Решение № 217 от 24.10.2019, Окръжен съд - Шумен

Р Е Ш Е

Н И Е №

217 град Шумен, 24.10.2019 г.

Шуменският окръжен съд, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври, две хиляди и деветнадесета година в състав:

Председател: Константин Моллов

Членове:1.Йордан Димов

2.Соня

Стефанова като разгледа докладваното от съдия Йордан Димов в. гр. д. №407 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение №234/18.07.2018 г. постановено по гр. д. №763/2017 г. по описа на НпРС, съдът е признал за установено по отношение на ответницата С.М.Г., ЕГН-**********,***, че ищцата О.М.К., ЕГН-**********,***, оф.4 – адв. Е. М.е собственик по наследство от общият наследодател М.Й.М., поч. на 19.01.2012 г. на 1/3 идеална част от следните земеделски земи: 1).Имот №084003, с площ 3.599 дка в землището на с. П., общ.

Н.П., обл. Ш., в местността „М.”, седма категория на земята, представляващ пасище, мера; 2).Имот №031005, с площ 8.898 дка в землището на с. П., в местността „Г.”, четвърта категория на земята, представляващ посевна площ;

3).Имот №065001, с площ 26.009 дка в землището на с. П., в местността „Р.”, трета категория на земята, представляващ посевна площ; 4).Имот №0280221, с площ 8.703 дка в землището на с. П., в местността „К.”, четвърта категория на земята, представляващ посевна площ. На основание чл.537, ал.2 от ГПК е бил отменен до размер на 1/3 идеална част Нотариален акт №...г. по описа на Нотариус с №*на НК, по силата на която НА ответницата С.Г. е била призната за собственик по давностно владение и наследство на горните недвижими имоти.

Ответникът З.Г.Б., ЕГН-********** е бил осъден на основание чл.108 от ЗС да предаде на ищцата владението върху собствените ѝ 1/3 идеални части от същите (гореописани) имоти. Бил е отхвърлен като неоснователен и недоказан искът с правно основание чл.33, ал.2 от Закона за собствеността, предявен от ищцата О.К. против С.Г. да бъде допуснато първата да изкупи 1/3 идеални части от гореописаните земеделски земи, които ищцата да заплати на ответника З.Б. по цена, представляваща платената от него цена за закупуване на посочените идеални части, а именно 4 134 лв. В частта на иска по чл.33, ал.2 от ЗС, с която е поискано да се допусне изкупуване на друга 1/3 идеална част от горните имоти от ищцата искът е бил прекратен като процесуално недопустим. Ответницата С.Г. е била осъдена да заплати на ищцата О.К. сумата от 512.50 лв. представляващи направените от последната разноски за водене на производството пред първата инстанция. Ответника З.Б. е бил осъден да заплати на О.К. сумата от 512.50 лв. представляващи направените от последната разноски за водене на производството пред първата инстанция. Ищцата О.К. е била осъдена да заплати на ответника З.Б. сумата от 300 лв., представляващи направени от последния разноски за водене на делото пред първата инстанция.

Недоволен от така постановеното решение е останала ищцата О.К., която го обжалва в отхвърлителната част по отношение на предявеният иск с правно основание чл.33, ал.2 от закона за собствеността, предявен от ищцата О.К. против С.Г. да бъде допуснато първата да изкупи 1/3 идеални части от гореописаните земеделски земи, които ищцата да заплати на ответника З.Б. по цена, представляваща платената от него цена за закупуване на посочените идеални части, а именно 4 134 лв., както и го обжалва в прекратителната част, с която е поискано да се допусне изкупуване на друга 1/3 идеална част от горните имоти от ищцата искът е бил прекратен като процесуално недопустим. В жалбата са налице подробни мотиви, обосноваващи искането за отмяна. Следва да се упомене, че първоинстанционният съд неправилно не е посочил, че прекратителното определение може да се обжалва в едноседмичен срок, а е посочил, че цялото решение може да се обжалва в двуседмичен срок, като посоченото ползва страната и следователно депозираната в последният ден от двуседмичният срок въззивна жалба следва да се приеме като своевременно подадена и по отношение на прекратителната част от решението.

