Решение № 5731 от 10.11.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5731 гр. София, 09.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Михаела Касабова при участието на секретаря Мария Т. Методиева като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело № 20231100505664 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С Решение № 418 от 10.01.2023 г. поправено с решение № 5004/30.03.2023 г. по гр. д. № 53844/2021 г. по описа на СРС, 118 с-в е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на М. В. М., ЕГН ********** и адрес: гр. София, ж.к. *******, ап.

54 на основание чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, сума в размер на 6000.00 лева- обезщетение за претърпени неимуществени вреди от повдигнато му обвинение за престъпление по чл. 209, ал. 1 вр. чл.20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, по което е бил оправдан с присъда по НОХД № 2459/2019 г. по описа на СРС, НО, 99 състав, потвърдена с Решение от 22.01.2021 г. по ВНОХД № 4202/2020г. на СГС, НО, XV-ти въззивен състав, ведно със законната лихва върху тази сума от 22.01.2021 г. до окончателното заплащане на вземането като е отхвърлен иска за разликата над сумата 6000.00 лева до пълния предявен размер от 20000.00 лева; осъдена е Прокуратурата на Република България, с адрес: гр. София, бул. „Витоша” № 2, да заплати на М. В. М., ЕГН ********** и адрес: на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, сума в размер на 3280,99 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди за заплатена адвокатска защита и пътни разноски във връзка с повдигнато му обвинение за престъпление по чл. 209, ал.

1 вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК по което е бил оправдан с присъда по НОХД № 2459/2019 г. на СРС, НО, 99 състав, потвърдена с Решение от 22.01.2021 г. по ВНОХД № 4202/2020г. на СГС, НО, XV-ти въззивен състав като е отхвърлен иска за разликата 1 над сумата 3280,99 лева до пълния размер от 6800.00 лева.

Срещу постановеното решение, в частта, с която са уважени исковете за заплащане на обезщетения за неимуществени и имуществени вреди във връзка с неоснователното обвинение, е подадена въззивна жалба от ответника Прокуратурата на Република България. Излага доводи, че постановеното решение е неправилно, като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. В разглеждания случай не е установен фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата, чрез прокуратурата, за обезщетяване понесени от ищеца вреди- неимуществени и имуществени. В производството не било установено наличието на претърпени от ищеца неимуществени вреди, които да бъдат в причинно-следствена връзка с неоснователното обвинение. Отделно от това поддържа, че при определяне на размера на обезщетението не бил спазен принципа на чл. 52 от ЗЗД и същото е в завишен размер. Престъплението, за което ищеца е бил обвинен е за тежко умишлено престъпление по см. на чл.97, т.7 НК, но производството /в досъдебна и съдебна фаза/ е протекло в разумен срок. Същевременно не е била ограничена възможността на ищеца за свободно придвижване, няма доказателства същият да е бил задържан по реда на НПК или спрямо него да са били предприети други мерки за процесуална принуда.

По воденото наказателно производство спрямо ищеца е била взета най-леката мярка за неотклонение „Подписка“. Отправя искане за отмяна на решението в обжалвана част като неправилно и отхвърляне на исковете като неоснователни.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца М. В. М., в който е изразено становище за нейната неоснователност. Чрез събраните пред първата инстанция доказателства е установен фактическия състав за реализиране отговорността на държавата чрез правозащитните й органи за понесените неимуществени и имуществени вреди от неоснователното обвинение. Установено е, че ищецът е бил оправдан по повдигнатото му обвинение, понесъл е морални страдания във връзка с обвинението и воденото наказателно производство, както и имуществени вреди изразили се в заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и извършени транспортни разходи за явяване пред органите на съда и досъдебното производство.

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима.

Разгледана по същество, съдът намира същата за неоснователна.

Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта - в 2 обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявени са искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ.

Претенциите на ищеца се основават на твърдение за водено срещу него неоснователно наказателно производство приключило с оправдателна присъда.

Страните не спорят и се установява от събраните по делото доказателства, че срещу ищеца е било водено наказателно производство с обвинение за извършено престъпление по чл. 209, ал. 1 вр. чл. 20, ал.2 вр. ал. 1 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от една до шест години, т.е. касае се до тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК.

Наказателното производство е продължило 4 години и 11 месеца, като досъдебното производство е било образувано на 22.02.2016 г., когато М. В. М. е бил привлечен като обвиняем и му е била наложена мярка за неотклонение „подписка“.

Видно от представеното пред СРС постановление за привличане на обвиняем /л.

53 от приложеното досъдебно производство/ ищецът бил привлечен като обвиняем на 22.02.2016 г. с обвинение, че на 20.04.2015 г. като извършител в съучастие с друго лице с цел да набави за себе си имотна облага възбудил заблуждение у В.В.Т., с което му причинил имотна вреда в размер на 3000 лева - престъпление по чл. 209, ал. 1 вр. чл.

20, ал.2 вр. ал. 1 НК.

Установено е, че в рамките на досъдебното производство и предвид връщане на делото за отстраняване на нарушения ищецът бил призован и се явил пет пъти пред разследващия полицай - на 22.02.2016 г., на 07.11.2016 г., на 06.11.2017 г., на 16.07.2018 г. и на 31.01.2019 г. за връчване на постановление за привличане като обвиняем от 22.02.2016 г. /л. 53 от ДП /, от 16.06.2016 /л.60 от ДП/, от 30.10.2017 г. / л.

