Решение № 4421 от 15.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4421 гр. Пловдив, 15.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20255330105758 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД.

Ищцата Д. С. Н., ЕГН: **********, от гр. П., ул. „******“ № ****, вх. ***, ет. ***, ап.

***, чрез пълномощник адв. Д. М., е предявила против „Креди Йес” ООД, ЕИК: 200688545, със седалище и адрес на управление: град Хасково, бул. „България” № 196, представлявано от управителя В. И., иск за признаване на установено, че сключеният между страните договор за паричен заем № ******/ 04.12.2024 г. е нищожен.

При условията на евентуалност, се моли за признаване на установено, че е нищожна само клаузата за неустойка по договора.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № *****/ 04.12.2024 г., в размер на 1 200 лева, на 11 месечни вноски. Според чл. 8 от договора, се дължала неустойка в размер на 1 200 лева, поради непредставяне на обезпечение. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен- не били посочени приложимият лихвен процент и условията по прилагането му, а и не било ясно как е образуван размерът на ГПР и какво точно включва като разходи. Нямало информация дали освен лихвата, в ГПР се включвала и неустойката, като така по ясен и разбираем за потребителя начин не ставало ясно кои компоненти оскъпяват кредита. Налице било и заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и доколкото ГПР не бил реално приложеният, съществувала заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д ал. 1 и ал. 2 т. 1 от ЗЗП. Твърди се още, че и клаузата за неустойка била недействителна, поради 1 противоречие с добрите нрави, предвид необосновано високия си размер. Тази клауза противоречала на принципите на справедливостта и добросъвестността в търговския оборот и отношения, доколкото била налице явна нееквивалетност на насрещните престации.

Клаузата била уговорена в ущърб на потребителя и водела до неоснователно обогатяване на другата страна. Така подлежащата на връщане сума значително се увеличавала и сумата, която трябвало да се върне по кредита, била във висок размер. Моли се за признаване на нищожността на договора/ клаузата за неустойка. Претендират се и разноски. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но пълномощникът й представя писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва. Признава се, че между страните е сключен въпросният договор за кредит, като се посочва, че потребителят кандидатствал за кредит и бил одобрен за искането си, но не представил гарант, поради което дължал и неустойка. Лицето се съгласило с тези условия и подписало договора, по който дори имало и платени суми- общо 474 лева.

Посочва се, че ГПР бил в законоустановения размер и не го надвишавал, като неустойката не следвало да се включва в ГПР, защото това представлявал разход, който се дължал при неизпълнение на задълженията на потребителя. Клаузата за неустойка била индивидуално уговорена, като потребителят се съгласил с нея. Тя била израз и на свободата на договаряне, като неустойката отговаряла на присъщите й по закон функции- обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Това бил разход по кредита, който се дължал само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение и затова той не можел да бъде включен в ГПР. Клаузата не била нищожна, нито противоречала на закона или на добрите нрави. Отделно от това, ищецът можел и да се откаже от договора, но не го направил. Неустойката не представлявала нито разход по управление на кредита, нито пък допълнителна печалба към лихвата. Моли за отхвърляне на иска, също претендира разноски, като моли да не се присъждат разноски на ищеца по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но чрез пълномощника си взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за паричен заем № ***********/ 04.12.2024 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 200 лева, при следните условия: срок- 11 месеца, при фиксиран месечен лихвен процент- 4, 200 % и годишен процент на разходите- 63, 737 %, при общ размер на всички плащания- 2 607 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 1 083, 93 лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска.

Като писмени доказателства са представени копия от молбата за заем и погасителен план.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

2

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 63, 737 %, а възнаградителната лихва (фиксиран месечен лихвен процент)- 4, 200 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 6 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 1 083, 93 лева (при отпусната заемна сума от 1 200 лева тя е почти колкото стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (гаранция, ипотека, особен залог, ценна книга) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни 3 затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.

Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. Оттук- главният иск се явява основателен, поради което не се налага разглеждане на евентуалния иск, поради несбъдване на предпоставките за това.

Предвид изхода на делото- уважаването на иска, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищцата се дължат направените по делото разноски, които се претендират и за тях е представен списък по чл. 80 от ГПК. Ищцата е заплатила държавна такса в размер на 104, 28 лева, които суми следва да й се възстановят от ответника, като законна последица от решението. Ищцата освен това е представлявана от свой пълномощник в процеса, на когото тя не е заплатила хонорар, в която връзка същата моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от адв. Д. М., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което следва да бъде съобразено с цената на иска, вече трайно установената съдебна практика по потребителските спорове, липсата на фактическа и правна сложност на делото и решение на СЕС по дело С-438/ 22, както и с нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, използвана в случая като ориентир, като то възлиза на сумата от 480 лева с ДДС вр. параграф 2а (доколкото са представени данни, че адвокатът е регистриран по ДДС), платимо директно на адвоката, доколкото страната не е направила тези разноски.

4

Поради изложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Креди Йес” ООД, ЕИК:

200688545, със седалище и адрес на управление: град Хасково, бул. „България” № 196, представлявано от управителя В. М. И., от една страна и Д. С. Н., ЕГН: **********, от гр.