Решение № 1020 от 15.10.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1020 гр. София, 15.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Елизабет Петрова

Членове:

Катерина Рачева

Михаил Малчев при участието на секретаря Росица Й. Вьонг като разгледа докладваното от Елизабет Петрова Въззивно гражданско дело № 20231000503168 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С решение от 07.08.2023г по гр.д. № 11706/2022г СГС, ГО, 14-ти състав е признал за установено по предявен от Л. А. Б. против Банка ДСК ЕАД иск с правна квалификация чл.439 от ГПК, че ищецът не дължи 19874.02лв-задължение за главница по ИЛ № 104 от 30.12.2016г въз основа на който е образувано изп.д. № 20178840400011 по описа на ЧСИ А. с район на действие ОС-Пазарджик поради извършено прихващане с вземане за разноски за сумата от 9424.02лв- ИЛ № 260107/28.10.2021г и за сумата от 10450лв по разпореждане № 139 от 04.02.2022г на ОС-Пазарджик по д.№ 612/2020г като съдът е отхвърлил предявения иск за установяване недължимост на сума, предмет на принудително събиране за сумата над 19874.02лв до 36034.02лв- главница и 4349.00лв- законна лихва. С решението си съдът е възложил разноските по делото съобразно изхода от спора.

С определение № 11495 от 02.01.2023г по същото дело СГС е оставил без уважение молбата на Банка ДСК за изменение на постановеното решение в частта за разноските.

Решението на СГС е предмет на въззивно обжалване от двете страни.

1

Въззивникът- ищец Л. Б. обжалва решението в отхвърлителната част, като неправилно. Оспорва като незаконосъобразни изводите на съда, че извършено от банката плащане има погасителен ефект, като поддържа, че е нарушено тълкуването на разпоредбата на чл. 75,ал.3 от ЗЗД. Поддържа,че плащането на банката е по сметка, която не е разплащателна и е в нарушение на ЗПУПС и Наредба №3/2018г на БНБ.

Оспорва банката да е имала намерение за изпълнение . Възразява, че извършеното плащане има за цел извършването на прихващания, а не отива в полза на кредитора.

Моли решението на СГС да бъде отменено в обжалваната част и предявеният иск да бъде изцяло уважен.

Въззивникът-ответник Банка ДСК АД оспорва като неправилен извода на съда, че вземането на ищеца следва да погаси задължението му към банката за главница.

Подържа, че решението в посочената част противоречи на ТР№3/2017г и на чл.76,ал.2 от ЗЗД. Поддържа, че вземането на банката за законна лихва следва да се приеме,че е погасено чрез прихващане, а не вземането за главница. Моли в обжалваната част решението на СГС да бъде отменено.

Ответникът по делото Банка ДСК АД депозира писмен отговор на жалбата, с който оспорва същата като бланкетна и неоснователна.

В о.с.з. въззивникът – ищец Л. Б. се представлява от адв. Н., който поддържа жалбата и счита, че същата е основателна.

Въззивникът – ответник Банка ДСК АД се представлява от юрк. Д., който оспорва жалбата на ищеца и моли същата да бъде отхвърлена. Поддържа жалбата на банката и моли същата да бъде уважена. Претендира разноски по делото, за които представя списък по чл.80 от ГПК.

Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно има правомощие да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби , приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са дадените указания по тълкуването и приложението на закона от ВКС с ТР № 1/2013г по т.д. №1/2013г на ОСГТК- т.1.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Решението е частично неправилно , по съображения изложени във въззивната жалба на банката.

2

Предявен е иск за установяване на недължимост на вземания на банката въз основа на факти, настъпили след постановяване на съдебния акт, с който е установено вземането на настоящия ответник от настоящия ищец , имащи значение за съществуването на процесното вземане – иск с правно основание чл. 439 от ГПК.

Ищецът твърди, че дължи на банката сумата от 84 789.42лв- главница по договор за кредит от 18.07.2005г, ведно със законната лихва считано от 10.06.2015г, сумата от 18 357.34лв- договорна лихва, 457.48лв- такси и 1785.75лв- разноски , за което е издаден ИЛ по т.д. № 171/2013г на ОС- Пазарджик. Твърди,че въз основа на ИЛ е образувано изп.д. № 20178840400011 по описа на ЧСИ М. А. Твърди още, че след влизане в сила на решението и образуване на изп. производство е придобил вземане против банката за сумата от 36 034.02лв- суми, за които има издадени ИЛ. Твърди, че с уведомление от 02.02.2022г е извършил компенсация на неговото вземане със сумите, които дължи на банката, като поддържа, че вследствие прихващането не дължи сумата от 1785.75лв- разноски, 34 248.27лв- главница и 4351.73лв- законна лихва.

С молба от 15.03.2022г ищецът е уточнил исковата си претенция като е посочил, че има вземане към банката в размер на 36 034.02лв, с което е погасена главницата от вземането на банката до сумата от 48755.43лв, като момента на погасяване следва да се счита съответния момент на издаване на ИЛ за вземанията му. Счита, че погасяването на главницата води до недължимост на част от лихвата за сумата от 4349.00лв.

Банка ДСК АД в депозиран писмен отговор не оспорва размера и вида на своите вземания. Признава, че към момента на изявлението за прихващане Л. Б. е имал вземане в размер на 19 874.02лв. Възразява, че вземането , претендирано от Л. Б. в размер на 1200лв и 14 960лв е било доброволно погасено. Възразява против реда на погасяване на вземания, използван от ищеца.

Видно от становищета на страните по делото не е спорно, че Банка ДСК АД има вземане от Л. Б. в размер на главница от 84 789.42 лв, ведно със законна лихва считано от 10.06.2015год, договорна лихва в размер на 18 357.34 лв, заемни такси в размер на 457.48 лв и разноски - 1 785.75 лв или общо вземането е за сума от 105 389.99 лв. За събиране на посочените суми не се спори, че банката се е снабдила с ИЛ и е образувано изпълнително производство.

