Определение № 1089 от 15.04.2026, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1089 гр. Бургас, 15.04.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Кирил Гр. Стоянов

Пламена К. Георгиева Върбанова като разгледа докладваното от Мариана Г. Карастанчева Въззивно частно гражданско дело № 20262100500661 по описа за 2026 година Постъпила е частна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ЕАД, ЕИК 203670940 със седалище и адрес на управление – гр.София против разпореждане №218 от 13.03.2026 г. на РС – Карнобат , постановено по частно гр.д.№315/2026 г. на същия съд , с което изцяло е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК .

Разпореждането се оспорва като неправилно и незаконосъобразно.

Първоинстанционният съд е приел , че не са представени доказателства , установяващи материалната и процесуална легитимация на заявителя.

Предпоставка за уважаване на заявлението по чл.410 от ГПК е неговата редовност от външна страна. Т.е. – заявителят следва да посочи всички фактически обстоятелства , които са от значение за възникването , съществуването и изискуемостта на вземането. Когато вземането произтича от договор се прилага договора. Заповедният съд следва да извърши преценка относно действителността на договора , в частност – да установи наличието на неравноправни клаузи. При наличие на общи условия към договора следва те да бъдат приложени. Изложени са основанията , на които според жалбоподателя трябва да отговаря заявлението. Според жалбоподателят законът не поставя изискването да бъде извършена проверка дали заявителят е действителния носител на претендираното право да получи изпълнение на валидно възникналото задължение по потребителския договор – т.е. – дали е 1 налице материално правна легитимация. Прехвърлянето на едно вземане с договор за цесия води до промяна на една от страните в облигационното правоотношение като това изменение става със сключването на нов договор с трето лице – цесионер без да е необходимо съгласието на длъжника. Този договор за цесия обаче не може да се счита нито като потребителски договор , нито като изменение на потребителския договор по смисъла на чл.410 ал.3 от ГПК за да бъде изискван и той. Договорът за цесия е неформален , не е предвидена форма за неговата действителност, страната прави извод , че не е задължително той да е в писмена форма. Поради това за да бъде редовно заявлението по чл.410 от ГПК то трябва да е редовно от външна страна да отговаря на изискванията на чл.127 ал.1 и 3 и чл.128 т.1 и 2 от ГПК , да не противоречи на закона и добрите нрави , да не се основава на неравноправни клаузи в договор , сключен с потребител и да не е налице обоснована вероятност за това , длъжникът да има постоянен адрес или седалище на територията на страната и да е с обичайно местопребиваване или седалище на територията на Република България съгласно чл.411 ал.2 от ГПК. Моли се за отмяна на обжалваното разпореждане и произнасяне по съществото на спора.

След преценка на събраните по делото доказателства съдът приема за установено следното:

Производството е образувано по заявление на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, със седалище н адрес на управление: гр.

София, бул. Д-р Петър Дертлиев № 25, офис - сграда „Лабиринт", ет. 2, офис 4, чрез юрк. Иван Николаев Недков за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК.

Заявителят твърди, че е цесионер по рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 01. 02. 2024 г., сключен между „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД и „Файненшъл България“ ЕООД, като с подписването на 04. 08. 2025 г. на Приложение № 1 към договора, вземането на „Файненшъл България“ ЕООД срещу М. Р. Р., произтичащо от Договор за потребителски кредит № 5269456 от дата 04.11.2024г. е прехвърлено изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и лихви на дружеството кредитор. Твърди, че в договора за заем се съдържа изрична клауза, която урежда правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица и на длъжника е изпратено уведомително писмо за станалата 2 продажба на вземането.

