Определение № 12662 от 11.06.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 12662 гр. София, 11.06.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-A, в закрито заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Румяна М. Найденова

Членове:

Гергана В. Недева

Боян Г. Бояджиев като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно частно гражданско дело № 20261100502817 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Производството е образувано по частна жалба вх. № 41839/10.02.2026 г. на Е. Д. М. срещу определение № 4250/30.01.2026 г. по гр. д. № 3470/2025 г. на СРС, ГО, 47 състав, с което е върната исковата му молба срещу Апелативен съд – гр. София. Жалбоподателят поддържа, че определението е неправилно, незаконосъобразно и немотивирано, тъй като съдът не е посочил конкретно кои други дела счита за идентични, нито е извършил анализ на страните, предмета и основанието на претенциите. В жалбата се твърди, че липсва пълен обективен и субективен идентитет между производствата, тъй като те се отнасят до различни периоди на задържане, различни фактически обстоятелства и самостоятелни вреди, поради което не са налице предпоставките на чл. 126, ал. 1 ГПК. Поддържа се още, че самото предявяване на множество искове не съставлява злоупотреба с право, доколкото не са установени недобросъвестност, шиканиране или липса на правен интерес. Жалбоподателят сочи нарушение на правото на достъп до съд и на ефективна съдебна защита по Конституцията, ЕКПЧ и Хартата на основните права на ЕС, като се позовава на практика на ВКС, ЕСПЧ и Съда на ЕС. Иска отмяна на обжалваното определение Моли съда да отмени обжалваното определение за прекратяване на производството и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия и разглеждане на спора по същество.

Софийски градски съд, след като се запозна с жалбата и с материалите по делото, намира, че частната жалба е подадена срока по чл. 275, ал.1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна.

Първоинстанционното производство по гр. д. № 3470/2025 г. на СРС, ГО, 47 състав, е образувано по искова молба на Е. Д. М., с която е предявен иск срещу Апелативен съд – гр.

София за нанесени неимуществени вреди в размер на 24 999 лв., претърпени в периода 25.12.2017 г. – 13.01.2025 г., в следствие на незаконно задържане с мярка за неотклонение „задържане под стража“ по в.н.ч.д. № 336/2017 г. по описа на Апелативния специализиран съд. Ищецът твърди, че е лишен от свобода произволно и незаконно вследствие на действия на съда по наказателно производство, по което е бил обвинен и задържан за престъпление по чл. 321 НК, а впоследствие окончателно оправдан от ВКС. Според изложеното в исковата молба ответникът е нарушил негови права, гарантирани от правото на ЕС, международни 1 актове и националното законодателство, като е допуснал произволно и незаконосъобразно задържане. В резултат на това ищецът твърди, че е претърпял значителни психически и емоционални страдания – страх, безпокойство, безнадеждност, загуба на доверие в правосъдието, както и здравословни проблеми, включително паник атаки, депресия и хипертония. Претендира присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, законна лихва от датата на предявяване на иска.

Първоинстанционният съд е приел, че предявеният от Е. М. иск срещу Софийския апелативен съд за обезщетение от 24 999 лв. за твърдени вреди от незаконно задържане е недопустим. Съдът е счел, че ищецът злоупотребява с правото на иск, тъй като е завел изключително голям брой дела със сходен предмет, основани на едни и същи твърдения относно наказателното му осъждане, без да преследва легитимна съдебна защита. Прието е още, че чрез иска по същество се цели гражданският съд да преразгледа влязла в сила наказателна присъда, което е недопустимо. Наред с изложеното съдът е намерил, че искът е насочен срещу ненадлежен ответник, тъй като при претенции за вреди от задържане под стража по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ държавата се представлява от Прокуратурата на Република България, а не от съда. Поради тези съображения исковата молба е върната и производството е прекратено.

Настоящият съд напълно споделя мотивите на СРС в обжалваното определение, поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с изложените оплаквания във въззивната частна жалба съдът излага следните допълнителни съображения:

Превратното упражняване на субективни права е укоримо с оглед обществения интерес и правните последици са отказ от защитата им, като в зависимост от естеството на действията, чрез които злоупотребата на правото се извършва. Недобросъвестното упражняване на право – за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал.

2 КРБ) е налице при съществено разминаване между целта, за която правото е предоставено, и целта, за която то се използва. Достатъчно е обективното несъответствие между упражняването на правото и неговата социална функция (да задоволява само онези интереси, които правото признава за достойни за защита), без да се търси непременно намерение за увреждане.

На наднационално ниво, Хартата на основните права на ЕС (член 47) гарантира право на ефективни правни средства и справедлив съдебен процес. Подобно на ЕКПЧ, това право не е безусловно – съгласно чл. 52 от Хартата могат да се налагат ограничения, стига да са необходими и пропорционални на легитимна цел (напр. предпазване на съдебната система от злоупотреби). В практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС) принципът за забрана на злоупотребата с право е добре установен в различни области. СЕС признава, че държавите могат да въвеждат процесуални правила срещу очевидно неоснователни или повтарящи се искове, без това да противоречи на правото на ЕС, стига да се запази възможността основателните претенции все пак да бъдат разгледани.

Конвенцията за защита правата на човека изрично в чл. 35§ 3/а/ урежда злоупотребата с право на жалба, като в тази връзка се приема, че е налице такава хипотеза, когато той отново и отново подава досаждащи и явно неоснователни жалби до съда, подобни на жалба, подадена по-рано и вече обявена за недопустима / M. v. the United Kingdom и Philis v. Creece, и двете решения на Комисията/. Макар че посочените правила са относими към правото на индивидуална жалба по Конвенцията, от същите критерии следва да се изхожда и при преценка наличието на злоупотреба с правото на жалба/иск във всяко съдебно производство.

