Определение № 2315 от 26.08.2024, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2315 гр. София, 26.08.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Десислава Добрева Касационно търговско дело № 20238002901862 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Потребителска кооперация „Сотир Костов“ срещу въззивно решение № 909/19.07.2023 г. по в. гр. д. № 1106/2023 г. на Окръжен съд Варна в частта, с която е отменено решение на Районен съд Варна № 4142/29.12.2022 г. по гр. д. № 4571/2021 г., поправено с решение № 1262/18.04.2023 г., и са отхвърлени предявените от касатора срещу К. К. и Ж. К. искове с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗАЗ за осъждане на всеки от тях да заплати сума в размер на 23 875, 65 лева, представляваща стойност на подобрения от засаждане на 2 426 броя ябълкови дръвчета в имот, представляващ нива с площ 15, 319 дка, находяща се в землището на гр.

Долни Чифлик, местността „Али кочевото“, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 29.03.2021 г. до окончателното изплащане на задължението, и кооперацията е осъдена да заплати сума на всеки от двамата ответници в размер 2 9 5 6 лв. или общо 5 912 лева обезщетение за вреди, остойностени с разноските, необходими за изкореняване на засадените плодни дръвчета в имота, поради промяна на предназначението му без съгласие на арендодателя наследодател, ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещната искова молба – 18.05.2021 г. до окончателното изплащане на задължението.

В касационната жалба се сочат касационните основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулират се въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция, а именно:

1

1. „Следва ли съдът при преценка основателността на доводите и възраженията на страните да изхожда от фактите, на които страните не са се позовали и може ли да извлича правни последици от фактически обстоятелства, които страната не е посочила?“

2. „Може ли съдът да разреши спора въз основа на ненаправени искания и възражения на ответника?“

3. „Когато въззивният съд е длъжен за пръв път да се произнесе по евентуално защитно средство /иск или възражение/ и по защитното средство липсват доклад и указания от първостепенния съд или дадените са непълни или неточни, въззивният съд длъжен ли е да даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на доказателства по евентуално защитно средство и без да е сезиран с такова оплакване?“

4. „При постановяване на решението си длъжен ли е въззивният съд да обсъди приетите по делото доказателства?“

5. „Необходимо ли е съгласието на арендодателя по чл. 9, ал. 3 ЗАЗ да съдържа изявление за конкретен вид трайно насаждение, когато е налице съгласието му за промяна в начина на трайно ползване на имота, за засаждане на трайни насаждения в него и съгласие за предназначението на имота, изразени във вписан в съответната служба по вписванията аренден договор с нотариална заверка на подписите?“

По първите четири въпроса се твърди отклонение от практика на ВКС – ТР № 1/2001 г. на ОСГК, решение № 292/2018 г. по т. д. № 3148/2017 г. на II т.о., решение № 23/2016 г. по гр. д. № 4553/2015 г. на IV г.о., решение № 232/2016 г. по гр. д. № 1083/2016 г. на IV г.о., решение № 240/2014 г. по гр. д.

№ 2926/2014 г., решение № 146/2018 г. по гр. д. № 278/2018 г. на IV г.о., решение № 460/2010 г. по гр. д. № 278/2009 г. на I г.о., решение № 589/2010 г. по гр. д. № 1359/2009 г. и решение № 627/2010 г. по гр. д. № 1623/2009 г. на I г.о., ВКС. Петият въпрос е посочен като такъв от значение за прилагане на закона и развитие на правото. Отделно се твърди, че решението е очевидно неправилно. При изложените доводи от касатора се заявява искане за постановяване на акт, с който решението на Окръжен съд Варна бъде допуснато до касация и отменено в обжалваната част и предявените искове от кооперацията бъдат уважени, а предявените насрещни искове д а бъдат отхвърлени изцяло.

Ответниците по касация К. и Ж. К.и оспорват жалбата като неоснователна и заявяват становище, че не са налице основания въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол, тъй като окръжният съд не е извършил твърдените от касатора нарушения на процесуалните правила и материалния закона. Считат, че атакуваното решение е обосновано и мотивите на съда са логични и изградени на база събрания по делото доказателствен материал заедно със заявените от страните твърдения.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :

2

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност , поради което същата се явява процесуално допустима.

Предмет на исковото производство са предявени от ПК „Сотир Ко стов“ срещу К. и Ж. К.и искове с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗАЗ за заплащане на сума, съставляваща увеличена стойност на имот, обект на договор за аренда, в резултат на извършени от арендатора подобрения /засаждане на ябълкови дървета/. Срещу тези претенции от ответниците са заявени насрещни с правно основание чл. 9, ал. 5, вр. с ал. 3 ЗАЗ за присъждане на обезщетение поради промяна в предназначението на имота от нива в градина без съгласие на арендодателя /наследодател на ответниците/. При уважаване на първоначално заявените искове и отхвърляне на насрещните искове от първоинстнционния съд и подадена въззивна жалба от ответниците състав на Окръжен съд Варна е постановил атакуваното в настоящото производство решение, с което е отхвърлил предявените от кооперацията искове и е осъдил същата да заплати на ответниците обезщетение. Въззивният съд е споделил установените от предходната инстанция факти, а именно, че между кооперацията и наследодателя на ответниците Б. И. е бил сключен договор за аренда в изискуемата от закона форма – с нотариална заверка на подписите № 77 от 27.03.2004 г., вписан в Служба по вписванията на 07.07.2004 г., по силата на който е бил отдаден под аренда имот: НИВА с площ от 15.319 дка, находяща се в землището на с. Долни чифлик, обл. Варна, местност „Али Кочевото“ за срок от 15 стопански години, който към датата на исковата молба е бил изтекъл. В раздел IV, т. 3 от договора арендодателят е дал съгласие за засаждане на трайни насаждения в имота. Съдът е отделил като безспорно обстоятелството, че арендодателят по договора е наследодател на ответниците и те са г о заместили в правоотношението по силата на чл. 17, ал. 2 ЗАЗ.

