Решение № 190 от 04.07.2023, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 190 гр. К., 04.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – К., ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Дарина Ил. Попова при участието на секретаря Кристина Р. Шахънска като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело № 20235320100352 по описа за 2023 година

Производството е по иск с правно основание член 26, ал.1 от ЗЗД.

Ищецът Л. С. С. твърди, че бил страна по договор за потребителски кредит № ******* от 18.04.2022 г. сключен с „Н.“ ООД. По силата на договора, ответното дружество му предоставило кредит в размер на 400 лева, а следвало да върне сума в размер на 444 лева, при ГПР 43.67%, годишен лихвен процент – 36.79 лева и при срок на кредита – 6 вноски.

Спрямо чл.6 от договора, ищецът следвало да заплати неустойка в размер на 384 лева, като по този начин общото задължение по договора ставало в размер на 828 лева.

Счита, че клаузата по чл. 6 от договора за потребителски кредит е нищожна на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД и при неспазване разпоредбите на чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК вр. с чл. 22 от ЗПК и чл. 1543, ал.1 от ЗЗП поради следното:

В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр. ІІІ ЗЗД е налице именно, когато се нарушавал правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата на чл. 289 от ТЗ прокарвала този принцип, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от 1

ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС, преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, ІІІ от ЗЗД.

Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. ІІІ от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите му, с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

В допълнение, така уговорената клауза за неустойка от договор за потребителски кредит № ******* от 18.04.2022 г.била нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като сумата която се претендирала за неустойка за неизпълнение на едно акцесорно вземане в размер на 384 лева била 100% от сумата на отпуснатия кредит в размер на 400 лева. По този начин безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост.

Твърди, че клаузата за неустойка от договор за потребителски кредит № ******* от 18.04.2022 г. била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.

Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза била неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащането на неустойка, която е необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити.

Разгледана в този аспект, клаузата от договор за потребителски кредит № ******* от 18.04.2022 г. според която се дължи неустойка при неосигуряване на гаранция или банкова гаранция, т.е. обезпечение, се намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива.

Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водели до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикаля чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Наред с изложеното клаузата за неустойка била неравноправна по смисъла на чл. 143, т.5 от ЗЗП, 2 тъй като същата била необосновано висока. В този смисъл била и т.32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г.

Неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорените клаузи е да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още процент от предоставената главница.

С предвиждането на такива разходи посочени в чл.6 от договор за потребителски кредит № ******* от 18.04.2022г., се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни , възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорката по чл.6 от договор за потребителски кредит № ******* от 18.04.2022 г., се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014 г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП.

Същевременно посочването на по-нисък от действителния ГПР, представлявало невярна информация относно общите разходи по кредита и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означавало, че клаузата за неустойка е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/1 З/ЕО.

Също така имало и нарушение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в българското законодателство с§ 13 а, т. 9 от ДР на ЗЗП.

Съгласно чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна 3 неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В Директива 93/13/ЕИО било регламентирано, че не се счита за индивидуално уговорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание, каквато била клаузата за неустойка уговорена в процесния договор.

МОЛИ съда да постанови решение, с което, на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД и поради неспазване на нормите на чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, ДА ПРОГЛАСИ спрямо „Н.“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. ***** (*****), ****, представлявано от управителя - И. Н. Х. нищожността на клаузата на чл.6 от договор за потребителски кредит № ******* от 18.04.2022 г., сключен с Л. С. С. с ЕГН ********** от гр. К., ул. ******* Ответникът „Н.“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. ***** (*****), ****, представлявано от управителя - И.

Н. Х., признава иска изцяло и моли съда да не възлага разноски в негова тежест.

От събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не се спори и се установява от представените писмени доказателства – договор, че ищецът като кредитополучател и ответникът „Н.“ ООД като кредитор са сключили договор за потребителски кредит № ******* от 18.04.2022 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сума в размер на 400.00 лева. Не се спори, че договорената сума е била предоставена на ищеца. В чл. 3, ал.1 е уговорено заетата сума да се върне в срок до 19.10.2022 г. на вноски съгласно погасителен план по чл. 11, ал.2. В същия е уговорено връщането на заетата сума на 6 равни погасителни вноски, всяка в размер на 74 лева, или обща сума за връщане – 444 лева, с точно посочени падежни дати на плащане на всяка вноска в ал.4 на чл. 11 е посочен ГПР в размер на 43.76 лева, а в ал.1 – размер на възнаградителна лихва – 36.79% годишно. В чл. 4, ал.3 страните са уговорили, че кредитополучателят е длъжен в срок до края на следващия ден от сключване на договора, да предостави гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия. Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция следвало да бъде в размер на 444 лева със срок на валидност до 20.10.2022 г. В член 6 от договора е посочено, ако гаранцията по чл. 4, ал.3 не бъде предоставена, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 384 лева, която се начислява на месец.

Други доказателства от значение за правния спор не са ангажирани и сктраните не спорят по фактите.

По основателността на иска на наведените основания:

Не се спори, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът е получил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане 4 на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор, съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на Закона за потребителските кредити (ЗПК).

Съгласно чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК следва да се съобрази и нормата на §2 от ДР на ЗПК, касаеща въвеждането разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета.