Решение № 2453 от 10.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2453 гр. София, 10.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ИНА М. ГЕНЖОВА при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело № 20241110169260 по описа за 2024 година

Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.

Производството е образувано по искова молба, подадена от И. В. В., чрез адв. Б., срещу „..“ АД, с която е предявен главен установителен иск по чл.

26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожността на договор за потребителски кредит № ..25.11.2019 г., поради противоречието му със закона, както и евентуални осъдителни искове по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумите, както следва: 17,08 лв. – възнаградителна лихва за периода от 25.11.2019 г. до 25.12.2019 г., както и 121,80 лв. – неустойка за непредоставено обезпечение, ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба до изплащане на вземанията, представляващи получени без основание от ответника плащания по договор за потребителски кредит № ..25.11.2019 г.

Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърдения, че на 25.11.2019 г. сключил с ответното дружество договор за потребителски кредит № .., по силата на който му била предоставена в заем сумата от 500 лв., която следвало да възстанови в срок до 25.12.2019 г., при ГЛП от 41% и ГПР в размер на 49,65%. В чл. 14 вр. чл. 24 от приложимите към договора общи условия било предвидено, че заемателят следвало да предостави обезпечение в тридневен срок от датата на сключване на договора.

При неизпълнение на посоченото задължение, съгласно чл. 14, заемателят 1 следвало да заплати неустойка в размер на 13,80 лв. плюс 0,80% от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0.80% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който не е предоставено обезпечение.

Ищецът твърди, че още с подписването на договора била начислена неустойка в размер на 121,80 лв. Сочи, че е заплатил изцяло задълженията си по договора. Излага доводи относно недействителността на процесния договор за кредит. Твърди, че не са изпълнени изискванията на чл. 11, ал. 1, т, 10 ЗПК, тъй като липсвала яснота относно механизма на формиране на ГПР по кредита. Счита, че посоченият в договора ГПР не отговаря на действително приложимия. Твърди, че уговорената неустойка представлява скрито възнаграждение за кредитора. Счита, че клаузата за неустойка е неравноправна, накърнява добрите нрави и заобикаля изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излага доводи, че недействителността на договора обуславя връщането на заплатените от него суми за възнаградителна лихва в размер на 17,08 лв. и за неустойка на стойност от 121,80 лв. С оглед изложеното, ищецът моли съда да постанови решение, с което да прогласи недействителността на процесния договор за потребителски кредит. При условията на евентуалност моли съда да осъди ответника да му възстанови недължимо платените суми по договора, а именно: 17,08 лв. – възнаградителна лихва за периода от 25.11.2019 г. до 25.12.2019 г., както и 121,80 лв. – неустойка за непредоставено обезпечение, ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба до изплащане на дълга.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който признава основателността на предявения установителен иск.

Потвърждава, че е страна по сключен с ищеца договор за потребителски кредит. Оспорва предявените осъдителни искове по основание и размер.

Излага доводи, че договорът бил сключен при преференциални условия, поради което доколкото главницата била погасена на 03.12.2019 г., не били начислени и заплащани от ищеца договорна лихва и неустойка. Навежда съображения, поради които счита, че разноските по делото следва да бъдат възложени в тежест на ищеца, съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК. Моли съда да уважи като основателен предявения установителен иск, съответно да отхвърли осъдителните претенции, доколкото твърдените суми не били получени от дружеството. Претендира разноски.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид становището на 2 страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено следното:

Като безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните е отделено обстоятелството че помежду им е сключен договор за потребителски кредит № ..25.11.2019 г., който е недействителен. Установява се от представените по делото доказателства/ договор за потребителски кредит, погасителен план, общи условия към него на лист 9-33, разписка на лист 54 от делото/, че между страните е сключен договор за кредит, като от представена разписка за извършено плащане се установява и нареждане на заемната сума в полза на заемателя. С оглед признанието на ответника, че включената в договора клауза за неустойка е нищожна, което води до нищожност на целия договор, и като взе предвид липсата на спор между страните по отношения на първия предявен иск, намира че същия следва да бъде уважен.

По отношение на сключения договор за заем е приложим закона за потребителския кредит, доколкото съдът приема, че същият представлява потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на предвидените в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК. Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС /решение № 23/07.07.2016 г. 5 по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т.о. и др./ се приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т.

3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по-особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че, когато договорът за е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на 3 чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.

Съдът намира, че предвидената в договора клауза за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави по следните съображения:

Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради противорение с добрите нрави е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.

В случая е предвидена неустойка, предназначена да санкционира заемополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Съдът намира, че въведените в договора условия към изискваното обезпечение, както и срокът за предоставянето му – тридневен срок от сключване на договора, създават значителни затруднения за длъжника за изпълнение на договора. На следващо място посочената уговорка влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции. В случая е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение след сключване на договора, като непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на преки вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на условията по същия.

Поради това следва да се приеме, че така уговорената неустойка, разсрочена съобразно погасителния план към договора и включена в размера на погасителната вноска, по същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне 4 на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Ето защо, посоченият в договора годишен процент на разходите не отговаря на действителния такъв, след като стойността на допълнителните плащания не са включени при изчисляването му. При това положение действителният ГПР би надхвърли установената в чл. 19, ал. 4 ЗПК горна граница. Отделно от това, посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

При тълкуване обхвата на закрилата, предоставена от разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да се съобрази пар. 2 от ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/ 48/ ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г относно договорите за потребителските кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ ЕО. Съгласно Съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание на фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да 5 вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определен по еднакъв начин навсякъде в Общността. В тази насока и в Съображение 24 от същата Директива е посочено, че е необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация преди да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен посредник, или не. Според Съображение 31 от Директивата за да се даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договора за кредит, този договор следва да съдържа цялата информация по ясен и кратък начин. С оглед цитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посочения в договора ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднакво нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като потребителят се явява реално лишен от възможността за преценка относно действителния размер на ГПР, което право Директивата и ЗПК целят да му признаят и гарантират. Както бе посочено погоре, в настоящия случай е налице посочване само на цифровата величина на ГПР, която не обезпечава получаването на каквато и да е информация относно вида, размера и компонентите, включени в годишния процент на разходите.