След като със свое Решение №72/25.03.2019 г. по настоящото в.гр.д. №407/2018 г. по описа на ШОС въззивният съд е отменил обжалваното решение в прекратителната му част и е върнал делото за произнасяне в тази част на първоинстанционният съд, от страна на последният е постановено Решение №161/16.05.2019 г., съобразно което първоинстанционният съд е отхвърлил предявеният от О.М.К. против С.М.Г. и З.Г.Б. иск с правно основание чл.33, ал.2 от ЗС да бъде допуснато ищцата да изкупи собствените на С.М.Г.

1/3 (една трета) идеални части от описаните по-горе имоти, а именно - 1).Имот №084003, с площ 3.599 дка в землището на с. П., общ. Н.П., обл. Ш., в местността „М.”, седма категория на земята, представляващ пасище, мера; 2).Имот №031005, с площ 8.898 дка в землището на с. П., в местността „Г.”, четвърта категория на земята, представляващ посевна площ; 3).Имот №065001, с площ 26.009 дка в землището на с. П., в местността „Р.”, трета категория на земята, представляващ посевна площ; 4).Имот №0280221, с площ 8.703 дка в землището на с. П., в местността „К.”, четвърта категория на земята, представляващ посевна площ.

С оглед на изложеното в настоящото въззивно производство предмет на разглеждане е жалбата на О.М.К. да бъде допуснато изкупуване на 2/3 идеални части от процесните земеделски земи.

Съдът намира въззивната жалба, като подадена в срок и отговаряща на останалите законови изисквания за допустима. Разгледана по същество съдът намери същата за основателна.

В съдебно заседание въззивницата К. и въззиваемата Г. не се явяват и не изпращат представители. От страна на процесуален представител на въззивницата е депозирано писмено становище, в което се сочи, че се поддържа въззивната жалба.

Моли да бъде отменено атакуваното решение в обжалваната част, като моли да ѝ бъдат присъдени сторените в производството разноски. Моли да бъдат намалени направените от въззиваемите разноски до размер на минимума според Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. За виззиваемият Б. се явява адв. С.Б. ***. Последната сочи, че постановеното от първоинстанционният съд решение е правилно в обжалваните части. Сочи, че вписването на сделката е извършено на 21.12.2016 г., като оповестителното действие, което има вписването е довело до узнаване на това обстоятелство от ответницата. Това е довело до изтичане на двумесечният преклузивен срок за водене на иск по реда на чл.33, ал.2 от ЗС на 21.02.2017 г., като ИМ е подадена по-късно. Моли да бъде оставена жалбата без уважение, да бъде потвърдено първоинстанционното решение, както и да бъдат присъдени сторените от въззиваемият разноски във въззивното производство.

По делото се установява от фактическа и правна страна, че ответницата С.М.Г. по силата на Нотариален акт №...г. по описа на Нотариус с №*на НК е била призната за собственик по давностно владение и наследство на следните земеделски земи:

1).Имот №084003, с площ 3.599 дка в землището на с. П., общ. Н.П., обл. Ш., в местността „М.”, седма категория на земята, представляващ пасище, мера; 2).Имот №031005, с площ 8.898 дка в землището на с. П., в местността „Г.”, четвърта категория на земята, представляващ посевна площ; 3).Имот №065001, с площ 26.009 дка в землището на с. П., в местността „Р.”, трета категория на земята, представляващ посевна площ; 4).Имот №0280221, с площ 8.703 дка в землището на с. П., в местността „К.”, четвърта категория на земята, представляващ посевна площ. На основание на този нотариален акт имотите са продадени от ответницата Г. на ответника З.Г.Б., което е станало по силата на НА за покупко-продажба №99, том , рег. №1954, дело №267/2016 г.