135 от ДП/, от 02.07.2018 г. /л.149 от ДП/ и от 15.01.2019 г. /л. 164 от ДП / и за разпит като обвиняем.

Установено е, че ищецът е бил призован и се е явил на 25.04.2018 г. пред СРС по НОХД № 4144/2018 г., както и на 11.10.2018 г. по НОХД 13343/2018 г., образувани по внесения обвинителен акт срещу него, като в съответните заседания съдебното производство било прекратено и върнато на прокурора за отстраняване на съществени процесуални нарушения. След отстраняване на нарушенията по обвинителният акт бил внесен отново и по него било образувано НОХД №2459/2019 г., по което ищецът се явил пред СРС в седем открити съдебни заседания проведени на 29.05.2019 г., 03.07.2019 г., 06.10.2019 г., 27.11.2019 г., 27.02.2020 г„ 10.06.2020 г. и 16.07.2020 г.

С присъда от 16.07.2020 г. по НОХД №2459/2019 г. СРС, 99 състав ищецът бил оправдан по повдигнатото му обвинение. Присъдата била протестирана от прокурор при СРП и потвърдена от СГС с решение по ВНОХД № 4202/2020 г., като във 3 въззивното производство ищецът бил призован и се явил в едно съдебно заседание - на 22.01.2021 г. Оправдателната присъда е влязла в сила на 22.01.2021 г.съгласно нарочното отбелязване върху същата.

В хода на производството пред първоинстанционния съд са били събрани гласни доказателства.

Чрез показанията на свидетеля В. М.в В., син на ищеца, преценени съобразно указанията на чл. 172 ГПК с оглед роднинската му връзка с ищеца, се установява, че ищецът живее в гр. Варна; че към началото на наказателното производство е извършвал дейност чрез търговско дружество за отпушване на канали в град Варна, но преустановил личното полагане на труд и се пенсионирал около 2020 година.

Свидителят сочи, че след започване на наказателното производство ищецът станал раздразнителен, нервен, склонен към скандали и имал нарушения в съня. От показанията му се установява, че ищецът започнал да страда от болки в цялото тяло и затруднено движение, които впоследствие били диагностицирани като артрит.

Появили се люспи и обриви зад ушите.

Пред първата инстанция е приета СМЕ, чийто констатации настоящия състав кредитира напълно по реда на чл.202 ГПК. Чрез представената пред СРС медицинска документация и констатациите на последната се установява, че ищецът страда от хронични заболявания, които протичат с периоди на обостряне и затишие, но никога не изчезват. Констатирани са следните заболявания на ищеца: идиопатична подагра, лумбална спондилоза и спондилартроза, лумборадикулерен синдром, ентезопатия на гръбначен стълб, друга хондрокалциноза, други псориатични артропатии, псориазис вулгарис и други болести извън ревматичните — хипертонична болест , мозъчно съдова болест, състояние след исхемичен мозъчен инсулт през 2006 г. Според експерта ищецът има възпалително ставно заболяване - псориатричен артрит в хода на автоимунна кожна болест псориазис вулгарис, дегенеративна болест остеоартроза, метаболитно-обменни болести подагра и хондрокалциноза. От заключението се установява, че развитието на псориатричният артрит се определя от взаимодействието на генетични, имунологични и фактори на околната среда, като ревматологични болести може да ограничат двигателната активност на лицето и е налице влошаване при излагане на атмосферни и битови условия и стресови ситуации. При изслушване на вещото лице в с.з. е установено, че съмнения за наличие на псориатричен артрит при ищеца е имало към 19.06.2020 г. при престоя му в клиника по ревматология. Според експерта за отключване на заболяването стресовата ситуация е най-важният фактор, като той може да предхожда появата на заболяването с един месец, но и с години.

При така установеното от фактическа страна въззивният съд намира от правна страна следното:

Основните доводи на ответника се свеждат до неправилно приложение на 4 материалния закон и неправилно определяне на дължимото обезщетение за понесените неимуществени вреди с оглед принципа за справедливост заложен в чл.52 ЗЗД.

Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано.

Отговорността възниква не по повод на извършени от ответната страна в производството незаконосъобразни действия и възникнали по повод на тях между страните в производството отношения, а по силата за законова разпоредба. Същата урежда отговорност на държавата за причинени от нейни органи вреди, поради което има гаранционно обезщетителен характер. За това, предпоставките за възникването ѝ се уредени в закона, като същите не може да се допълват с други такива, за да бъде обосновано наличието или липсата . Всички предпоставки за възникването на задължението за обезщетяване на причинените вреди по силата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр.

1 от ЗОДОВ имат обективен характер, като не е предвидено като предпоставка наличието на виновно поведение на длъжностните лица. Това сочи на извода, че това е обективна отговорност, която се носи винаги, когато са налице посочените в разпоредбата предпоставки. Това е така, тъй като с окончателен акт е установено, че предприетите срещу лицето действия са били неоснователни. Без значение за тази отговорност е това дали на определен етап от производството действията на Прокуратурата са били законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до този момент доказателства или дали при извършването им са спазени всички предвидени процесуални правила. Дължимото обезщетение обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо дали са причинени виновно от съответното длъжностно лице.