Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 4062 от 20.07.2023, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 11035/2022
Вид
Решение № 4062
Подписан
20.07.2023
В сила
20.07.2023
Състав
Анелия Маркова, Пепа Маринова-Тонева, Георги Стоев

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 227 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.248 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.248, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 253 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.259, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258-273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280, ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 414 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.414, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.415, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.47, ал.5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.4 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.8 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.38, ал.2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 153 · Закон за енергетиката
  • чл. 153, ал. 1 · Закон за енергетиката
  • чл. 79, ал. 1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите

РЕШЕНИЕ

№ 4062 гр. София, 20.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Георги Стоев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20221100511035 по описа за 2022 година взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

С решение № 20045046 от 28.06.2022 г. по гр.д.№ 55861 по описа за 2018 г. на СРС, Второ ГО, 54 състав се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. чл. 153 ЗЕ, че в правната сфера на „Топлофикация София“ ЕАД, съществува вземане от Д. И. И. (конституирана като ответник на мястото на починалия в хода на процеса И. И. И.) за сумата от 820.95 лева, представляваща непогасена част от продажна цена на доставена, но незаплатена топлинна енергия до топлоснабден имот- апартамент № 137, находящ се в гр.София, ж.к. **** за периода от м. 12.2012г. до м. 04.2015г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.01.2016г. до окончателно изплащане на задължението, за което парично притезание по ч. гр. дело № 4497/2016г. по описа на СРС, 54 състав, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

В тежест на ответницата са възложени разноските по делото.

1

Постъпила е въззивна жалба от Д. И. И., ответник пред СРС.

Решението се обжалва изцяло.

Излагат се доводи, че решението е неправилно, тъй като СРС не бил обсъдил доводите на ищеца, че се претендира сумата, представляваща разлика между платената такава и остатъка по извънсъдебно споразумение.

Същото Споразумение било подписано само от И. И. И., независимо, че като задължено лице била вписана и Д. И. И.. Затова СРС следвало да вземе предвид, че споразумението е сключено само за частта на И. И. И.. Твърди последният да е погасил неговото задължение, а за останалата част била налице влязла в сила заповед по ч.гр.д.№ 4497/2016 г. срещу Д. И. И..

Неоснователността на претенцията се доказвало от изявленията на самия ищец, който сочел, че е останала дължима сума в размер на 1641, 89 лв.

Неправилно, обаче, било посочено, че същата се дължи поравно от всеки от ответниците. Наред с това срещу Д. И. вече бил издаден изпълнителен лист за сумата в размер на 1 913 лв. Искът бил недопустим, тъй като ищецът сочел, че е останала дължима сумата в размер на общо 1641, 89 лв.

Иска се от съда да отмени първоинстанционното решение и да постанови друго с което да отхвърли иска по чл.422, ал.1 ГПК. Претендират се разноски.

Въззиваемата страна – „Топлофикация-София“ ЕАД, ищец пред СРС, не депозира отговор по въззивната жалба. В течение на производството излага становище за неоснователност на същата. Претендира разноски.

Третото лице-помагач на страната на ищеца - „Техем Сървисис” ЕООД не взема становище по въззивната жалба.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивницата е била уведомена на 07.09.2022 г.

