Решение № 270 от 11.12.2025, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 270 гр. К., 11.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Веселина Д. Джонева

Членове:

Елисавета Г. Деянчева

Мина Цв. Павлова при участието на секретаря Мая Др. С. като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско дело № 20251500500369 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Делото е образувано по въззивна жалба с вх.№5979/22.05.2025г., подадена от адв.Р. Б. от АК-К., в качеството й на особен представител на И. Н. К. с ЕГН **********, с адрес в гр.К., ул.„********“ №**, вх.*, ет.*, ап.** с адрес за връчване н асъобщения и призовки: гр.К., ул.„**********“ №**, ет.*, тел.№**********, против решение рег.№470/22.04.2025г. на РС-Кюстендил, постановено по гр.д.

№20241520102051 по описа за 2024г.

С обжалваното решение КнРС е осъдил И. Н. К., ЕГН ********** от гр.К., ул.

„********“ №*, вх.*, ет.*, ап.*,* и Е. М. К., ЕГН ********** от гр.К., ул.„*********“ №*, ет.*, ап.* да заплатят на Д. С. Н., ЕГН ********** от с.Г., общ.К., ул.

„************“ №*, всеки по 1/2 (една втора) от следните суми: 7250.00 евро, чиято левова равностойност възлиза на сума от 14179.76 лева, представляваща предоставена им от ищеца на 22.08.2019г. в заем такава; 2552.08 евро, чиято левова равностойност възлиза на 4991.43 лева, представляваща частично предявен иск за законна лихва върху главницата, дължима за периода от 19.08.2021г. до 19.08.2024г. (датата на завеждане на делото), ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 19.08.2024г., до окончателното изплащане на задължението. Със същото решение КнРС е осъдил И. Н. К., с ЕГН ********** да заплати на Д. С. Н., с ЕГН ********** сумата от 3 838.65 лева, представляваща направени разноски в производството по делото, съобразно изцяло уважените искове, 1 както и е осъдил Е. М. К., с ЕГН ********** да заплати на Д. С. Н., с ЕГН ********** сумата от 1238.65 лева, представляваща направени разноски в производството по делото, съобразно изцяло уважените искове.

Така постановеното решение се обжалва в осъдителните спрямо И. Н. К. части, като се заявява оплакване за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на същото. Претендира се отмяната му.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба о т насрещната страна – Д. Н., подаден чрез пълномощника му адв.Д. Д. от АККюстендил. Изразява се становище за неоснователност на жалбата и се моли потвърждаване на обжлваното решение. Сочи се, че въззивната жалба не съдържа конкретни оплаквания за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение и се поддържа, че изводите на районния съд са обосновани и подкрепени от доказателствата по делото. Прави се възражение за прекомерност на определеното адвокатско възнаграждение на подалия жалбата особен представител, предвид фактическата и правна сложност на делото и съдържанието на подадената въззивна жалба, като се иска намаляването му.

Окръжен съд - Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото, взе предвид оплакванията и възраженията на страните и след като прецени събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

По допустимостта на въззивното обжалване съдът се е произнесъл с определението си по чл.267 от ГПК, намирайки въззивната жалба за допустима, като подадена в срок, от страна, която има право и интерес от обжалването и срещу подлежащ на въззивна проверка съдебен акт.

Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и по правилното приложение на императивния материален закон, както и при констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата, с която е сезиран.

С оглед естеството и обема на правомощията на настоящата инстанция, съдът намира, че решението на КнРС представлява валиден съдебен акт -постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил; правораздавателната воля на съда е ясно изразена.

Решението, с оглед пределите на атакуване, очертани с въззивната жалба – само в осъдителната част, касаеща И. К., е и допустимо, тъй като първоинстанционният съд е разгледал действително предявени допустими искове, основани на твърдения за неизпълнение на договорно задължение по договор за заем и настъпила забава, с правна квалификация по чл.79 ал.1 пр.1 във вр. с чл.240 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД, предявени от надлежно легитимиран правен субект, разполагащ с право на иск, надлежно упражнено чрез депозирана редовна искова молба.

При извършване на въззивния контрол за правилност на първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящият съдебен състав, след преценка на събраните доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно в обжалваната му част и като такова следва да бъде потвърдено. Съображенията за това 2 са следните:

Първоинстанционното решение жалбоподателят обжалва с бланкетна въззивна жалба, съдържаща оплакване за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност.

Такава жалба е допустима, като изискването на чл.260 т.3 от ГПК има пряка връзка с ограничения характер на въззивното обжалване, съобразно чл.269 изр.2 от ГПК, доколкото посочената в жалбата порочност на решението определя обхвата на дейността на въззивната инстанция.

