Решение № 89 от 30.01.2025, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 89 гр. Пловдив, 30.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Екатерина Вл. Мандалиева

Членове:

Радослав П. Радев

Недялка Д. Свиркова Петкова при участието на секретаря Елена П. Димова като разгледа докладваното от Недялка Д. Свиркова Петкова Въззивно гражданско дело № 20245300502380 по описа за 2024 година

Производство по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

Образувано по въззивна жалба от „ПРОФИ КРЕДИТ” ЕООД – гр. София, ЕИК 175074752; против решение № 2502/04,06,2024 г., постановено по гр. д. № 16204/2023 г. на РС Пловдив, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен искът да се признае за установено в отношенията между страните, че А. Х. В., ЕГН **********; дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ” ЕООД – гр. София, ЕИК 175074752; суми, дължими по сключен между страните Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № *** г., за които е издадена Заповед № *** г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, постановена по ч. гр. д. № *** г. на РС Пловдив, както следва: сума в размер на 986,72 лв. – РАЗЛИКАТА над установения с решението размер от 1317,69 лв. до размер от 2304,41 лв. представляваща главница; както и сумата от 1197,38 г., представляваща непогасено падежирало договорно възнаграждение за периода от 15,03,32022 г. до 05,04,2023 г., ведно със законната лихва върху посочените суми, считано от предявяване на заявлението – 30,08,2023 г., до окончателното им изплащане.

С оплакване за незаконосъобразност на решението в посочените части поради необоснованост и противоречие с материалния закон, от съда се иска да го 1 отмени в обжалваната част и вместо това да признае за установена дължимостта на посочената възнаградителна лихва.

Ответникът А. Х. В., ЕГН **********; изразява становище за неоснователност на жалбата и иска да бъде потвърдено първоинстанционното решение.

След преценка на събраните по делото доказателства във връзка със становищата на страните, съдът приема следното:

Производството е образувано по обективно съединени искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 422, ал. 1 от ГПК. Предявени от „ПРОФИ КРЕДИТ” ЕООД – гр. София, ЕИК 175074752; против А. Х. В., ЕГН **********.

От съда се иска да постанови решение, с което да признае за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца суми, за които е издадена Заповед № *** г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, постановена по ч. гр. д. № *** г. на РС Пловдив; представляващи задължения по сключен между страните Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № *** г., както следва: сумата от 2797,07 лв. – главница; сумата от 1197,38 лв. – договорно възнаграждение; сумата от 359,84 лв. – лихва за забава; сумата от 307,43 лв.

– законна лихва; сумата от 644,02 лв. – възнаграждение за закупена услуга „Фаст“; сумата от 1808,32 лв. – възнаграждение за закупена услуга „Флекси“, както и законната лихва върху посочените главници, считано от предявяване на заявлението за издаване на Заповед за изпълнение.

Ответникът оспорва дължимостта на сумите.

С обжалваното решение РС е приел, че процесният договор е недействителен на основани ечл. 22 вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК и потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита. Поради това е частично уважен иска за установяване дължимост на главницата – до размер от 1317,69 лв., като за разликата над тази сума до пълния претендиран размер, както и по отношение на останалите претендирани суми, претенциите са отхвърлени.

При извършената служебна проверка в изпълнение разпоредбата на чл. 269 от ГПК, съдът намира, че решението е валидно и допустимо. По отношение законосъобразността на обжалваното решение, в рамките на служебно дължимата проверка относно правилното приложение на материалния закон и предвид предявените във въззивната жалба оплаквания, съдът приема следното:

Видно от приложеното ч. гр. д. № *** г. по описа на РС Пловдив, за вземанията си, посочени по-горе, ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение срещу ответника. Постъпило е възражение от длъжника против 2 заповедта и на кредитора е указана възможността за предявяване на иск по реда на чл.

422 от ГПК. Исковата молба, по която е образувано производството по настоящото дело, е предявена в срока по чл. 415 от ГПК. Изложеното обуславя допустимостта на предявените установителни искове.

Пред РС е представен сключеният между страните договор за кредит, на който ищецът основава правата си.

Със същия ищецът е предоставил на ответника кредит в размер на 3100 лв., срещу което ответникът се е задължил да върне кредита на 36 погасителни вноски при годишен лихвен процент в размер на 41,00 % и ГПР в размер на 48,64 %, като по този начин общата дължима сума по кредита е уговорена на 5434,32 лв. Отделно от това ответникът се е задължил да заплати Възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 775 лв. и възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 2170 лв., и по този начин общото му задължение по договора е определено на общо 8379,32 лв.