Твърди се също така, че между „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК 131576434 от една страна и М. Р. Р. („Длъжник“), от друга страна е сключен договор за потребителски кредит № 5269456 от дата 04.11.2024г.. Посочено е, че на 01. 11. 2024г. е сключен договор за предоставяне на гаранция с № 5269456 между „Файненшъл България“ ЕООД /гарант/ и М. Р. Р.. С този договор дружеството - гарант се е адължило да изплати всички парични задължения в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ако потребителят Р. не изплати задълженията си по договор за паричен заем в указания му срок, като за това задължение на дружеството гарант, заемополучателя дължи възнаграждение на дружеството гарант в размер на 189.84лв. лева / 97,06 евро/ - разсрочени на месечни вноски. М. Р. Р. не е изпълнил задължението си по договора за потребителски кредит и същото е било изпълнено от солидарно отговорния длъжник - „Файненшъл България“ ЕООД. Заемополучателят не е възстановил платената сума по договора за заем на своя поръчител, който от своя страна е продал и прехвърлил вземането си срещу него в полза на заявителя „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,

При разглеждане на заявлението районният съд е констатирал , че въпросният договор за цесия между„Файненшъл България“ ЕООД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД не е приложен към заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. Не са били приложени никакви доказателства за това , че вземането от М. Р. е било прехвърлено чрез цедиране на заявителя както и не са били приложени доказателства за надлежното уведомяване на длъжника за извършената цесия. Поради това с разпореждане рег. рег. № 711 / 05.03.2026 съдът е оставил без движение заявлението за издаване на заповед за изпълнение и е указал на заявителят в тридневен срок от уведомяването да представи договор за цесия ведно с приложението, от което да е видно, че са му прехвърлени вземанията на „Файненшъл България“ ЕООД към длъжника, както и доказателства, че дължимата сума е заплатена от „Файненшъл България" ЕООД на първоначалния кредитор „Изи Асет Мениджмънт“ АД и по този начин е встъпило в неговите права като кредитор на длъжника Р. и в тази връзка е придобило правото да предяви регресна претенция, както и да прехвърли вземането си срещу този длъжник на настоящия заявител по заповедното производство. Не са представени и доказателства, че длъжникът е уведомен за 3 извършената цесия и датата на уведомяването.

На 12.03. 2026 г. в КбРС е депозирана молба от заявителят, която по своята същност представлява становище на същия, че не следва да представи исканият договор за цесия по претендираното вземане. Твърди, че дадените указания са в резултат от разширително тълкуване на нормата на чл. 410, ал. 3 от ГПК, което е недопустимо и освен това нормата на чл. 410, ал. 3 от ГПК е императивна и съдържа изчерпателно изброяване. Твърди, че не следва да бъде представен договор за цесия, понеже настоящото производство е заповедно, а не исково, не е състезателно и не е двустранно. Твърди, че законът не изисква представянето на доказателства в подкрепа на твърденията на кредитора, а е предвидена законова възможност да се оспорят твърденията по заявлението от длъжника, чрез депозиране на възражение след получаване на заповедта за изпълнение в срока по чл. 414 от ГПК. Твърди се , че уведомлението до длъжника не представлява приложение към договора сключен с потребител, изисквано от закона и не е елемент от фактическия състав на договора за цесия и не е условие за неговата действителност и за прехвърлителното действие на договора за цесия за процесното вземане.

Изложени са и други аргументи и е цитирана съдебна практика.

Първостепенният съд е посочил ,че в настоящия случай заявителят е предявил права, които по договор принадлежат на трето лице –„Файненшъл България“ ЕООД, с твърденията, че същите са му прехвърлени с договор за цесия, но не са представени каквито и да било доказателства за това. Не са представени и доказателства, че длъжника е бил уведомен за извършената цесия и на коя дата е станало това. Затова предвид непредставянето от заявителят на посочените доказателства,съдът е преценил,че е лишен от възможността да извърши преценка дали заявителят е активно легитимиран да предяви претендираните срещу длъжника вземания в заповедното производство. Позовавайки се на задължителните разяснения в т. 4г от ТР № 4 / 18. 06. 2014 г. по тълк. дело № 4 / 2013 г. на ОСГТК на ВКС, в хипотезата на частно правоприемство на страната на кредитора /в случая цедиране на вземането/, съдът е посочил,че на общо основание трябва да са представени доказателства за уведомяване на длъжника, тъй като в противен случай прехвърлянето на вземането няма действие по отношение на него / чл. 99, ал. 4 от ЗЗД/. Задължителните разяснения по т. 4г от ТР № 4 / 18. 06. 2014 г. по 4 тълк. дело № 4 / 2013 г. на ОСГТК на ВКС са приложими и в производството по чл. 410 ГПК, в който смисъл е определение № 50079 от 20. 02. 2023 г. на ВКС по гр. д. № 2864 / 2022 г., III г.о., ГК.