Съдът е адресат в рамките на ограничен отрязък от време със стотици искове и жалби от страна на Е. Д. М. – лично или чрез назначените му процесуални представители по допуснатата му правна помощ, което води до създаване на неоправдано натоварване на съдиите и администрацията (деловодители, призовкари) и до ограничаване на възможността на съдиите да разглеждат спорове, свързани със защита на действителни права и интереси на 2 страните. Правопораждащият факт по всички дела е един и същ, поради което и с всички дела се търси обезщетение за едни и същи вреди (или незначително видоизменени), срещу едни и същи ответници, които се търпят в продължителен период от време, но са породени от едно и също бездействие. Недобросъвестното поведение на страната е ограничено от процесуалния закон (чл. 3 ГПК) и по тази причина съответно и пропорционално в случая се ограничава неправомерното и несъщинско упражняване на правото гарантираното от чл. 47 ХОПЕС, а именно на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес.

Разделянето на вредоносния период на множество искови претенции в условието на системност, които се предявяват в кратък времеви отрязък и водят до паралелно водене на дела за сходни вреди, е директна индиция за умисъл за умножаване на процесите.

Описаното процесуално поведение попада в критериите за злоупотреба с правото на иск по аргументи от практиката на ЕСПЧ /жалба 28970/1995 Nicolas Philis срещу Гърция, дело №.

56551/11 Mihailo PETROVIC срещу Serbia /. Прекратяване на съдебния процес по такива претенции е справедлива мярка срещу злонамереното процесуално поведение, за да се съхрани ефективността на правосъдието за запазване на баланса между обществения и личния интерес. В делата Golder с/у Великобритания и Толстой-Милославски с/у Великобритания ЕСПЧ признава, че е легитимно да се ограничат правата на лица, които заливат съдилищата с неоснователни искове, за да се защитят правата на останалите граждани и да се пестят ресурси. В контекста на масовото подаване на искове/жалби, съдът намира, че следва да бъде приложен критерия по смисъла на практиката на ЕСПЧ / Miroļubovs и други с/у Латвия (2009) / на „жалба без реална цел“ – както е посочил и първоинстанционният съд – основна цел на ищеца е за лично участие в откритите съдебни заседания непрестанно конвоиране до съдебните сгради, което реално води до неизпълнение на определения му режим на изтърпяване на наложеното му наказание „лишаване от свобода“. СЕС също в практиката си утвърждава принципа, че „не е злоупотреба да се ограничи злоупотребата“.

На следващо място обезщетението за неимуществени вреди от незаконна мярка „задържане под стража“ се присъжда заедно с вредите от незаконно обвинение (Определение № 60310 от 12.10.2021 г. на ВКС по ч.гр.д. № 3663/2021 г. на 4 ГО, ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС). В предявената по настоящото производство искова молба не са изложени твърдения за отмяна на задържането като незаконно. Същевременно на съда е служебно известно, че ищецът изтърпява наказание „лишаване от свобода“ по влезли в сила присъди, които са задължителни за всички съдилища. Наказанието „лишаване от свобода“ му е наложено по силата на Решение № 242 от 16.04.2020г., постановено по КНОХД № 1018/2019г. по описа на ВКС, III н.о., НК, ВКС, с което е оставена в сила въззивната присъда на АСНС по ВНОХД № 102/2018г. в частта, с която е отменена присъда от 09.01.2018г. по НОХД № 646/2015г. на СНС и ищецът е признат за виновен в престъпление по чл.199, ал.2, т.3 вр. с чл. 198, ал.1, вр.с чл.20, ал.2, вр. с ал.1 НК, за това, че на 12.03.2010г. в град София, пред „Прокредит банк България“ АД, клон Люлин, като извършител, в съучастие с Е. Д. П. и Л.Т.Л. - извършители и други неустановени лица - извършители, е отнел чужди движими вещи - сумата 136 072 лева, собственост на „Прокредит банк България“ АД и огнестрелно оръжие, марка „Байкал“ № 442 ХАН 2793 с 12 броя патрони в пълнителя, собственост на О.Б.Б., от владението на Божилов, с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил затова сила и заплашване, движимите вещи са в особено големи размери и деецът е бил въоръжен с огнестрелно оръжие. Ищецът е осъден с окончателното решение на ВКС, което частично отменя присъдата на АСНС. При това положение не е допустима отделна претенция за обезщетение за вредите, претърпени единствено от взетата мярка за неотклонение, а следва да се предяви иск за репариране на всички вреди, в което производство съдът да съобрази в цялост фактите и да присъди едно общо обезщетение. Ако се приеме обратното, това би означавало оправданото лице да разполага с отделни искове за обезщетения за вреди от 3 всяка мярка за процесуална принуда /в случай че има взети повече от една/, което несъмнено не е смисълът, вложен в ЗОДОВ. В този смисъл са и мотивите към т. 1 от ТР № 1/27.11.2023 г. по т. д. № 1/2022 г. на ВКС, ОСГК, според които: „Обезщетение за неимуществени вреди от неразумен срок на наказателно производство може да се претендира и по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, защото при този деликт обезщетение се дължи за накърняването на всички права и неимуществени блага - чест, достойнство, право на добро име, право на свобода, право на свободно придвижване и др., които са нарушени от неоснователно упражнената държавна принуда във връзка с незаконно обвинение за извършено престъпление. Съдът определя глобално обезщетение за нарушението на всички тези права.“ Ето защо искът за накърняване на само част от правата е недопустим и на основание чл. 130 ГПК исковата молба подлежи на връщане.

С оглед изложеното обжалваното определение следва да бъде потвърдено като правилно.