Решение № 167 от 02.04.2021, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 167 гр. Варна , 02.04.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 53 СЪСТАВ в публично заседание на деветнадесети март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:Неделина Маринова като разгледа докладваното от Неделина Маринова Гражданско дело № 20203110111301 по описа за 2020 година

РАЙОНЕН СЪДИЯ: НЕДЕЛИНА МАРИНОВА при участието на секретаря Снежана Георгиева, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 11301/2020 г. по описа на Районен съд - Варна, 53 състав, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по предявени от „***“ ЕАД, ЕИК **** със седалище и адрес на управление: ****, срещу Ц. Й. Д., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес:

***, обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за приемане на установено дължимостта на сумите по Заповед № ***г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № ***г. по описа на Районен съд – Варна, *** състав, за следните парични вземания: сумата от 435,08 лева, представляваща изискуема незаплатена главница по Договор за кредит *** г., сключен с „***“ ООД, като задължението е прехвърлено от последното на „****“ ЕООД с Приложение № *** г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 11.11.2016 г., а от „***“ ЕООД на ищеца - с Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 03.05.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 09.07.2020 г. до окончателното изплащане на задължението; сумата от 29,72 лева – договорна лихва за периода от 10.09.2017 г. до 06.11.2017 г.; сумата от 157,14 лева – обезщетение за забава, начислено за периода от 07.11.2017 г. до 12.03.2020 г.

Ищецът твърди, че с Приложение № 1 от 11.05.2018 г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 11.11.2016 г. „****“ ООД е цедирало 1 вземанията си към ответника на „***“ ЕООД, а последното е прехвърлило същите на ищеца с Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 03.05.2019 г. Ищецът се позовава на възможността ответникът да бъде уведомен за извършената цесия с исковата молба, като бъде връчено уведомлението за това заедно с преписа от същата. Тъй като ответникът не е заплатил дълга си по договора, ищецът депозирал заявление по реда на чл.

410 ГПК, въз основа на което е издадена процесната заповед за изпълнение срещу ответника. Срещу същата е подадено възражение от длъжника, поради което за ищеца се е породил правен интерес да предяви настоящите искове за установяване спрямо ответника дължимостта на сумите по издадената заповед за изпълнение, като се вземе предвид направеното от длъжника частично погасяване на дължимите суми.

Твърди се, че между „***“ ООД и Ц. Й. Д. бил сключен Договор за кредит „*** г. Въз основа на него, финансовата институция е поела задължение по предоставяне на 500 лева револвиращ кредит, под формата на разрешен кредитен лимит, усвояван чрез международна кредитна карта Access Finance/iCard/Visa, със задължение за връщането му съгласно договорените условия. Сочи се, че подписвайки договора, ответникът е получил и кредитна карта „***“ АД с възможност за усвояване на лимита веднага след подписване на договора и активиране на картата. Заявява се, че ответникът е усвоил заемни суми, както следва: 400 лева – на 13.03.2017 г., 100 лева – на 24.03.2017 г., 50 лева – на 03.07.2017 г., 30 лева – на 12.07.2017 г. или общо в размер на 580 лева. Поддържа се, че кредитополучателят дължи възнаградителна лихва върху усвоената главница за периода от деня, следващ датата на първата транзакция - 10.09.2017 г. до 06.11.2017 г., която възлиза на 126,09 лева, както и обезщетение за забава, което за периода от 07.11.2017 г. до 12.03.2020 г. възлиза на 157,14 лева.

В открито съдебно заседание процесуален представител на ищеца не се явява. В писмено изразено становище се поддържат исковите претенции като доказани по основание и размер. Претендират се сторените в исковото и в заповедното производства разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез назначения му особен представител, е депозирал писмен отговор, с който предявените искове се оспорват по основание и размер.

Твърди се, че страните не се намират в облигационни отношения по предоставяне на заем, като ответникът не е усвоявал суми по кредита. Направено е възражение за нищожност на процесния договор за кредит поради липсата на съгласие за неговото сключване от страна на ответника и противоречие с добрите нрави. Сочи се, че ищецът не се легитимира като кредитор на процесните вземания, както и че ответникът не е бил уведомяван за извършените цесии. В условията не евентуалност е направено възражение за погасяване на процесните вземания по давност.

В открито съдебно заседание процесуалният представител на ответника оспорва исковите претенции като неоснователни и иска тяхното отхвърляне.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

По настоящото дело е приобщено ч.гр.д. № ***г. по описа на Районен съд - Варна, ***състав, от което е видно, че в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК срещу ответника за сумите, предмет на 2 установителните искове, като срещу заповедта е постъпило възражение от ответника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК и исковете са предявени в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК.

С Приложение № 1 от 11.05.2018 г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 11.11.2016 г. „***“ ООД е прехвърлил на цесионера „*** ЕООД вземанията, предмет на Договор за кредит „***“ № *** г., а последното е прехвърлило същите на ищеца с Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 03.05.2019 г.

Представени са Потвърждения за сключена цесия, издадени от „***“ ООД и от „***“ ЕООД, поради което съдът приема, че извършените цесии са валидни и ищецът се легитимира като кредитор на вземанията по процесния договор за кредит, в който смисъл е и разпоредбата на чл. 99, ал. 2 ЗЗД.

Видно от представените пълномощни, „***“ ООД е упълномощило „***“ ЕООД, а последното е упълномощило ищцовото дружество с правата да уведомят по законоустановения ред всички длъжници по всички вземания на дружествата, цедирани съгласно сключените на 11.11.2016 г. Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания и Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 03.05.2019 г., включени в което и да е подписано Приложение № 1 между страните, неразделна част от същите договори.

Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето. В случая обаче, тези кредитори изрично са упълномощили последния кредитор - ищеца да извърши нужното уведомяване – нещо, което законът не забранява и което е допустимо в гражданските отношения.

Неспазването на задължението за уведомяване по чл. 99, ал. 3 ЗЗД не влияе върху валидността на договорите за цесия, тъй като това задължение е въведено, с оглед защитата на длъжника срещу възможността да изпълни на кредитора, който от своя страна се е разпоредил с вземането. Дори и да се приеме, че длъжникът не е получил уведомление преди датата на предявяване на исковете, то изявлението на новия кредитор е достигнало до него с получаване на исковата молба, предвид и на което цесиите са породили действие и по отношение на него, а ефектът на уведомяването следва да бъде зачетен като настъпил в хода на процеса. С оглед на посоченото, възражението на ответника, касаещо цесията, е неоснователно.

От Приложение № 1 към Договор за кредит „*** г. се установява, че картодържателят Ц. Й. Д. е получил от издателя „***“ АД, чрез „**“ ООД, процесната платежна карта „***“ с номер ***

От страна на процесуалния представител на ответника са направени възражения за недействителност на процесния договор, по отношение на които съдът намира следното:

Видно от Договор за кредит „***“ № *** г., Приложение 1 и Общи условия към него, всички те съдържат положени подписи на ответника, като върху договора подписите са положени на всяка страница. Уговорените между страните клаузи са обективирани на хартиен носител и са формулирани по ясен и разбираем начин. В договора се съдържа необходимата за потребителя информация относно общия размер на кредита, лихвения процент, годишния процент на разходите, падежната дата, както и срока на договора. С оглед на изложеното, възраженията на процесуалния представител на ответника за неговата нищожност са неоснователни.

Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора, кредитополучателят може по всяко време да усвоява 3 суми от главницата до максималния размер на кредитния лимит. В ал. 2 е уговорено, че през целия срок на валидност на този договор кредитополучателят се задължава да заплаща текущото си задължение до всяко 2-ро число на текущия месец, а в ал. 3 е посочено кои задължения се включват в т. нар. „текущо задължение“ на кредитополучателя.

Съгласно чл. 4, ал. 1, т. 1 от договора, същият е сключен за срок от шест години при фиксиран годишен лихвен процент 43,2 %, дневен лихвен процент 0,12 %, дължим върху усвоения и непогасен размер на кредита, ГПР е в размер на 45,9 %.

В този смисъл, следва да се посочи, че уговореният годишен процент на разходите не противоречи на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която същият не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България. Ето защо, следва да се приеме, че възражението в тази насока е неоснователно. В случая, уговореният процент на разходите не надвишава повече от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, независимо че е близък до този размер. В този смисъл и уговарянето на ГЛП в размер на 43.2 % не може да се приеме за прекомерен и съответно противоречащ на добрите нрави. Направените възражения за нищожност на клаузите за начислената възнаградителна лихва, съответно за прекомерност на изискуемите лихви, са неоснователни. За предоставените под формата на кредит суми кредитополучателят дължи и съответните възнаградителни лихви, което представлява иманентна характеристика на всеки договор за кредит.

Съгласно заключението на вещото лице по допуснатата и приета без възражение от страните Съдебно-счетоводна експертиза, от страна на ищеца е усвоена сумата от общо 580 лева, от която: 400 лева на 13.03.2017 г., 100 лева – на 24.03.2017 г., 50 лева – на 03.07.2017 г. и 30 лева – на 12.07.2017 г. Забавените плащания по кредита са, както следва: 435,08 лева – главница, 29,72 лева – договорни лихви за периода от 10.09.2017 г. до 06.11.2017 г., 87,02 лева – неустойки по чл. 21 за периода от 06.10.2017 г. до 06.11.2017 г., 80 лева – разходи по събиране по чл. 22, ал. 4 за периода от 06.10.2017 г. до 06.11.2017 г. и 120 лева – такса за събиране по чл. 4, ал. 5, или общо в размер на 751,82 лева. По кредита са извършени осем броя вноски в размер на 75 лева всяка или общо в размер на 600 лева, от които погасената главница е в размер на 144,92 лева. Обезщетението за забава върху непогасената главница от 435,08 лева за периода от 07.11.2017 г. до 12.03.2020 г. е в размер на 103,57 лева.

Настоящият съдебен състав намира, че кредиторът неправомерно е отнесъл сумите от 251,21 лева за неустойка по чл. 21 от договора и сумата от 107,50 лева за разходи за събиране по чл. 22, ал. 4 от договора, доколкото съдът приема, че посочените клаузи от договора с потребителя са неравноправни и противоречат на добрите нрави.

По отношениеи на предвиденото в чл. 21 от договора задължение за неустойка съдът намира следното:

В чл. 1 от договора е обективирано изявление, че потребителят е запознат предварително от заемодателя с всички условия по договора и му е предоставен Стандартен европейски формуляр с индивидуалните условия на бъдещия паричен заем. Последното обаче не е от естество да установи индивидуално уговаряне на оспорената клауза по договора, възможността за равноправно обсъждане на варианти за предоставяне на обезпечение и последиците от неизпълнение на това задължение, позволяващи на кредитора да увеличи възнаграждението си до непосилен за потребителя размер. Макар и да е 4 уговорена като санкция, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, същата е предвидена да се кумулира към дължимото текущо възнаграждение, по който начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин неустойка по същество е добавък към текущото възнаграждение и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за кредитора.