Решение № 53 от 03.04.2025, Районен съд - Поморие

РЕШЕНИЕ

№ 53 гр. Поморие, 03.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПОМОРИЕ, III СЪСТАВ, в публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Димитър М. Димитров при участието на секретаря Валентина Ат. Анджерлиева като разгледа докладваното от Димитър М. Димитров Гражданско дело № 20232160100810 по описа за 2023 година взе предвид следното.

Производството е образувано по искова молба от В. К. К. от гр.Поморие, чрез пълномощника и съдебен адресат адв.М. М., против „ЮтеКредит България” ЕООД гр.София, с която е предявен иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, за прогласяване нищожността на договор за кредит от 13.07.2023 г., сключен между страните, като противоречащ на закона, и евентуален иск със същото правно основание за прогласяване нищожността на клауза от горепосочения договор, с която е договорена такса за разглеждане в размер на 891.36 лв.

Исковата молба е приета за разглеждане от съда и препис от нея е връчен на ответника, който в срока по чл.131, ал.1 ГПК, е подал отговор на исковата молба, с който предявените претенции са оспорени като недопустими и неоснователни, като такива моли съдът да ги отхвърли изцяло.

С отговора ответникът е предявил и съдът е приел за разглеждане предявен при условията на евентуалност, ако съдът не уважи възражение за прихващане на ответника, евентуален насрещен иск с правно основание чл.79 ЗЗД, за осъждане на ищеца да заплати на ответника сумата от 4 647.91 лв., представляваща задължение по процесния договор между страните, по който ответникът е в неизпълнение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на насрещния иск - 02.02.2024 г., до окончателното й изплащане.

Ответникът също претендира разноски.

Ищецът и ответник по насрещния иск оспорва същия като изцяло неоснователен.

В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват, редовно призовани, техните редовно упълномощени процесуални представители депозират писмени молби, с 1 което поддържат заявените искания, оспорвания и възражения.

За да разреши спора между страните съдът се запозна подробно със становищата и исканията им, както и със събраните по делото доказателства, и като съобрази относимите законови разпоредби, прие от фактическа и правна страна следното.

Установява се от доказателствата по делото, а и страните не спорят, че са сключили договор за кредит № L326782/13.07.2023 г., по силата на който кредитодателят и ответник е предоставил на ищеца и кредитополучател кредит в размер на 3 000 лв., при фиксиран годишен лихвен проценат от 22 %, с обща сума на лихвите за периода в размер 736.25 лв., с такса за разглеждане от 891.36 лв., при годишен процент на разходите (ГПР) от 56.42 % и при общ размер на всички плащания по договора от 4 627.61 лв., която сума е платима на 24 месечни погасителни вноски, включващи главница, лихва и такса, съгласно погасителен план, препис от който е приложен по делото.

Съгласно договора таксата за разглеждане се дължи в деня на подписване на индивидуалния договор за кредит, като същата бива възстановена от кредитополучателя с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план, като таксата за разглеждане се дължи изцяло, както при предсрочно погасяване на кредита, така и при предсрочно прекратяване на договора по каквато и да е причина.

Установява се от представения по делото препис от платежно нареждане от 13.07.2023 г., че ищецът е усвоил заетата сума по договора от 3 000 лв., като не се установява, а и не се твърди същата да е върната на кредитора.

Неоснователно е възражението на ответника за недопустимост на първоначалния иск поради липсата на правен интерес от предявяването му, с аргумент за неупражняване от ищеца на правото му на отказ в 14-дневен срок и ползване на кредита от него без възражения, тъй като предявената от ищеца претенция не се погасява по давност и служи за създаване на яснота и определеност в отношенията между страните по договора за кредит.

Процесният договор за кредит е потребителски, по аргумент от разпоредбата на § 13, т. 1 от ЗЗП, съгласно която „потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не се предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност, като по делото не се твърди, а и не се представят доказателства опровергаващи потребителския характер на договора.

Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит трябва да съдържа ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключването му, като се посочат допусканията, използвани при изчислението на ГПР.

В процесния случай в договора е посочен ГПР от 56.42 %, но същият не предоставя яснота относно това кои разходи го формират.

Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, всички настоящи и бъдещи разходи по кредита, включително лихви и други преки или косвени разходи, трябва да бъдат включени в ГПР по ясен и разбираем начин за потребителя.

2

Процесната такса за разглеждане е пряко свързана с отпускането на кредита, като липсата на изрично посочване дали тази такса е включена в ГПР, представлява нарушения на императивните изисквания на закона, който извод е в съответствие с Решение по дело С714/22, параграф 55, с което СЕС приема, че липсата на прозрачност относно разходите по потребителски кредит, включително непосочването на всички компоненти на ГПР, води до недействителност на договора, като потребителят дължи само чистата стойност на кредита.