Поради това – че не са били изпълнени дадените указания за отстраняване на нередовностите в заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК в дадения тридневен срок и след като последствията от тяхното неотстраняване са били указани на заявителя, съдът е счел , че не следва да издава Заповед за изпълнение на претендираните вземания съгласно разпоредбата на чл.411 ал.2 т.1 от ГПК във вр. чл.410 ал.3 от ГПК и поради това е отхвърлил изцяло заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично вземане на „Агенция за събиране на вземания“ЕАД против М. Р. , като е прекратено производството по делото.

Жалбата от страна на „Агенция за събиране на вземания“ЕАД е допустима – депозирана е от надлежна страна в производството по чл.410 от ГПК – заявителя за издаване на заповед за изпълнение в законоустановения срок.

Внесена е и дължимата държавна такса. Страната има правен интерес от обжалване на съдебния акт на първоинстанционния съд.

По основателността на жалбата съдът съобрази следното:

В случая е налице заповедно производство по чл.410 от ГПК.Заявителят в качеството му на цесионер претендира издаване на заповед за изпълнение от длъжник , вземането срещу който му е цедирано от кредитодателя на длъжника М. Р. . В процесния случай съдът е преценил , че заявлението не отговаря на изискванията на чл.127 ал.1 и 3 и чл.128 т.1 и 2 от ГПК и е дал тридневен срок на заявителя тези изисквания да бъдат изпълнени. Заявителят е представил само документ за внесената държавна такса като вместо изпълнение по визираните от съда указания е изложил теоретични постановки относно характера на производството по чл.410 от ГПК. Изложените съображения , както и тези в частната жалба са принципно правилни, но не касаят пряко проблематиката в настоящия случай. Съдът е констатирал липсата на достатъчно данни в заявлението на „Агенция за събиране на вземания“ЕАД във връзка с изискванията на чл.410 ал.2 от ГПК във връзка с чл.127 и 128 от ГПК , касаещи обстоятелствата във връзка с извършената цесия – както самия договор за цесия , така и уведомлението до длъжника за нейното извършване. Настоящата инстанция намира , че тези указания на 5 първоинстанционния съд са правилно зададени към заявителя и същият е следвало в дадения тридневен срок да ги изпълни. Последиците за заявителя от неизпълнението са достатъчно ясни , същите са визирани и в чл.411 от ГПК : - заповед за изпълнение не се издава когато искането не отговаря на изискванията на чл.410 от ГПК и заявителят не отстрани допуснатата нередовност в дадения му тридневен срок от съобщението. В процесния случай заявителят не е изпълнил указанията на съда и законосъобразно – напълно в съответствие с разпоредбата на чл.411 ал.2 т.1 от ГПК първоинстанционният съд е отхвърлил заявлението като не е издал заповед за изпълнение. При липсващите данни същият не е могъл да извърши надлежна преценка относно действителността на договора за потребителски кредит и за изпълнение на останалите изисквания за издаване на исканата заповед за изпълнение. Изложените от първоинстанционния съд мотиви , въз основа на които е отказано издаването на заповед за изпълнение са правилни и в съответствие с разпоредбите в закона като настоящата инстанция ги възприема изцяло на основание чл.272 от ГПК.