Правоотношенията между страните са такива между търговец и потребител, поради което приложение намират нормите на ЗЗП и ЗПК. В чл. 143, ал.1 от ЗЗП е посочено, че неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В случая е уговорена възнаградителна лихва надвишаваща трикратния размер на законната лихва. Доколкото потребителя е по-слабата икономически страна, уговарянето на прекомерно високо възнаграждение за предоставения заем / каквото се явява уговорената възнаградителна лихва/, противоречи на принципа на добросъвестността и нарушава добрите нрави. Всяка уговорка накърняваща добрите нрави, е нищожна, съгласно чл. 26 от ЗЗД. В тази насока е ориентирана и трайната съдебна практика, съгласно която максималният размер на лихвата (била тя възнаградителна или такава за забава) следва да е ограничен, а уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва, противоречи на добрите нрави (в т. см. вж.: Р № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о., Р № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Р № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г., II г. о., О № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., IV г.о.). Несъмнено следва да бъде споделена застъпената от съдилищата теза, че допустимият размер на договорната лихва гарантира добросъвестното упражняване на права и забраната за неоснователно обогатяване, които са основополагащи принципи в уредбата на гражданските правоотношения. Поради изложеното, уговореният в процесния договор размер на дължимата лихва надвишава трикратния размер на законната, поради което се явява противоречащ на добрите нрави.

3

В допълнение: макар и във въззивната жалба да се поддържа, че не се обжалва решението в частта, в която е призната за недействителна клаузата за допълнителен пакет услуги, съдът намира, че същата има отношение към действителността на целия договор. От характера на посочените в договора "допълнителни услуги", за които е предвидено възнаграждение (приоритетно разглеждане и изплащане на кредита, възможност за отлагане, намаляване и смяна на дата на падеж на погасителни вноски и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства), следва, че същите се отнасят за действия по усвояване и управление на кредита, за които разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забранява събиране на такси и комисионни от кредитора. При това положение следва да се приеме, че целта на посочената договорна клауза е да послужи като допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата (т. нар. скрита възнаградителна лихва), уговорена в противоречие с добрите нрави и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

По същността си възнагражденията за закупените допълнителни услуги съставляват разходи по кредита и следва да бъдат включени в ГПР по кредита. Между страните е безспорно, че тези разходи не са включени в посочения в договора ГПР, определен на 48,64 %. При включването им, годишният процент на разходите по договора би надминал установеният от закона максимален размер от 50%.

Следователно тази клауза, на основание чл.19, ал. 5 от ЗПК, е нищожна.

Изложеното обосновава извода, че са нарушени изискванията на чл. 11, ал.

1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и сключеният между страните договор следва да се приеме за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. До същия извод е достигнал и РС и правилно е приел, че на връщане подлежи само чистата стойност на договора, която след приспадане на заплатените от ответника суми се установява до размер от 1317,69 лв. Поради това решението в обжалваните части следва да се приеме за законосъобразно и да бъде потвърдено., а за разликата над тази сума до пълния претендиран размер, както и за останалите претендирани суми, е отхвърлил за недължимо претендираното договорно възнаграждение, поради което решението в обжалваната му част следва да бъде потвърдено.

В полза на въззиваемия следва да се присъдят сторенитеза настоящото производство разноски, които се констатираха в размер на 1500 лв.

По изложените съображения съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 2502/04,06,2024 г., постановено по гр. д. № 16204/2023 г. на РС Пловдив, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен искът да се признае за 4 установено в отношенията между страните, че А. Х. В., ЕГН **********; дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ” ЕООД – гр. София, ЕИК 175074752; суми, дължими по сключен между страните Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № *** г., за които е издадена Заповед № *** г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, постановена по ч. гр. д. № *** г. на РС Пловдив, както следва: сума в размер на 986,72 лв. – РАЗЛИКАТА над установения с решението размер от 1317,69 лв. до размер от 2304,41 лв. представляваща главница; както и сумата от 1197,38 г., представляваща непогасено падежирало договорно възнаграждение за периода от 15,03,32022 г. до 05,04,2023 г., ведно със законната лихва върху посочените суми, считано от предявяване на заявлението – 30,08,2023 г., до окончателното им изплащане.

ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ” ЕООД – гр. София, ЕИК 175074752; да заплати на А. Х. В., ЕГН **********; сумата от 1500 лв. (хиляда и петстотин лева), представляваща деловодни разноски за въззивното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5