Решение № 1990 от 27.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1990 гр. Пловдив, 27.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20255330100450 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от С. Г. П., ЕГН: **********, против „Вива Кредит“ АД, ЕИК: 207343548 , с която е предявен установителен иск с правно основание чл.124, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 22 от ЗПК за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за паричен заем с № ** г., поради противоречието му със закона.

Ищцата твърди, че на ** г. сключила с ответника процесния договор за кредит, по силата на който й била предоставена в заем сумата от 850 лева.

Съгласно договора за заем същият следвало да бъде обезпечен с поне едно от посочените в договора обезпечения, като в случай на неизпълнение на задължението на ищцата да представи обезпечение по кредита, същата дължала неустойка, която следвало да се заплаща заедно с месечните погасителни вноски по заема, която неустойка била в размер на 293,26 лева месечно.

Ищцата твърди, че процесната неустойка не е включена в размера на ГПР по кредита, което води до недействителността на договора за заем.

Излага, че съгласно договора за заем ищцата дължала такса за експресно разглеждане на заема в размер на 440 лева, която такса също не била включена в размера на ГПР. Моли за уважаване на предявения иск и присъждане на разноските.

В законоустановения срок по чл.131 от ГПК не е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника.

1

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото между страните не са спорни обстоятелствата относно сключването на процесния договор, размера на заемната сума, условията по кредита, както и факта на усвояване на кредитния лимит от страна на ищцата.

В тази насока са представени и писмени доказателства – договор за кредит с общи условия към него, както и погасителен план /л. 58-63 от делото/.

Съгласно чл. 1, ал. 3 от Договора, ищецът дължал заплащане на такса за експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредита в размер на 440 лева, която се разсрочвала с месечните погасителни вноски.

Видно от чл. 5, ал. 1 от Договора, ищецът се задължил в тридневен срок от усвояване на сумата да представи на заемодателя едно от посочените в договора обезпечения. При непредставяне на такова в тридневен срок от усвояването, ищецът дължал неустойка в размер на 293, 26 лева, която се разсрочвала с анюитетните месечни вноски по кредита.

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В договора не е записана общата дължима сума, а такава е посочена в погасителния план към договора. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на банковата гаранция и следва да включва главницата и лихвата, то тя не е 2 реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорките за такса за експресно разглеждане на заявката и неустойката за непредставяне на обезпечение.

Следва да се посочи, че задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорена неустойка, която от самото начало е разсрочена и включена в месечните погасителни вноски, в погасителния план без да може да компенсира повишения риск. По този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава още едно допълнително възнаграждение. Така и ГПР не отговаря на действителния такъв, защото е без сумата за неустойка.

Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 50, 01 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, неустойката за непредставяне на обезпечение и таксата за експресно разглеждане са с характер на възнаграждение и следва да бъдат включени изначално при 3 формирането на ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че процесният договор за паричен заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

При този изход на спора, право на разноски има ищецът, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, но такива не са направени, доколкото ищецът е бил освободен от заплащане на държавна такса и разноски.

Ще се осъди ответникът да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на РС – Пловдив, сумата от 35, 68 евро държавна такса.

В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от ЕАД Е. И., като съобразно Договор за правна защита и съдействие, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 о т Закона за адвокатурата, определено от съда съобразно липсата на фактическа и правна сложност на делото в размер на 245, 42 евро с ДДС.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между С. Г. П., ЕГН:

********** и „Вива Кредит“ АД, ЕИК: 207343548, че сключеният помежду им Договор за паричен заем с № **г . Е НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН, поради противоречието му със закона.

ОСЪЖДА „Вива Кредит“ АД, ЕИК: 207343548 да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на РС – Пловдив, сумата от 35, 68 евро / тридесет и пет евро и шестдесет и осем евроцента/ - държавна такса за образуване на делото.

ОСЪЖДА „Вива Кредит“ АД, ЕИК: 207343548 да заплати на ЕАД Е.

И., с ЕИК: ** сумата от 245, 42 евро с ДДС /двеста четиридесет и пет евро и четиридесет и два евроцента с ДДС/, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено на ищцата С. Г. П., ЕГН: ********** безплатно процесуално представителство по делото, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 4