Не е спорно също, че Банка ДСК ЕАД дължи на ищеца суми за разноски, за които са издадени ИЛ , общо в размер на 36 034.02 лв.

Не се спори също така и се установява от представеното по делото уведомление с рег.№01-10-02297 от 02.02.2022г, че ищецът е заявил , че извършва прихващане с вземането си към банката в размер на сумата от 36 034.02лв със своите вземания, като в уведомлението не е посочено какво ищецът счита,че погасява.

Видно от представените от ответника операционни бележки от 21.05.2019г за 3 сума в размер на 14960лв и от 18.10.2018г за сумата от 1200.00лв сумите са преведени по разплащателна сметка на ищеца.

С молба от 20.01.2023г ищецът оспорва посочената сметка да е разплащателна и посочва, че няма достъп до сметката.

В о.с.з. на 15.05.2023г е изслушано заключание на ССчЕ, изготвено от в.л. В. П., която установява,че сметката, по която банката е извършила плащанията с представените операционни бележки е „виртуалната спестовна компонента“ или сметка за електронни пари - за съхранение на електронни пари, до които издателят е осигурил отдалечен достъп за изпълнение на платежни операции; тя е компонента към разплащателната сметка. Според вещото лице всички операции от и към виртуалните компоненти се извършват чрез основната разплащателна сметка. Виртуалната компонента няма IBAN и преводи от нея не може да се извършват. Според вещото лице по основната разплащателна сметка, част от която е спестовната компонента са наложени запори, които обхващат и средствата по компонентите, вкл. и платените от банката по сметка, както следва: запор за обезпечение о т 21.07.2011 от НАП ТД Пловдив офис Пазарджик, запор за изпълнение от 07.02.2013 , наложен от ЧСИ Н. М., запор за изпълнение от 11.07.2014 наложен от ЧСИ Г. Т. и зпор за изпълнение от 27.02.2017 наложен от ЧСИ М. А..

В о.с.з. на 03.10.2024г в.л. В. П. дава допълнително заключение, съгласно което след запознаване с представените от банката документи вещото лице установява, че т.нар. виртуална компонента е спестовна компонента обвързана с разплащателната сметка на физическо лице.Спестовната компонента се открива при активиране на електронния канал на банката – интернет банкиране ДСК директ. Предназначението на спестовната компонента е титулярът на разплащателната сметка да заделя средства за спестяване. В спестовната компонета по всяко време могат да се прехвърлят средства само от водещата сметка и обратно, като за това се използват само електронни канали.

От спестовната компонента не се допуска платежна операция. Според вещото лице служителите на банката могат да извършват операции само в ограничени случаи. С оглед това вещото лице дава заключение, че неправилно са наредени операции от служител на банката както следва – на 18.10.2018г прехвърлени средства в размер на 1200лв, на 15.05.2019г- погасяване на просрочен кредит със сумата от 1200лв, на 21.05.2019г – прехвърлени средства по виртуалната компонента в размер на 14 960лв.

Според вещото лице се установяват неправилни операции и наличности по виртуалната компонента както следва – с дата 15.05.2019г – сторно погасяване на просрочен кредит в размер на 1200лв, на 19.07.2019г сумата от 14 960лв е прехвърлена по разплащателна сметка на Л. Б. с основание-преведена сума след проверка по повод жалба и на 19.07.2019г- сумата от 1200лв е прехвърлена по разплащателна сметка- на същото основание. Според вещото лици разплащателната сметка на Л. Б. е заверена с посочените суми, прехвърлени служебно от виртуалната компонента. Според вещото 4 лице, тъй като по разплащателната сметка е имало запор с взискател ТД на НАП Пазарджик на дата 20.09.2019г банката нарежда превод на сумата по сметка на НАП.

При така установените факти съдебният състав прави следните правни изводи:

Ищецът претендира, че не дължи изпълнение на част от сумите по издадените изпълнителни листове, тъй като вземанията на банката са погасени чрез прихващане до размера на твърдяно вземане на ищеца.

От изложеното фактическа обстановка по делото се установява, че страните не спорят по обстоятелствата, че банката е имала вземане от ищеца в размер посочен в ИМ, както и не спорят ,че ищецът има вземане от банката за присъдени разноски по делото в размер също посочен в исковата молба от 36034.02лв.

Установява се, че сумата от 16 160лв/ сбор от сумата от 1200лв и 14960лвпретендирани разноски от ищеца/ след редица действия от страна на служители на Банка ДСК АД е постъпила по разплащателна сметка на ищеца Б. на 19.07.2019г и разплащателната сметка на ищеца на посочената дата е била заверена с посочената сума.

По делото се установява, че предприетите действия от страна на служители на банката по прехвърляне на посочените суми от сметка в сметка на ищеца, както и престояването на сумата в т.нар. виртуална сметка са действия в противоречие с правилата на банката за управление на електронните канали на гражданите. Този факт е без значение за настоящото дело. С правно значение е, че на 19.07.2019г сумите са прехвърлени , постъпили в разплащателната сметка на ищеца и сметката е заверена с тези суми.

Хронологично се установява, че на 20.09.2019г поради наложен запор на сметката на ищеца банката- ответник е прехвърлила процесната сума от 16160 по сметка на взискателя НАП.

Хронологично следва компенсаторното изявление на ищеца от 02.02.2022г, което няма спор ,че е достигнало до банката.

Съгласно чл.103-104 от ЗЗД когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си. Прихващането се извършва чрез изявление на едната страна, отправено до другата и двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на по-малкото от тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши.