснати нарушения на правилата за движение, бил лишен от право да управлява МПС и въпреки това управлявал такова след употреба на два вида наркотични вещества. Според прокурора склонността на подсъдимия да нарушава правилата за движение ескалира и след настоящото му оневиняване, извършването на престъпление със съставомерни последици ще е само въпрос на време. В заключение държавният обвинител настоява за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на въззивния съд.

Изложеното налага извода, че формулираните в касационния протест оплаквания основно са за необоснованост на въззивната присъда. Необосноваността не е от кръга на посочените в чл. 348, ал.1 от НПК основания за касационна проверка.

Касационната инстанция осъществява единствено контрол за правилното приложение на материалния и процесуалния закон, няма правомощие да събира нови

2 доказателства, както и да извършва собствена оценка на вече приобщените такива и да формира въз основа на тях фактически изводи, различни от тези на въззивната инстанция. Единственото правомощие на касационния съд в тази насока е да провери дали фактическите положения, приети за установени от проверявания съд, са изведени при спазване на правилата за събиране, анализ и оценка на доказателствените източници, визирани в разпоредбите на чл. 13, чл. 14, чл. 107 от НПК, както и дали процесът на формирането на вътрешното му убеждение по фактите и приложимото право е подчинен на принципите на формалната и правната логика. Прегледът на обжалвания съдебен акт налага извод, че контролираната инстанция стриктно е съблюдавала посочените правила при установяване на всички обстоятелства, имащи значение за правилното решаване на делото.

Въззивният съд е провел въззивно съдебно следствие, в рамките на което е разпитал повторно полицейските служители – свидетелите Тихомир И. и Павел А. и противно на твърденията на касатора, изцяло върху техните показания е основал своите фактически и правни изводи. Контролираният съд е интерпретирал вярно информацията, изведена от показанията им, като по никакъв начин съдържанието на последните не е изопачено или превратно тълкувано. Въззивната инстанция основателно е преценила, че показанията на полицейските служители не са в колизия с изнесената от св. Е. Т. И.а информация за това, че лично е паркирала автомобила на забраненото за това място, че е оставила подсъдимия в него и му дала ключа за колата и че през нощта на същата дата той я уведомил по телефона, че има разпореждане от полицейските служители да премести превозното средство, защото е паркирано неправилно. Свидетелите И. и А. са заварили автомобила паркиран, при което е естествено да не са видели как се е озовал на това място и кой го е управлявал към онзи момент. Те не са присъствали и на разговора между подсъдимия и св. И.а по телефона и поради това не са дали, а и не биха могли да дадат показания за неговото съдържание и да опровергаят показанията на последната. В този смисъл не е имало пречка въззивният съд да приеме изложената от свидетелката информация за достоверна.

Известно основание има оплакването на касатора за неправилното кредитиране от въззивния съд на обясненията на подсъдимия за това, че е уведомил полицейските служители за временното му лишаване от право да управлява МПС. Действително, въззивният съд е приел за установено посоченото обстоятелство, без да съпостави обясненията на подсъдимия с показанията на полицейските служители, които ги опровергават, с което е нарушил правилата за анализ и оценка на доказателствата.

Нарушението обаче не е съществено, тъй като така приетият за установен факт не е отразен в мотивите при излагане на приетата от въззивната инстанция фактическа обстановка и не е послужил като довод за оправдаването на дееца.

Всъщност, като основание за постановяване на оправдателна присъда, предходната инстанция е приела от една страна, че престъплението не е съставомерно, поради отсъствие на субективния елемент, а от друга е счела, че деянието е малозначително, което според законовата дефиниция /чл. 9, ал. 2 от НК/ е формално съставомерно. Това противоречие обаче не води до такава неяснота относно волята на решаващия съд за оправдаване на дееца, което да налага извод, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила от категорията на посочените в разпоредбата на чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 от НПК, налагащо отмяна на въззивния съдебен акт. При вярно установените от въззивния съд фактически положения, съобразно процесуалните правила, няма пречка касационната инстанция на тяхна основа, без да ги променя, да приложи правилно материалния закон.

Въз основа на приетите по делото фактически обстоятелства въззивният съд е счел, че макар от обективна страна подсъдимият да е осъществил състава на чл. 343б, ал. 3 от НК, като е управлявал МПС след употреба на наркотични вещества 3

/амфетамин и метамфетамин/, той не е формирал умисъл да стори това, а е действал в изпълнение на разпореждането на полицейските служители, които са го подтикнали по този начин да извърши престъплението. Реално, макар контролираният съд да не е посочил изрично, че е налице провокация към извършване на престъпление от страна на полицейските служители, от правна страна той е направил именно такъв извод, който е обусловил оправдаването на дееца. Настоящият казус е емблематичен пример за такава провокация и като е оправдал подсъдимия на посоченото основание, въззивният съд не е допуснал нарушение на материалния закон.

В редица свои решения - Vanyan v. Russia, Khudobin v. Russia, Ramanauskas v.

Lithuania, Teixeira de Castro v. Portugal, Ali v. Romania, Furcht v. Germany,

Европейският съд по правата на човека /ЕСПЧ/ е въвел дължимия стандарт за разрешаване на въпроса налице ли е провокация към извършване на престъпление от страна на служители на държавни органи или действащи под техен контрол лица, за да се прецени дали е осигурено правото на справедлив процес по смисъла на чл. 6 (1) от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/. В трайната си съдебна практика ЕСПЧ приема, че правото на справедлив процес, част от което е доброто правораздаване, се прилага към всички видове престъпления, от най – обикновените до най – сложните и че провокацията към извършване на престъпление представлява нарушение на правото на справедлив процес, закрепено в чл. 6 (1) от КЗПЧОС, а това съгласно разпоредбата на чл. 13 от КЗПЧОС изисква всяка съответна национална институция да изгради ефикасен механизъм за защита, който да послужи за преодоляване на нарушението и елиминиране на неговите негативни последици.

В принципен план най – обща дефиниция за полицейска провокация към извършване на престъпление е формулирана в решението на ЕСПЧ по делото Ramanauskas v. Lithuania, според която такава е налице, когато съответните служители не се ограничават да разследват криминалната дейност по пасивен по същността си начин, а прилагат такова въздействие върху субекта, че го склоняват да извърши престъпление, което иначе не би било извършено, за да стане възможно събирането на доказателства за осъществяването му и да започне наказателно преследване.