Въззивната жалба е била подадена на 15.07.2022 г.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК от надлежна страна и срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол: налице е правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е счел за 2 необходимо изрично да посочи, че първоначално като ответник на мястото на починалия в хода на процеса И. И. И. е бил конституиран неговият баща и наследник по закон И. И. И., който, след като е депозирал отговор на исковата молба, с молба от 15.12.2020 г. представил съдебно удостоверение, съгласно което преди подаване на този отговор и около месец след смъртта на сина сина 16.10.2019г., заявил отказ от наследството на последния, който отказ бил вписан в специалната книга за това на 17.10.2019г. При тези данни, с оглед липсата на оспорване на отказа от наследство от заинтересованите за това лица- ищеца, както и конституираната след представяне на доказателствата за отказ сестра на първоначалния ответник, и на основание чл. 253 ГПК съдът отменил определението, с което като ответник бил конституиран И. И. И., като съобразил обстоятелството, че след като с оглед вписания отказ лицето не се счита за наследник на починалия от момента на открИ.е на наследството, то не било налице основание това лице да има качеството на страна в процеса. Липсата на материална легитимация на И. И. И. обосновавало и липсата на процесуалноправна такава, поради което постановеното на основание чл. 227 ГПК определение било без правно значение и доколкото по арг. от нормата на чл. 253 ГПК същото било оттегляемо, съдът го отменил в проведеното на 01.04.2022г. открито съдебно заседание.

С оглед на тези си мотиви СРС е приел, че надлежен от процесуалноправна гледна точка ответник е конституираната като такъв сестра на починалия Д. И. И.. Същата не била подала отговор на исковата молба в предоставения й законоустановен едномесечен срок, но доколкото съдът бил пропуснал да укаже на страната задължителното съдържание на отговора по чл. 131 ГПК, както и последиците от неподаването му, следвало да се приеме, че възраженията, съдържащи се в депозирания в проведеното на 10.12.2021г. открито съдебно заседание отговор на исковата молба, не били преклудирани. С този отговор ответницата оспорвала предявения иск с довод, че не е собственик на имот, в който да е потребявана топлинна енергия, че не е обитавала процесното жилище, както и че не е сключвала договор за продажба на топлинна енергия. В условията на евентуалност било релевирано възражение за частично погасяване на процесния дълг по давност.

От представения към исковата молба и неоспорен Нотариален акт за покупко- продажба на недвижим имот № 6, том II, рег. № 12639, дело № 185 3 от 2015г. се установява, че на 04.09.2015 г. Д. И. И. и И. И. И. са се разпоредили възмездно с притежаваното от тях право на собственост върху процесния апартамент № 137, поради което, при липсата на оспорване и на други данни в тази насока следвало да се приеме, че преди този акт на разпореждане и през целия исков период всеки от тях се е легитимирал като титуляр на право на собственост върху ½ идеална част от имота. С оглед на това, на основание чл. 153, ал. 1 ЗЕ и при липса на данни, а и на твърдения за подадени от тях в срок възражения срещу приложимите към съответния момент общи условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови нужди, следвало да се приеме, че за времето от м. 12.2012г. до м. 04.2015г. длъжниците по заповедта за изпълнение са били потребители на топлинна енергия и като такива били легитимирани да отговарят за цената й съобразно квотата си в съсобствеността, като противно на поддържаното в отговора на исковата молба, ирелевантно за основателността на претенцията на топлофикационното дружество било кой е фактическият, действителният обитател на имота, който въпрос имало значение за вътрешните имуществени отношения между съсобствениците и подлежал на разрешаване помежду им по правилата на неоснователното обогатяване.

Следователно, формираните за времето от м. 12.2012г. до м. 04.2015г. парични задължения за цената на потребената топлинна енергия били възникнали в правната сфера на Д. И. И. и И. И. И., като всеки от тях бил отговорен за половината от сумите, а след смъртта на И. И. И. възникналите в неговия патримониум задължения били преминали по силата на настъпилото наследствено правоприемство в имуществената сфера на сестра му Д. И.

(поради заявения от бащата на починалия отказ от наследство), която в исковото производство, за разлика от проведеното преди това заповедно, участвала единствено в качеството си на наследник на първоначалния ответник, тъй като не била подала възражение по чл. 414 ГПК срещу издадената и срещу нея заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК.