Доколкото договорът е б и л вписан, според въззивния съд заместването е станало за остатъчния срок. Решаващият състав не е приел за основателни възраженията на въззивниците ответници срещу действителността на договора и е посочил, че в действащата към датата на подписването му редакция на чл. 3 ЗАЗ, няма изискване договор ът за аренда да бъде сключван само о т лице, чиято собственост е повече от 50 на сто идеални части от съсобствеността на имота. Счел е, че липсва спор и относно факта, че кооперацията е засадила ябълковите дръвчета, а наличието им в имота и след срока на договора се доказва както от свидетелските показания, дадени в първата инстанция, така и от назначените експертизи.

От правна страна въззивният съд е отграничил като спорен и пренесен за разрешаване въпроса дали арендодателят е дал съгласие по смисъла на чл.

9, ал. 3 ЗАЗ в имота да бъдат засадени овощни дървета и да бъде променено предназначението му от нива в градина. След като се е позовал на чл. 21, ал. 2 от Конституцията на РБългария, според която обработваемата земя се ползва само за земеделски цели, и Наредба № РД-02-20-5 от 15.12.2016 г. за 3 съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри, издадена от министъра на регионалното развитие и благоустройството, която в приложение № 3 съдържа класификатор за начините на трайно ползване на поземлените имоти, разграничаващ имотите на ниви и поземлени имоти – трайни насаждения /овощни градини, лозе, етерично-маслодайна култура, хмелници, разсадник и други/, съдът е формирал ключовия извод, че тъй като трайните насаждения са много разнообразни, съгласието на арендодателя трябва да е за конкретно трайно насаждение, а не по принцип. Това е така, защото изменението в предназначението се отразява върху ползването на обекта след изтичане срока на договора. Акцентирал е, от една страна, върху липсата на специални знания и умения на арендодателя да обработва земята след изтичане срока на договора и, от друга, върху търговското качество на арендатора, респективно професионалната му преценка относно икономическата изгода от засаждане на овощните дървета и възможността да поддържа насажденията по стопански начин. Като е извършил констатация за липса на предварително писмено съгласие на арендодателя относно конкретните трайни насаждения в имота, съдът е заключил, че на ищеца не се дължи заплащане на увеличената стойност на имота съгласно чл. 12, ал. 2 ЗАЗ. Като резултат от този извод съдът е уважил насрещните искове, приемайки, че връщането на имота в състоянието отпреди сключване на договора е съпроводено с разходи, които следва да бъдат възстановени от арендатора като отговорен за промяната на предназначението.

Не е обосновано от касатора наличието на соченото основание за директен достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, а то само е формално обозначено в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Настоящата инстанция няма задължение да извлече от касационната жалба или изложението конкретни факти, които да бъдат подведени под хипотезиса на сочената правна норма, а това е задължение на касатора. След като то не е изпълнено няма как да бъде допуснат контрол по същество извън преценката по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК.

Въззивното решение следва да бъде селектирано за извършване на касационен контрол в приложение на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: „При постановяване на решението си длъжен ли е въззивният съд да обсъди приетите по делото доказателства?“ Той е включен в предмета на делото и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд да постанови решението си.

Същият кореспондира и с оплакванията на касатора, че решението е постановено при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, осигуряващи пълно и всестранно изясняване на фактите по делото, респеткивно обсъждане на всички релевирани от страните твърдения и представени доказателства. Настоящият състав ще следва да извърши преценка дали постановеното от Окръжен съд Варна решение е в отклонение от цитираните от касатора решения на ВКС, а именно решение № 146/2018 г. по гр. д. № 278/2018 г. на IV г.о., решение № 460/2010 г. по гр. д. № 278/2009 г.

4 на I г.о., решение № 589/2010 г. по гр. д. № 1359/2009 г. и решение № 627/2010 г. по гр. д. № 1623/2009 г. на I г.о.

Останалите процесуалноправни въпроси не могат да послужат като основание за достъп до касация, тъй като са хипотетично зададени и в противоречие със заявените в отговора на исковата молба, въззивната жалба и в открито съдебно заседание твърдения на ответната страна.

Материалноправният въпрос не е подкрепен с доводи поради каква причина се счита, че разпоредбата на чл. 9, ал. 3 ЗАЗ е неясна и се нуждае от тълкуване, а е мотивиран с липсата на анализ от страна на съда на събраните по делото доказателства, т. е. с оплаквания за процесуални нарушения, което представлява касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК, съответно твърденията не кореспондират на разясненията, дадени в ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

В приложение на чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът ПК „Сотир Костов“ следва да представи доказателства за платена държавна такса в размер на 1 073, 26 лв.