С първоинстанционното решение е уважен иск с правно основание чл.108 от ЗС по който първоинстанционният съд след като е приел, че ищцата е собственик на 1/3 идеална част от гореописаните четири земеделски имота е признал за установено, че същата е собственик на посочената идеална част. В тази част решението не е обжалвано и касаещите това произнасяне мотиви относно собствеността и относно основателността на иска, както във изложените фактически обстоятелства, така и в рамката на правните изводи на първоинстанционният съд напълно се споделят от въззивния, което прави излишно преповтарянето им в мотивите на настоящото решение. Ето защо съдът препраща на основание чл.272 от ГПК към мотивите на НпРС в тази част, предмет на първоинстанционното производство. Пред НпРС освен установяване, че е собственик на една трета от процесните земи, както и възстановяването на владението ищцата е предявила иск по реда на чл.33, ал.2 от ЗС, по силата на който иска да ѝ бъде признато правото да изкупи 2/3 (две трети) от процесните земи. Всъщност това е и спорният въпрос, предмет на въззивна проверка в настоящото производство. Още в писменият отговор на ИМ пред първата инстанция ответника и въззиваем - З.Г.Б. е направил две основни възражения по иска с основание чл.33, ал.2 от ЗС, които поддържа и пред въззивната инстанция. На първо място сочи, че ищцата няма право на изкупуване, тъй като правото по чл.33, ал.2 от ЗС е потестативно и зависи изцяло от волята на съсобственика. Ако съсобствениците с право на изкупуване са повече от един, всеки от тях преценява дали да предяви иск по чл.33, ал.2 от ЗС или не. Цитира практика – Р №91/11.05.2015 г. по гр.д. №6251/2014 г. на ВКС. Твърди, че третата сестра – Р. М.М. не е страна по делото и искането на ищцата е недопустимо. Също така, като второ възражение сочи, че възможността за изкупуване се преклудира за ищцата с изтичането на двумесечният законов срок, който според него е изтекъл през февруари 2017 г., тъй като ищцата е узнала за прехвърлителната сделка още през декември 2016 г., когато били закупени нивите, а искът е предявен повече от пет месеца след узнаването.

Така направените възражения съдът намира за неоснователни. Първото от тях като изложение е логически несвързано и необосонвано и не е в логиката на цитираната практика - Р №91/11.05.2015 г. по гр.д. №6251/2014 г. на ВКС. Между страните не е спорно, а от данните по делото се установява, че процесните земеделски земи са придобити по наследство след смъртта на наследодателят М.Й.М.. Последният е оставил като свои наследници три дъщери – ищцата О.М.К., ответницата С.М.Г. и Р. М.М., която не е страна в производството. Придобитите по наследство права са в основата на воденият от ищцата установителен иск по чл.108 от ЗС и поради липсата на изтекла придобивна давност са довели до неговото уважаване. Обстоятелството, че наследницата Р. М.М. не е страна в производството обаче не обосновава никакви правни изводи. Последната няма данни да е оспорила констативният нотариален акт - №...г., по силата на който ответницата е призната за собственик на целите четири земеделски имота. Т.е. в рамките на производството ответницата С.М.Г., при правилното провеждане на иска с правно основание чл.108 от ЗС се легитимира като единствен собственик на останалите 2/3 идеални части. Само по отношение на нея ищцата може и следва да води иска по чл.33, ал.2 от ЗС, доколкото само ответницата се легитимирала като собственик, при разпореждането с имота. Ето защо изложените съображения в подобен смисъл са неоснователни. Поради тази причина и първоинстанционният съд не е могъл да прекрати производството в тази му част и въззивният съд с предходното си решение е отменил първоинстанционното решение.

Що се отнася до второто възражение на въззиваемият Б. въззивният съд намира, че същото е неоснователно предвид събраните доказателства. Съобразно нормативната уредба по чл.33 от ЗС искът за изкупуването следва да бъде предявен преди изтичането на посочения в чл. 33, ал.2, изр.2 от ЗС преклузивен срок – два месеца от продажбата на дела.

Налице е трайно установена съдебна практика, която приема, че така определеният начален момент – деня на продажбата, следва да се прилага само в случаите, когато съсобственикът – прехвърлител е сключил продажбата с третото лице, след като предварително е поканил другите съсобственици да купят дела му и те не са приели предложението му. В случаите когато съсобственикът не е отправил предложение до другите съсобственици двумесечния срок за изкупуване ще започне да тече от деня в който непоканеният съсобственик е узнал за продажбата, сключена с третото лице. В този смисъл са Решение №953 от 25.03.1959 г. по г.д.