Решение № 365 от 19.10.2023, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 365 гр. София, 17.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ружена Керанова

Членове:

Румен Петров

Деница Вълкова при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова в присъствието на прокурора М. Гр. К. като разгледа докладваното от Деница Вълкова Касационно наказателно дело от общ характер № 20238002200489 по описа за 2023 година Производството е по чл. 346, т. 1 НПК и е образувано по касационна жалба на подсъдимия В. Л. М., чрез защитника адвокат Й.Д. от САК, срещу въззивно решение № 400 от 20. 12.2022 г., постановено по ВНОХД № 748/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд (САС) по повод въззивна проверка на присъда от 08.04. 2021 г. по НОХД № 1324/2018 г. на Софийски градски съд (СГС).

В касационната жалба са посочени всички касационни основания по чл.

348, ал. 1- 3 НПК. Отменително такова по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК (допуснати съществени нарушения на процесуалните правила) се претендира с твърдения за забавено от прокурора с една година отстраняване на нередовности в обвинението, както и с нарушения от съда на изискванията да е независим и безпристрастен, защото „безропотно“ уважавал доказателствени искания на прокуратурата, независимо от абсурдността им. Оспорва се доказателствената дейност на съда и конкретно фактическите изводи на въззивната инстанция относно момента на възникване на опасността за движението във връзка с налична метална ограда, отделяща тротоара от пътното платно, като се твърди, че подсъдимият обективно не е имал видимост за наличието на пешеходец зад оградата, не е могъл и не е бил длъжен да предполага, че някой ще тръгне да пресича булевард с три ленти за движение в едната посока, на червен забранителен светофар, носейки при това клон в ръцете си. Наличието на зелен сигнал на светофара по посоката на движение на подсъдимия 1 жалбоподателят счита за достатъчно силно основание да не очаква внезапна поява на опасност на пътното платно, още повече на някакъв предмет - клон с широчина няколко сантиметра, когато управляваният от подсъдимия лек автомобил се е намирал на 47-48 метра от мястото, на което се е появил този предмет. Едва когато клонът е придобил съответната дължина, той е можело да бъде възприет като опасност и е бил възприет като такава, но пострадалият вече е попадал в опасната зона за спиране и ударът е бил непредотвратим.

Неправилното приложение на закона по чл.348, ал.1, т.1 от НПК се обвързва главно с отказа на съда да приеме, че е налице случайно деяние по чл.15 от НК по съображения за обективна невъзможност подсъдимият като водач на МПС да е могъл да предвиди и възприеме появата на пострадалия на пътното платно, за да може да спре и да го пропусне, поради което претендира да се изключи виновното му поведение поради случайно деяние. Оспорва също, че мотивите на съда за задължението и възможността на подсъдимия да възприеме движенията на пострадалия много преди последният да достигне пътното платно, както и да забележи навлизането на върха на клона на пътното платно от разстояние 47 метра, за да предприеме действия по аварийно спиране, не почиват на събраните по делото доказателства, а единствено и само на убеждението на съда, че подсъдимият е виновен.

Претендирайки явна несправедливост на наказанието като касационно основание по чл.343, ал.1, т.3 от НПК жалбоподателят сочи, че въпреки приетото наличие на изключителен принос за настъпване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и липса на отегчаващи отговорността обстоятелства, това не било отразено при определяне на размера на наказанието. Оспорва и извода на въззивната инстанция, че наложеното наказание е една трета от минималното, предвидено в закона наказание.

Счита, че при такива брутални нарушения на правилата за движение и на здравия разум от страна на пострадалия, наказанието на подсъдимия би следвало да е М.ум шест месеца лишаване от свобода с приложението на чл.

66 от НК и минимален изпитателен срок от три години. Въпреки това, единственото искане отправено в касационната жалба е за отмяна на обжалвания съдебен акт и оправдаване на подсъдимия М..

Частните обвинители Р. П. К., А. А. В. и В. А. К., не се явяват в съдебно заседание пред касационната инстанция, редовно призовани. Повереникът им адвокат В.Д. се явява лично и заявява, че оспорва основателността на касационната жалба, като пледира същата да не бъде уважавана.

В съдебно заседание пред Върховния касационен съд, подсъдимият не се явява, редовно призован. Явява се защитникът му адвокат Й.Д., който поддържа жалбата по изложените в нея съображения и пледира за уважаването на заявеното в нея искане за оправдаване на подсъдимия главно поради недоказаност на обвинението.

Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна, като изразява мотивирано несъгласие с тезата на защитника на подсъдимия за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и по приложението на материалния закон.

Същевременно изтъква, че наказанието е отмерено справедливо по реда на 2 чл.55 от НК, поради което предлага проверяваното въззивно решение да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите в касационната жалба и становищата на страните в съдебно заседание и като извърши проверка на обжалвания въззивен съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:

С първоинстанционната присъда СГС е признал подсъдимия В. Л. М. за виновен в извършване на престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“, във вр. чл.342, ал.1 от НК затова, че на 21.05.2016г. около 15.40 часа в гр. София, при управление на моторно превозно средство - лек автомобил марка "....", модел „......" с per. № .............., като се движел по бул."Възкресение", в кР. лява лента, с посока на движение от бул. "Вардар" към бул. "Константин Величков", след кръстовището с ул."Освобождение", нарушил правилата за движение, регламентирани в чл. 21, ал.1 от ЗДвП, управлявайки МПС със скорост от 62 км/ч. при разрешена 50 км/ч. и по непредпазливост причинил смъртта на пешеходеца А.А.К., поради което и по реда на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му наложил наказание една година лишаване от свобода, изпълнението на което отложил на основание чл.66, ал.1 от НК за изпитателен срок от три години.

Със същата присъда подсъдимият е лишен от правото да управлява МПС за срок от една година на основание чл. 343г, вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК, както и е осъден да заплати направените по делото разноски.

По въззивна жалба на подсъдимия (също с искане да бъде оправдан поради случайно деяние) е било образувано въззивно производство пред САС, приключило с обжалваното решение, с което първоинстанционната присъда е потвърдена.

Касационната жалба е допустима. Подадена е от процесуално легитимирана страна (подсъдим чрез защитник), срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, в установения от закона срок.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, аргументирано в касационната жалба с довода, че съдът изоставил ролята си на независим и безпристрастен арбитър, следва да се обсъди приоритетно, тъй като правилното приложение на закона и доводите за явна несправедливост на наложените наказания може да се проверят само при констатация за законност на съдебния състав, постановил обжалвания съдебен акт и при законосъобразно установени факти с оглед законовите последици от евентуалното им наличие – отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от съответния стадий.

В принципен план не може да има съмнение, че основна предпоставка за справедлив съдебен процес съгласно разпоредбите на чл. 6 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС) и чл.10 от НПК е разглеждането и решаването на делото да се осъществи от независим и 3 безпристрастен съд. Конкретно наведените доводи, че съдът не е бил такъв, са несъстоятелни най - малко поради това, че се свързват с удовлетворяване на искания на прокурора за допълнителни и повторни експертизи за установяване на релевантни съобразно фактическата и правна рамка на обвинението факти и конкретно скоростта на движение на управлявания от подсъдимия лек автомобил. Оспорената доказателствена активност на съда представлява изпълнение на процесуалното му задължение да обезпечи разкриването на обективната истина, като събира доказателства не само по искане на страните, в това число на прокурора, но и служебно (чл.13 и чл.107, ал.1 и ал.2 от НПК), поради което не води до незаконност на съдебния състав.

Критиката към първоинстанционния съд, че допуснал „тотална доминация на искания на прокуратурата“, които безропотно уважавал, дори да кореспондира с действителността, не може да произведе целения от касатора отменителен ефект, тъй като проявеното процесуално усърдие от съда за допълнителни съдебни следствени действия е в интерес на подсъдимия в контекста на процесуалното изискване за провеждане на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото.

Заключенията от всички назначени от този съд експертизи за били приети след изслушване на вещите лица от съда, в условията на състезателност и непосредственост, с участие на подсъдимия и защитника му, което е гаранция за справедлив съдебен процес, а не индиция за пристрастност на съдебния състав.

Забавата на прокурора да внесе в съда редовен обвинителен акт след връщане на делото от разпоредително заседание също не може да предопредели незаконност на съдебния състав, защото извън производството по Глава двадесет и шеста от НПК („Ускоряване на наказателното производство“), каквото в настоящото наказателно производство не е реализирано, съдът не може да предприеме действия за предотвратяване на забавянето на прокурора, дори то да е неоправдано, нито може да откаже да се произнесе по редовен обвинителен акт, защото ако го направи, ще е налице отказ от правосъдие и тогава би могло да се счита предубеден и/или пристрастен, а не обратно. Отделно от това, доколкото в тази част касационната жалба е дословен препис на писменото допълнение към въззивната жалба, не става ясно дали се оспорва законността на първоинстанционния или и на въззивния съдебен състав. Оплакването вероятно е подновено в касационната жалба, макар и без такова уточнение, защото не е получило отговор в обжалвания въззивен акт, но така адресирано до касационната инстанция следва да бъде обсъдено за двата предходни съдебни състава, защото незаконността на който и да е от тях ще представлява съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните. Като съобрази установените в НПК стандарти за независим и безпристрастен съд и практиката на ЕСПЧ (вж. Решения на Европейския съд по правата на човека по делата Salov v. Ukraine - 06.12.2005 , Kleyn and others v. The Netherlands – 06.05.2003, Цанова - Гечева срещу България – 15.09.2015г., Piersack v. Belgium -01.10.1982, Miracle Europe UFT v. Hungary 12.04.2016, Findlay v. UK – 25.02.1997г., Thorgeir Thorgeirson v. Iseland 4 25.06.1992, Langborger v. Sweden -22.06.1989, Kyprianou v. Cyprus -15.12.2005 г. и др.), настоящият касационен състав не констатира незаконност на съдебните състави в предходните две съдебни инстанции по смисъла на чл.348, ал.3, т.3 от НПК. Съдът в Страсбург последователно приема, че наличието на безпристрастност (непредубеденост) се определя според субективен тест, който се основава на личното убеждение на съдията в даден случай, а също и според обективен тест, който установява дали съдът е предложил гаранции, достатъчни да изключат всяко законно съмнение в това отношение от гледна точка на външния наблюдател.

В случая липсват обективни данни сочещи предубеденост на когото и да е от членовете на първоинстанционния и въззивния съдебен състав съобразно субективния тест. Липсват и твърдения от страна на жалбоподателя, които да оборват установената в юриспруденцията на ЕСПЧ презумпция за личната безпристрастност на членовете на тези съдебни състави. Същевременно не се твърди и установява тяхна лична заинтересованост от изхода на делото.