Съгласно посочената правна норма, задължението на въззивния съд за служебно произнасяне се отнася за валидността на първоинстанционното решение и за допустимостта му в обжалваната негова част. По отношение правилността на акта, съдът е ограничен от посочените в жалбата основания, с изключение – както вече се посочи - на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или когато следи за защита на интереса на определени частноправни субекти. Извън тези две хипотези при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на посочените негови фактически констатации. В този смисъл е както задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, така и константната такава, обективирана в множество решения на ВКС.

В т.2 на посоченото Тълкувателно решение е прието, че предвид съдържащата се в ГПК правна уредба на второинстанционното производство като ограничено въззивно обжалване въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като може да потвърди или отмени решението, като обект на въззивна дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор. Посочено е, че дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а негово продължение и ако са налице опорочени извършени от първата инстанция процесуални действия, въззивният съд следва да отстрани пороците чрез собствени действия по установяване на фактите и прилагане на правото, включително да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Изложени са и съображения, че в изпълнение на основополагащия принцип за законност /чл.5 от ГПК/ въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване по аргумент от чл.262 ал.1 във вр. с чл.260 ал.1 т.3 от ГПК. Предвид характеристиката на въззивното производство като ограничен въззив, въззивната инстанция следва да постанови решението си при съобразяване с фактите, установени по делото. При бланкетна въззивна жалба дейността на въззивния съд се изчерпва с извършване на правилната според него правна квалификация и субсумиране на събрания фактически и доказателствен материал под приложимата според въззивния съд материалноправна норма.

В конкретния случай, първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на императивни материални норми. Не е налице и служебно задължение за съблюдаване интересите на някои от страните в производството, предвид рязясненията, дадени в посоченото ТР. При това положение и предвид липсата на конкретни, каквито и да било, оплаквания във въззивната жалба, настоящият състав на въззивната инстанция 3 приема, че не дължи служебна проверка за правилността на обжалвания съдебен акт.

Както се посочи, при съобразяване със задължителния характер на указанията по приложение на процесуалния закон, с оглед приложимостта им в настоящото въззивно гражданско производство, въззивният съд извърши служебна проверка за правилност на решението относно допуснати нарушения на императивни материалноправни норми от първата инстанция, и не констатира такива.

Направените след изтичане на срока за обжалване допълнения – както е в случая в хода на устните състезания - второинстанционният съд е длъжен да вземе предвид само ако те касаят валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, както и неговата неправилност поради неправилно приложение на императивна материалноправна норма. В настоящия казус не е налице подобна хипотеза. В този смисъл е ориентирана практиката на ВКС - Решение №216 от 19.01.2015г. на ВКС по гр.д.№2008/2014г., I г.о., ГК, Решение №14 от 7.02.2014г. на ВКС по т.д.№1130/2013г., II т. о., ТК и др. Предвид характеристиката на въззивното производство като ограничен въззив, въззивната инстанция следва да постанови решението си при съобразяване с фактите, установени по делото, а в конкретния случай, установените по делото факти налагат извод за основателност на предявените срещу представлявания от акв.Р.Б. ответник, поради което решението в обжалваната му част следва да се потвърди.

В останалата част – осъдителна спрямо Е. К., решението не е обжалвано и е влязло в сила.

По разноските:

С оглед правилността на проверявания съдебен акт, разноските за първоинстанционното производство се явяват правилно разпределени.

При изхода на спора пред въззивния съд, право на разноски на основание чл.78 ал.3 от ГПК, има въззиваемата страна.

В изпълнение на дадени от районния съд указания ищецът в производството, въззиваем в настоящото, е заплатил сума в размер на 2125.41 лева като депозит за изплащане на възнаграждение на особения представител на жалбоподателя И.К., в лицето на адв.Р.Б.. Въззиваемият, чрез пълномощника си адв.И.Д. прави искане възнаграждението, което ще бъде изплатено на особения представител да не бъде в размер на депозираната сума, а неколкократно по-ниско, при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на казуса.

Несъгласие с това искане изразява особеният представител адв.Р. Б., която сочи, че размерът е съгласуван с Адвокатския съвет и Адвокатската колегия в гр.Кюстендил.

Адвокатският труд е възмезден и е несъмнено, че на особения представител на жалбоподателя се следва заплащане на възнаграждение за осъществената правна помощ под формата на процесуално представителство по делото за настоящата инстанция. Депозираната сума обаче е прекомерна спрямо фактическата и правна сложност на делото пред въззивния съд и спрямо действително положените процесуални усилия от особения представител, поради което на последния следва да се изплати сума в значително по-нисък размер.

Потребно е да се посочи, че предплатения депозит от 2 125.41 лева надхвърля минималния размер по Наредба №1 от 09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, приложимите разпоредби от която са: чл.7 ал.2 т.2 и чл.2 ал.5. Според тези разпоредби за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с интерес 4 от 1000 до 10 000 лева възнаграждението е в размер на 400 лева плюс 10 % за горницата над 1000 лева, като за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете.