Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 186 от 16.02.2022, Окръжен съд - Пловдив

Съд
Окръжен съд - Пловдив
Дело
Въззивно гражданско дело 2727/2021
Вид
Решение № 186
Подписан
16.02.2022
В сила
16.02.2022
Състав
Николинка Георгиева Цветкова, Недялка Димитрова Свиркова Петкова, Величка Запрянова Запрянова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 186 гр. Пловдив, 16.02.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Недялка Д. Свиркова Петкова

Величка З. Запрянова при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова като разгледа докладваното от Недялка Д. Свиркова Петкова Въззивно гражданско дело № 20215300502727 по описа за 2021 година Производство по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

Образувано по въззивна жалба от „ПРОФИ КРЕДИТ” ЕООД – гр.

София, ЕИК 175074752; против решение № 260306/13,08,2021 г., постановено по гр. д. № 492/2021 г. на РС Асеновград, II гр. състав В ЧАСТТА, с която са ОТХВЪРЛЕНИ исковете да се признае за установено в отношенията между страните, че И. В. П. с ЕГН **********; дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ” ЕООД – гр. София, ЕИК 175074752; главница по договор за потребителски кредит № 3019354702/28,04,2017 г., ЗА РАЗЛИКАТА над сумата от 2191,20 лв. до пълния претендиран размер от 2365,23 лв., както и договорно възнаграждение в размер на 1733,62 лв., за които суми е издадена Заповед № 260375/18,12,2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, постановена по ч. гр. д. № 2324/2020 г. на РС Асеновград.

С оплакване за незаконосъобразност на решението в посочените части поради необоснованост и противоречие с материалния закон, от съда се иска да го отмени в тези части и вместо това да признае за установена 1 дължимостта на претендираните главница и договорно възнаграждение.

Ответникът И. В. П. с ЕГН **********; не заявява становище по жалбата.

След преценка на събраните по делото доказателства във връзка със становищата на страните, съдът приема следното:

Производството е образувано по обективно съединени искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 422, ал. 1 от ГПК.

Предявени от „ПРОФИ КРЕДИТ” ЕООД – гр. София, ЕИК 175074752; против И. В. П. с ЕГН **********. От съда се иска да постанови решение, с което да признае за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца суми, за които е издадена Заповед № 260375/18,12,2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, постановена по ч. гр. д. № 2324/2020 г. на РС Асеновград; представляващи задължения по сключен между страните договор за потребителски кредит № 3019354702/28,04,2017, сред които и посоченото по-горе договорно възнаграждение в размер на общо 2365,23 лв. и договорно възнаграждение в размер на 1733,62 лв.

Ответникът не заявява становище по исковете.

Видно от приложеното ч. гр. д. № 2324/2020 г. по описа на РС Асеновград, за вземанията си, произтичащи от договор за потребителски кредит № 3019354702/28,04,2017 г., ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение срещу ответниците. Срещу същата в срок е постъпило възражение от длъжника и на кредитора е указана възможността за предявяване на иск по реда на чл. 422 от ГПК. Исковата молба, по която е образувано производството по настоящото дело, е предявена в срока по чл.

415 от ГПК. Изложеното обуславя допустимостта на предявените установителни искове.

Пред РС е представен сключеният между страните договор за кредит, на който ищецът основава правата си.

Със същия ищецът е предоставил на ответника кредит в общ размер от 2400 лв., срещу което ответникът се задължил да върне кредита на 36 погасителни вноски, всяка в размер на 117,11 лв. при включена в този размер съответна част от лихвата по кредита. Годишен лихвен процент по договора е фиксиран на 41,17 % и ГПР в размер на 49,89 %, като по този начин общата 2 дължима сума по кредита е уговорена на 4215,96 лв. Отделно от това ответникът се е задължил да заплати „Възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги“ в размер на 3041,64 лв., също разсрочено на месечни вноски от по 84,49 лв., и по този начин общото му задължение по договора е определено на 7257,60 лв. (сбор от дължимата сума по кредита и възнаграждението за допълнителни услуги) Договорът е сключен при общи условия (също представени по делото).