При съобразяване на припадащата се на И. И. И. част от формираните преди смъртта му и през исковия период задължения за цената на доставената до имота топлинна енергия, на липсата на данни, а и на твърдения за извършени плащания извън съобразените от ищеца преди депозиране на исковата молба и на действащото в българския граждански процес 4 диспозитивно начало, искът с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. чл. 153 ЗЕ следвало да бъде изцяло уважен.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

По допустимостта на решението:

На 02.03. 2016 г. по ч.гр.д. № 4497 по описа за 2016 г. на СРС, 54 състав е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК /л.14 от заповедното производство/.

За така издадената заповед за изпълнение длъжникът И. И. И. е бил уведомен на 22.04.2016 г.

На 04.05.2016 г. е подадена молба, имаща характер на възражение по чл.414, ал.1 ГПК с което е посочено, че длъжника И. И. И. е сключил споразумение за разсрочено издължаване на сумите по заповедта за изпълнение.

Указанията по чл.415, ал.1 ГПК са достигнали до знанието на заявителя на 23.07.2018 г.

Исковата молба е предявена на 21. 08.2018 г. като същата е насочена само срещу длъжника И. И. И., така както е указано от СРС.

С разпореждане № 454199 от 19.07.2018 г. СРС е приел, че заповедта е влязла в сила срещу длъжницата Д. И. И. като връчването било станало при условията на чл.47, ал.5 ГПК и срокът за възражение бил изтекъл преди влизане в сила на измененията на разпоредбата на чл.415, ал.1 ГПК, обн.Дв, бр.86 от 2017 г. Разпоредено е издаване на изпълнителен лист и такъв е бил издаден. Същият се намира в заповедното производство, т.е. не е получен от заявителя и е издаден за сумата в размер на 1444,18 лв.- главница, представляваща стойност на ТЕ за периода от м.12.2012 г. до м.04.2015 г., присъдена ведно със законната лихва от 28.01.2016 г. до изплащане на вземането, лихва за забава в размер на 260,08 лв. за периода от 31.01.2013 г. до 21.01.2016 г. и 208,74 лв.- разноски по делото или това са суми, представляваща ½ част от сумите за които е била издадена заповедта за 5 изпълнение. Като със заявлението от всеки един от длъжниците е била претендирана по ½ от общото задължение.

Видно от обстоятелствената част на исковата молба от страна на ищеца е конкретизирано, че претендираната за установяване сума в размер на 820,95 лв. представлява неплатен остатък от сумата в размер на 1 641, 89 лв. като всеки един от ответниците оставал задължен за ½ част от нея във връзка със Споразумението от 04.05.2016 г.

Действително, Споразумението от 04.05.2016 г. с което се признават изцяло задълженията по процесната заповед за изпълнение, както и се уговаря разсрочено издължаване на същите суми, е подписано само от длъжника И. И.

И..

С исковата молба, обаче, е представен Споразумителен протокол № 1 с който и двамата съсобственици /бивши/ на процесния имот се задължават да заплатят сумите за потребена ТЕ за периода до 04.09.2016 г., когато купувачът е бил въведен във владение, виж приемо-предавателния протокол от 04.09.2015 г. на л.15 по делото пред СРС.

Следва да отбележим, че в производството пред СРС не са заявени от ответницата Д. И. доводите направени с въззивната жалба, а именно: че споразумението от 04.05.2016 г. е сключено само за частта на И. И. И., както и че последния е бил погасил задължението си по заповедта за изпълнение.

Наред с това, както вече посочихме по-горе И. И. И. е признал цялото задължение по процесната заповед за изпълнение. Липсват и каквито и да е доказателства за плащане по начина по който се сочи от въззивницата, че е станало.

Действително, в публичното съдебно заседание пълномощникът на ищеца е признал, че е извършено плащане, но не е посочил, че то е извършено по начина визиран във въззивната жалба.

Нещо повече, видно от отговора по исковата молба, който СРС е приел за депозиран в срока по чл.131 ГПК, от страна на ответницата Д. И. изрично е посочено: „не оспорвам дали са заплатени процесните суми и какъв е техният размер“, виж л.118 по делото пред СРС.