Решение № 223 от 21.07.2021, Окръжен съд - Бургас

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 223 гр. Бургас , 20.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на първи юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Веселка Г. Узунова

Таня Д. Евтимова

Александър Д. Муртев при участието на секретаря Тодорка Ст. Каракерезова като разгледа докладваното от Веселка Г. Узунова Въззивно гражданско дело № 20212100500917 по описа за 2021 година

Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК и сл.ГПК.

Образувано е по повод въззивна жалба на „Теленор България“ЕАД с ЕИК130460283,подадена чрез пълномощника му адв. Здравко Цанев от САК със съдебен адрес за призоваване и съобщения : гр.София,ж.к.“Гео Милев“,ул.“Александър Жендов“ №6,ет.5 против съдебно решение № 260478 от 17.03.2021г.,постановено по гр.д.№1551/2020г. по описа на БРС,В ЧАСТТА,с която районният съд е ОТХВЪРЛИЛ КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН иска на „Теленор България“ЕАД за това,да бъде прието за установено по отношение на ответницата М. ИВ. Т. с ЕГН-********** дължи на ищцовото дружество следните суми,за които е издадена Заповед за изпълнение по ч.гр.д.№10067/2019г.по описа на БРС- сумата 306.03 лева,представляваща неустойка,обезщетяваща вредите от предсрочното прекратяване/разваляне на договор за мобилни услуги №616711055 от 12.11.2016г.,последно изменен с допълнително споразумение №014893702 от 20.01.2018г.към договор за мобилни/фиксирани услуги,при условията на който е ползван мобилен номер ***,начислена по фактура №7274101467 от 15.06.2018г.,сумата 226.16 лева,представляваща неустойка,обезщетяваща вредите от предсрочното прекратяване/разваляне на договор за мобилни услуги № 619482468 от 15.02.2018г.,при условията на който е ползван мобилен номер ***,начислена по фактура № 7274101467 от 15.06.2018г.,ведно със законната лихва върху сумата,считано от датата на подаване на заявлението- 25.10.2019г.до окончателното плащане на вземането,както и сторените от ищеца разноски по исковото и заповедното производства –съразмерно на отхвърлената част от исковите претенции.

С въззивната жалба е оспорено решението на БРС като неправилно,необосновано ,постановено в противоречие с материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Направен е анализ на спора от фактическа и правна 1 страна, като е изложено оплакване,че районният съд погрешно е изградил вътрешното си убеждение за обстоятелствата,които имат значение за спора/релевантните факти/ въз основа на формално-невалидни умозаключения ,които не могат да бъдат следствие от твърденията и доводите на ищеца,нито от представените доказателства и доказателствени средства в подкрепа на тези твърдения в хода на първоинстанционното производство,при липса на насрещно доказване от ответната страна. Позовава се на съдебна практика на ВКС относно критериите за необоснованост на съдебни решения,като се твърди,че първоинстанционният съд необосновано е достигнал до погрешен извод за неоснователността на исковете за неустойки,т.е.до формално-невалидното умозаключение за неустановеност на материалноправните предпоставки,чието осъществяване води до възникване в полза на ищеца на вземане за неустойки по процесните договори. На първо място като неправилен и в противоречие с представените доказателства въззивникът намира,че е формираният извод на БРС ,че в процесния случай не са доказани материалноправните предпоставки за прекратяване/разваляне по реда на чл.87 ал.1 ЗЗД на договорите за мобилни услуги,а именно- кредиторът да даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение,че след изтичане на срока ще смята договора за развален. Цитира част от мотивите на обжалваното съдебно решение,като прави довод,че същите са вътрешно противоречиви,като намира за неясен изводът на съда за нередовно връчване на съобщението до адреса на ответницата,при положение,че ищецът е навел твърдения и представил доказателства за изпращането на покана за доброволно плащане на сумите по издадената фактура.Прави довод,че е положена дължимата грижа от ищеца да сведе до знанието на ответника евентуално неблагоприятните последици от неизпълнението на договорните му задължения,представено и прието като доказателство по делото е удостоверение с изх.№155 от 28.09.2020г.от „Тип-Топ Куриер“АД за доставка на предупредително писмо,което е сторено на 23.05.2018г.В тази връзка се твърди,че с изтичане на десетдневния подходящ срок за доброволно изпълнение и непрестирането от страна на ответника,правоотношенията по процесните договори за мобилни услуги следва да се считат за прекратени/развалени. Тези писмени доказателства не са били взети предвид от районния съд,а са игнорирани,поради което не е извършена всеобхватна и целокупна преценка на всички твърдения и доводи на страните и на представените доказателства.

