Решение № 63 от 21.03.2024, Районен съд - Елин Пелин

РЕШЕНИЕ

№ 63 гр. Е.П., 21.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – Е.П., I СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ ДЕЛА, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Борислав Люб. Чернев при участието на секретаря Любка Ян. Костова като разгледа докладваното от Борислав Люб. Чернев Гражданско дело № 20231820100759 по описа за 2023 година

С исковата молба се твърди, че на 01.12.2022г. между ищеца и ответника е сключен Договор за потребителски кредит /Договора/. Ищецът твърди, че съгласно §5 от Договора дължал неустойка в размер на 217.29 лева в случай, че в срок от три дни от подписване на Договора не предостави обезпечение посочено в §3 от Договора. Твърди се, че клаузата на §5 от Договора е нищожна на основание чл.26, ал.1 , ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави. Позовава се на чл.143, ал.1 ЗЗП и на чл.146, ал.1 от ЗЗП, вр. с чл.24 от ЗПК. Въвежда подробни съображения във връзка с твърденията по исковата молба.

Иска се съдът да постанови решение, с което да обяви за нищожна на основание чл.26, ал.1 , пр.3 ЗЗД клаузата на §5 от Договора, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 217.29 лева, като противоречаща на добрите нрави и като сключена при неспазване на чл.143, ал.1 ЗЗП, както и на основание чл.146, ал.1 ЗЗП, вр. с чл.24 от ЗПК.

Иска се съдът да осъди ответника, на основание чл.55, ал.1 ЗЗД да заплати на ищеца сумата от 217.29 лева, която недължимо платена неустойка по Договора, заедно със законната лихва върху посочената сума, считано от 04.07.2023г. до окончателното изплащане.

В срока по чл.131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба. Прави признание по предявения иск за нищожност на клаузата за неустойка, с което потвърждава, че такава не се дължи.

По предявения иск с правно основание чл.55 ЗЗД твърди, че с ищеца по делото са сключени два договора за кредит, като по Договор от 28.03.23г. вече имало заведено дело с идентичен предмет на настоящото, респ. гр.д. № 760/23г. , пети състав по описа на РС Е.П.. Ответникът твърди, че Н. Т. не е извършил никакви плащания по този договор, за което дружеството обявило договора за предсрочно изискуем, считано от 17.08.23г. с произтичащите от договора задължения, както следва: главница 1000 лева и договорна лихва в размер на 162.11 лева, падежирала към 17.08.23г..

По отношение на Договор за кредит от 01.12.2022г. ответникът твърди, че условията са идентични, като отпуснатата сума по договора била в размер на 700 лева и

1 кредитополучателят се е задължил да върне 748.56 лева, която сума сбор от предоставена в заем главница и фиксирана възнаградителна лихва дължима на три равни месечни анюитетни вноски, всяко от по 249.52 лева.

Ответникът твърди, че по този договор за кредит Н. Т. е заплатил на дружеството сума в общ размер на 965.85 лева на три вноски, посочени в отговора. Надвнесената сума, която дружеството следвало да възстанови на кредитополучателя, е в размер на 217.58 лева.

С депозирания отговор на исковата молба прави изявление за прихващане на основание чл.104 ,ал.2 ЗЗД между подлежащата на връщане на ищеца сума по договора от 01.12.22г. и вземането на ответника по договора за кредит от 28.03.23г., като счита , че следва да се извърши прихващане между сумата от 1162.11 лева, представляваща изискуема главница по Договор за кредит от 28.03.23г., със сумата от 217.58 лева, представляваща надплатена в общ размер неустойка по договора от 01.12.2022г., до размера на по-малката от двете суми, като ищецът Н. Т.а дължи на ответника сумата от 944.53 лева.

Заявява, че при признание на иска следва да бъде уважена претенцията на ищеца за установяване недействителност на клаузата за неустойка.