В случая липсата на яснота относно формирането на въвежда потребителя в заблуждение относно реалните разходи по кредита, в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Отделно от посоченото, разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПK забранява начисляването на такси за действия, свързани с усвояването на кредита, а разглеждането на искането е неразделна част от този процес.

Предвид посоченото и тъй като в случая не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, процесният договор е недействителен, на основание чл.22 от ЗПК, вр.с чл.26, ал.1 от ЗЗД, поради което предявеният иск е основателен и като такъв следва да бъде уважен, като съдът не дължи произнасяне по евентуалния иск за нищожност на отделната клауза от договора.

Заявеното от ответника и ищец по насрещния иск възражение за прихващане е недопустимо, тъй като предявеният главен иск е установителен, а не осъдителен такъв, поради което подлежи на разглеждане евентуалния насрещен иск с правно основание чл.79 ЗЗД, по основателността на който съдът намира следното.

При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Ако тази недействителност се установи в производство по предявен иск по чл.79 ЗЗД, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл.23 ЗПК в специалния ЗПК – Решение № 50259 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г., III г. о., ГК.

Предвид цитираната практика на касационната инстанция по силата на чл.23 от ЗПК, ищецът дължи връщане на чистата сума по кредита от 3 000 лв., за която се установява, че е 3 получена от него, като липсват доказателства, а и твърдения, както бе посочено, да е погасена чрез плащане или по друг начин, поради което насрещният иск е основателен до горепосочния размер, до който искът следва да бъде уважен.

По разноските съдът намира следното.

Предвид основателността на първоначално предявения иск на ищеца се дължат разноски, на основание чл.78, ал.1 от ГПК.

В случая при завеждане на делото е заплатена държавна такса в размер 185.11 лв., за която се твърди, че е платена от пълномощника на ищеца с лични средства.

Разноските за платена държавна такса следва да се присъдят на ищеца, който дължи таксата и от името на който същата е платена.

Пълномощникът е направил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ, на основание чл.38, ал.2 от ГПК, с включен в същото ДДС.

Видно от представения по делото договор за правна защита и съдействие адв.М. е предоставил на ищеца безплатна правна помощ, на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.

Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което се определя от съда, което следва да включва ДДС, тъй като в случая пълномощникът е регистриран по ДДС.

По отношение размера на адвокатското възнаграждение, което следва да бъде заплатено от ответника, съдът съобрази произнасянето на Съда на ЕС в Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, за неприложимост на приетата от Висшия адвокатски съвет наредба, което е относимо и към адвокатското възнаграждение по чл.38 ЗА за оказана безплатна правна помощ, съответно за оказано безплатно процесуално представителство пред съд и при съобразяване с материалния интерес, фактическата и правна сложност на делото и с действително извършените от правни действия за защита и съдействие, намери че следва да определи размер на адвокатското възнаграждение от 480 лв., с включен ДДС за главния иск.

С оглед изхода от спора по насрещния иск, за предоставената по него безплатна правна помощ, на горепосоченото основание на пълномощника на ищеца и ответник по насрещния иск се дължи и възнаграждение в размер 204 лв., с включен ДДС, съразмерно с отхвърлената част от иска.

Така общо дължимото от ответника на пълномощника на ищеца адвокатско възнаграждение е в размер 684 лв., с включен ДДС.

Предвид частичната основателност на насрещния иск на ответника и насрещен ищец също се дължат разноски, същите в общ размер 249 лв., в това число заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с уважената част от иска.

Мотивиран от изложеното, Районен съд – Поморие

РЕШИ:

4

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН като противоречащ на закона договор за кредит от 13.07.2023 г., сключен между В. К. К., ЕГН **********, с адрес гр.Поморие, ул. „..., със съдебен адресат по делото адв.М. М. и „ЮтеКредит България” ЕООД, ЕИК 205559807, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Черковна“, № 38, ет.1, офис 4, представлявано от управителя И. Х. К..

ОСЪЖДА В. К. К., ЕГН **********, с адрес гр.Поморие, ул. „..., със съдебен адресат по делото адв.М. М., да заплати на „ЮтеКредит България” ЕООД, ЕИК 205559807, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Черковна“, № 38, ет.1, офис 4, представлявано от управителя И. Х. К., сумата 3 000 лв. (три хиляди лева), представляваща неплатена главница по договор за кредит от 13.07.2023 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.02.2024 г., до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважения размер от 3 000 лв., до предявения размер от 4 647.91 лв.

ОСЪЖДА „ЮтеКредит България” ЕООД, ЕИК 205559807, да заплати на В. К. К., ЕГН **********, сума в размер 185.11 лв. (сто осемдесет и пет лева и единадесет стотинки), представляваща разноски по делото.

ОСЪЖДА „ЮтеКредит България” ЕООД, ЕИК 205559807, да заплати на адв. М. В. М., със служебен адрес гр. Пловдив, бул. „Пещерско шосе“, № 81, ет.3, ап.Б, сума в размер 684 лв.