Въззивникът счита,че съдът не е ценил и съдържанието на представените писмени доказателства при формирането на вътрешното си убеждение,като в резултат на това е допуснато нарушение и на принципа за формиране на вътрешното убеждение-чл.235 ал.2 вр.с чл.12 ГПК.Счита,че мотивите са и в противоречие с императивното изискване на чл.236 ал. 2 ГПК,допуснато е и нарушение на принципа за установянане на истината по чл.121 ал.2 КРБ,вр.с чл.10 ГПК- производството по делата да осигурява установяване на истината,а съдът да осигурява на страните възможност и да им съдейства за установяване на фактите,които са от значение за решаването на делото. Въззивникът счита,че от проведеното пълно и главно доказване от него в първоинстанционното производство са се установили всички материалноправни предпоставки ,предвидени в чл.87 ал.1 ЗЗД ,за да се приеме,че процесните договори са развалени.Акцентирано е върху съдържанието на представената по делото „Последна покана за доброволно плащане“,като се сочи,че то отговаря на изискуемото по чл.87 ал.1 ЗЗД съдържание и е в пълно съответствие с възприетото становище в практиката на ВКС,на която въззивникът се позовава. Счита,че са представени доказателства,които установяват по безспорен начин,че е ищецът е положил дължимата грижа да сведе до знанието на ответника писменото предупреждение по чл.87 ал.1 ЗЗД,като е анализирано съдържанието на представеното „Удостоверение за доставка на предупредително писмо“ и се прави оплакване,че районният съд не е зачел обвързващата го материална доказателствена сила на този документ,с което е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Прави довод,че това удостоверение е официален свидетелстващ документ по смисъла на чл.179 ГПК,а ответната страна не е 2 оборила доказателствената му сила. Позовава се на съдебна практика на ВКС,като акцентира и върху факта,че ответната страна не е извършила надлежно оспорване на удостоверението чрез провеждане на производство по чл.193 и сл.ГПК. В случай,че въззивният съд приеме,че удостоверението е частен свидетелстващ документ, въззивникът моли то да бъде кредитирано с доверие,предвид липсата на доказателства за обратното,като съобрази и практиката на ВКС,в която е застъпено разбирането,че частният свидетелстващ документ се ползва с доказателствена стойност,макар да не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила. Отправеното до въззивната инстанция искане е да бъде отменено решението на БРС в обжалваната част и да бъдат уважени отхвърлените искове за неустойки,както и да бъдат присъдени в цялост разноските,направени от ищеца в исковото и заповедното производства. Няма доказателствени искания,претендира разноските във въззивното производство.

Въззиваемата Т.,чрез особения представител адв. Матеева е оспорила въззивната жалба в депозирания отговор, като на първо място сочи,че не отговаря на истината изложеното във въззивната жалба за наличие на процесуални пороци,необоснованост и неправилност на съдебното решение. Счита,че решението е постановено при пълно и всестранно събиране,разглеждане и обсъждане на събраните доказателства,както поотделно,така и в тяхната съвкупност,като съдът е достигнал до правилен извод,че начислените неустойки и вноски за лизинг не са дължими . На първо място въззиваемата страна намира за несъстоятелен аргументът на въззивника за неправилност на извода на съда досежно материалноправните предпоставки за прекратяване/разваляне на договора на основание чл-87 ал.1 ЗЗД и за противоречието му с представените по делото доказателства.