Иска се съдът да отхвърли като неоснователен предявения иск от ищеца за сумата от 217.29 лева - недължимо платена неустойка по договор от 01.12.22г., заедно със законната лихва.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

По претенцията по чл.26, ал.1 ЗЗД

Безспорно е межу страните, че същите са сключили Договор за потребителски кредит от 01.12.2022г./ Договора/, съгласно който ответникът е предоставил на ищеца сума в размер на 700.00 лева, при ГПР – 49.89%, ГЛП – 41.16 %, при срок на кредита от три месеца.

Според §5 от Договора в случай, че независимо от изразеното от потребителя преди отпускане на кредита съгласие за предоставяне на обезпечение, потребителят не представи в срок някое от обезпеченията по §4 от Договора и не упражни правото си на отказ от Договора страните приемат, че за кредитора настъпват вреди от намаляване на кедитоспособността на потребителя, свързани с предприемане от кредитора на нарочни мерки и за регулиране на финансовия риск и за това страните се съгласяват, че потребителя заплаща на кредитора обезщетителна неустойка в размер на 217.29 лева, платима на три равни части в размер на по 72.43 лева на падежите по §3, заедно със съответната погасителна вноска, като общия размер на месечните плащания на всеки съответен падеж по Договора е в размер на 321.95 лева. В последна връзка §4 от Договора гласи следното: “С оглед на изразеното от потребителя преди отпускане на кредита съгласие за предоставяне на обезпечение, потребителят се задължава в тридневен срок от подписване на Договора да осигури предоставяне на кредитора на едно от следните обезпечения на Договора:а/ Поръчителство на едно физическо лице, което да представи служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер надвишаващ 90% от стойността на отпуснатия кредит, но не по-нисък от 1.5 минимални работни заплати; или б/ Поръчителство на две физически лица, които да представят служебна бележка от работодател, доказваща нетен размер на трудовото възнаграждение в размер надвишаващ 50% от стойността на отпуснатия кредит, но не по-нисък от 1.5 минимални работни заплати”. По така цитираната по-горе в настоящото клауза на §5 от Договора ищецът е направил възражение за нейната нищожност със съответните съображения в тази насока изложени в исковата молба, като се позовава и на т.3 от Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010 година на ВКС на РБ.

Възприетата от страните по договора клауза за дължима неустойка съгласно §5, излиза 2 извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Така договорената неустойка има за цел да засегне имуществената сфера на кредитополучателя за виновно неизпълнение от страна на последния на едно акцесорно задължение произтичащо от разпоредбите на §5, вр. с §4 от Договора, неизпълнението на което не разкрива вреди за кредитора. Нещо повече, за кредитора съществува задължение още преди сключването на договора с потребителя, да извърши оценка на кредитоспособността на последния съгласно Директива 2008/48 ЕО на Европейския парламент и на Съдета, Съображения 26 от Преамбюла. Неизпълнението на това задължение от страна на кредитора не може да се вменява като санкция за потребителя, инкорпорирана в §5 от Договора. Следователно цитираната клауза от Договора е нищожна, поради накърняване на добрите нрави, до колкото излиза извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, в какъвто смисъл т.3 от ТР1/15.06.2010г. на ВКС на РБ. Така договореното в §5 от Договора се явява във вреда на потребителя, в отклонение от принципа на добросъвестност в отношенията между страните по Договора съгласно чл.143, ал.1 от ЗЗП.

На следващо място дори и възприета от страните за санкция спрямо потребителя при незипълнение на договорно задължение /акцесорно/, така договорената неустойка води до оскъпяване на предоставения кредит и до допълнително увеличеване печалбата на кредитора. В този смисъл налице е неоснователно обогатяване на ответника за сметка на потребителя/кредитополучателя, което обосноваващо нищожност на §5 от Договора на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД.

Клаузата на §5 от Договора е нищожна и на основание чл.146, ал.2 от ЗЗП, тъй като не е индивидуално уговорена. В тази връзка съдът намира, че процесната клауза е част от изготвен от ответника стандартен формуляр на договор, върху съдържанието на който ищецът е бил лишен от възможност да влияе.

Предвид изложеното следва да се уважи предявения иск по чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, вр. с чл.143 ЗЗП и чл.146 ЗЗП.

По отношение на претенцията по чл.55 ЗЗД.