Предмет на въззивното производство е спорът относно дължимостта на главницата над приетия от РС като дължим размер от 2191,20 лв., както и на договорното възнаграждение (посочено в договора като „годишен лихвен процент“ – т. 4 от ОУ).

Правоотношенията между страните са такива между търговец и потребител, поради което приложение намират нормите на ЗЗП и ЗПК. В чл.

143, ал.1 от ЗЗП е посочено, че неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В случая е уговорена възнаградителна лихва надвишаваща трикратния размер на законната лихва. Доколкото потребителят е по-слабата икономически страна, уговарянето на прекомерно високо възнаграждение за предоставения заем (каквото се явява уговорената възнаградителна лихва), противоречи на принципа на добросъвестността и нарушава добрите нрави. Всяка уговорка накърняваща добрите нрави, е нищожна, съгласно чл. 26 от ЗЗД. В тази насока е ориентирана и трайната съдебна практика, съгласно която максималният размер на лихвата (била тя възнаградителна или такава за забава) следва да е ограничен, а уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва, противоречи на добрите нрави (в т. см. вж.: Р № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о., Р № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Р № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г., II г. о., О № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., IV г.о.). Несъмнено следва да бъде споделена застъпената от съдилищата теза, че допустимият размер на договорната лихва гарантира добросъвестното упражняване на права и забраната за неоснователно обогатяване, които са основополагащи принципи в уредбата на гражданските правоотношения.

3

Поради изложеното, уговореният в процесния договор размер на дължимата лихва – 41,17%, надвишава трикратния размер на законната, поради което се явява противоречащ на добрите нрави.

В допълнение: макар и във въззивната жалба да се поддържа, че не се обжалва решението в частта, в която е призната за недействителна клаузата за допълнителен пакет услуги, съдът намира, че същата има отношение към действителността на целия договор. Доколкото тези разходи не са включени в ГПР, то е налице некоректно посочване на реалните разходи по кредита, с което потребителят е бил заблуден относно същите. Посоченият ГПК е 49,90%, но при включване и на тези допълнителни разходи, същият би надминал установеният от закона максимален размер от 50%. Съгласно чл.19, ал. 5 от ЗПК, подобни клаузи са нищожни.

При тези съображения, приложение намира нормата на чл. 22 от ЗПК, тъй като са нарушени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, поради което и сключеният между страните договор следва да се приеме за недействителен. При това положение - като последица от нищожността на договора, разпоредбата на чл. 23 от ЗПК предвижда връщане на „чистата стойност“ на кредита. Като се отчете безспорното между страните обстоятелство, признато от ищеца в исковата молба, че ответникът е заплатил по кредита сумата от 208,80 лв., и същата се приспадне от подлежащата на връщане главница, следва да се приеме, че дължима като главница по кредита е сумата от 2191,20 лв., а за разликата над този размер до пълния претендиран, както и за заплащане на уговорената възнаградителна лихва („договорно възнаграждение“ ) исковете по чл. 422 от ГРК са неоснователни и следва да се отхвърлят.

Доколкото решението на РС постановява същия правен резултат, то следва да бъде потвърдено в обжалваните части. В останалите не е обжалвано и е влязло в сила.

По изложените съображения съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 260306/13,08,2021 г., постановено по гр. д. № 492/2021 г. на РС Асеновград, II гр. състав В ЧАСТТА, с която са 4

ОТХВЪРЛЕНИ исковете да се признае за установено в отношенията между страните, че И. В. П. с ЕГН **********; дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ” ЕООД – гр. София, ЕИК 175074752; главница по договор за потребителски кредит № 3019354702/28,04,2017 г., ЗА РАЗЛИКАТА над сумата от 2191,20 лв. до пълния претендиран размер от 2365,23 лв., както и договорно възнаграждение в размер на 1733,62 лв., за които суми е издадена Заповед № 260375/18,12,2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, постановена по ч. гр. д. № 2324/2020 г. на РС Асеновград.

В останалите части решението на РС не е обжалвано и е влязло в сила.

Решението обжалване. е окончателно и не подлежи на касационно

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5