В тази връзка се подчертава,че БРС е направил обоснован от доказателствата извод,че по делото няма доказателства за каквито и да е действия и трудности при връчването на съобщението на адреса,посочен от ответницата в индивидуалния договор,а от удостоверението,издадено от куриера обявеният адрес на доставка е до пощенска кутия,поради което при тези данни съдът е приел,че връчването не е редовно. Съдът не се е позовал на невъзможност за връчване,а на неполагане на дължимата грижа от страна на ищеца да бъде получено писмото. На следващо място се прави довод,че този мотив на съда се подкрепя и от ОУ на Теленор България ЕАД,където в чл.26 е посочено,че „Неполучаването на фактура не освобождава потребителя от задължението му за плащане на дължимите суми.“,което условие обаче касае само и единствено издадените от доставчика фактури,но не и друг вид уведомления или кореспонденция между тях,които следва да бъдат получени на хартия,за да бъде прието получаването им за редовно.Моли въззивната жалба да се остави без уважение и да бъде потвърдено решението на БРС.Няма доказателствени искания.

В съдебно заседание въззивното дружество,редовно уведомено,не изпраща представител.Постъпила е писмена молба от пълномощника му,с която се поддържа въззивната жалба и се иска нейното уважаване от въззивната инстанция.Няма доказателствени искания,претендира разноски.

В съдебно заседание въззиваемата Т. се представлява от особения и представителадв. Матеева,която оспорва въззивната жалба,няма доказателствени искания.

При служебната проверка на обжалваното съдебното решение по реда на чл.269 ГПК, въззивният съд го намери за валидно и допустимо в обжалваната част.

По основателността на въззивната жалба съдът намери следното:

Ищецът е предявил срещу ответника искове с правно основание чл.422 вр.с чл.415 ГПК вр.чл.79 ал.1 ЗЗД,чл.86 ЗЗД и чл.92 ЗЗД,като е претендирал да бъде установено по 3 отношение на ответницата Т.,че дължи на ищеца „Теленор България“ЕАД сумата от 1254.91 лева главница,дължима за ползвани мобилни услуги и лизингови вноски по няколко договора за мобилни услуги и лизинг,сключени между страните,ведно със законната лихва върху главницата,считано от датата на подаване на заявлението -25.10.2019г.до окончателното изплащане. Претенциите за главница и мораторни лихви са уважени от БРС,като решението в тази част не е обжалвано и е влязло в сила. БРС е отхвърлил претенциите за неустойки по договорите,както следва: сумата 306.03 лева,представляваща неустойка,обезщетяваща вредите от предсрочното прекратяване/разваляне на договор за мобилни услуги №616711055 от 12.11.2016г.,последно изменен с допълнително споразумение №014893702 от 20.01.2018г.към договор за мобилни/фиксирани услуги,при условията на който е ползван мобилен номер ***,начислена по фактура №7274101467 от 15.06.2018г.,сумата 226.16 лева,представляваща неустойка,обезщетяваща вредите от предсрочното прекратяване/разваляне на договор за мобилни услуги № 619482468 от 15.02.2018г.,при условията на който е ползван мобилен номер ***,начислена по фактура № 7274101467 от 15.06.2018г.,ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане. В тази част решението е оспорено от ищеца с въззивната жалба.

За да отхвърли исковете за неустойка,районният съд на първо място е приел,че надлежното прекратяване на процесните договори е елемент от правопораждащия фактически състав на вземането за неустойка,а тъй като то се подчинява на общите правила на чл.87 ал.1 ЗЗД за срок и форма,то в случая и доколкото процесните договори са сключени в писмена форма,изявлението за прекратяването им също следва да е в такава форма,с даден подходящ срок за изпълнение. Този правен извод на БРС се споделя от настоящия съдебен състав като правилен и законосъобразен, той не е оспорен и от въззивното дружество,което в исковата молба е твърдяло,че преди подаване на исковата молба е упражнило потестативното си право да развали сключените договори,като е изпратило писмено уведомление до абоната Т.. Представените в тази насока доказателства са обсъдени от БРС в мотивите на решението му,като е формиран безпротиворечив и обоснован извод,че ищецът е изпратил на ответницата уведомление,озаглавено „Последна покана за доброволно плащане“ от 16.05.2018г. По отношение на съдържанието на уведомлението районният съд не е изложил доводи,че то не съдържа волеизявление за разваляне на договорите,поради което оплакванията във въззивната жалба за неправилно тълкуване от съда на съдържанието на уведомлението са неоснователни.Въззивната инстанция също счита,че съдържанието на отправената „последна покана за доброволно плащане“ съответства на изискванията на чл.87 ЗЗД и по същността си представлява писмено волеизявление за разваляне на договорите,с предоставен подходящ срок за изпълнение на длъжника.