Тъй като клаузата на §5 от Договор за потребителски кредит от 01.12.2022г. е нищожна, за ищеца/потребителя не възниква задължение за плащане на предвидената с Договора неустойка. Плащане на такава в размер на 217.29 лева ищецът е извършил съгласно приетите по делото разписки от 02.01.23г., 31.01.23г. и 28.02.23г. неоспорени от ответника, при изначална липса на основание за извършване на плащането, всяко в размер от по 72.43 лева съгласно §5 от Договора. Поради това на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД ответникът следва да бъде осъден да върне на ищеца сумата от 217.29 лева, като получена без основание, заедно със законтата лихва върху посочената сума, считано 04.07.2023г. до окончателното изплащане.

По възражението за прихващане

Съдът намира, че ответникът не е установил в настоящия процс основание и размер на вземане по сочен с отговора друг договор за кредит, респ. изискуемо и ликвидно вземане, с което да бъде извършено прихващане срещу сумата от 217.29 лева, дължима на ищеца съгласно съображенията изложени по претенцията на последния с правно основание чл.55, ал.1,пр.1 от ЗЗД. Ето защо съдът намира за неоснователно възражението на ответника по чл.103 от ЗЗД.

По претенциата за разноски

От представения по делото Договор за правна защита и съдействие от 23.06.2023г., е 3 видно, че е сключен между ищеца и пълномощника при условията на чл.38, ал.1, т.3, пр.2 от ЗА. С оглед вътрешните отношения между представлявания и представителя, съдът не дължи проверка относно близките отношения между упълномощения адвокат и ищеца.

Налице е конкретно позоваване на хипотеза от визираните в чл.38, ал.1 ЗА. Съгласно трайната съдебна практика, за да бъде уважено искането за присъждане на адвокатско възнаграждение при условието на чл.38, ал.1 ЗА, достатъчна предпоставка е наличието на договор за правна защита и съдействие с отразено в същия че помощта се предоставя на лице, с което адвоката се намира в близки отношения, какъвто е и настоящия случай.

Отговорността за разноските е функция от изхода на делото по въведения с последното материалноправен спор. а не от вътрешните отношения между адвокат и клиента / вж.:

Определение № 208 от 21.12.2018 г. по ч. гр. д. № 2798/18 г., ВКС, 1 ГО; О пределение № 616 от 5.06.2017 г. на ВКС, IV-то ГО., по гр. д. № 5089/2016 г.; Определение №708/05.11.2015г. по д. 4891/2015г., 4 г.о./. Пълномощникът на ищеца е представил доказателства, че е регистриран по ЗДДС, с оглед заявената претенция за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.3, пр.2 от ЗА. При предпоставките на цитираната разпоредба от ЗА за осъществената от адв. М. безплатна правна помощ, в полза на последния се дължи възнаграждение на основание чл.72, ал.2 ГПК , вр. с чл.2, ал.5 и чл.7, ал.2, т.1 от НМРАВ за всеки един от предявените и уважени в настоящото производство искове, което е в общ размер на 800.00 лева. Съдът следва да присъди и дължимо към посоченото адвокатско възнаграждение ДДС. Това е така, тъй като съгласно представените от адв. М. доказателства, същият е данъчно задължено лице по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗДДС и е обект на облагане съгласно чл.2, т.1 ЗДДС, вр. с чл.8 от ЗДДС. В този смисъл за регистрирания по ЗДДС адвокат възниква задължение за внасяне на ДДС върху определеното при предпоставките по чл.38, ал.2, вр. с ал.1 ЗА от съда адвокатско възнаграждение, тъй като последното не попада в изключенията предвидени в Глава четвърта на ЗДДС. При тези съображения следва ответникът да бъде осъден да заплати на адв.М. адвокатско възнаграждение по настоящото дело в общ размер на 960.00 лева на основание чл.38, ал.1, т.3, пр.2 от ЗА с включен ДДС.

Следва да бъде присъдена в полза на ищеца сумата от 100.00 лева – заплатена от последния държавата такса по настоящото производство.

По изложените съображения, съдът