Определение № 3940 от 24.11.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3940 гр. София, 24.11.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО I ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петя Г. Крънчева Тропчева

Членове:

Петър Н. С.

Радина К. Калева като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно частно наказателно дело № 20251100607472 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава двадесет и втора от Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК).

Образувано е по частна жалба на подсъдимия С. С. А. (с фамилия преди брака К.), подадена чрез защитника му адв. К. П., срещу протоколно определение от 04.11.2025 г., постановено по н. о. х. д. № 15151/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 122-ри състав, с което съдът след постановяване на присъдата си, по реда на чл. 309, ал. 2 НПК, е изменил взетата спрямо подсъдимия мярка за неотклонение от „парична гаранция“ в „задържане под стража“.

Според жалбоподателя съдебният акт е неправилен и незаконосъобразен поради следните съображения. На първо място се излага, че подсъдимият се е явил в откритото съдебно заседание, проведено на 04.11.2025 г., с оглед на което не е била налице необходимост от изменение на мярката му за неотклонение. Сочи се, че постановяването на осъдителна присъда, с която се налага ефективно наказание „лишаване от свобода“ не може да бъде самостоятелно основание за изменение на мярката за неотклонение в потежка. В тази връзка намира, че в случая не е налице опасност подсъдимият да се укрие в случай, че спрямо него бъде взета по-лека мярка за неотклонение, доколкото същият се е явявал в съдебните заседания пред първоинстанционния съд и не е ставал причина за отлагане на делото.

В жалбата се обсъжда и опасността от извършване на друго престъпление, като е застъпена теза, че макар подсъдимият да е с обременено съдебно минало, като се съобрази характера на деянията, за които подсъдимият е осъждан, коментираната опасност не е с интензитет, обуславящ 1 вземане на най-тежката мярка за неотклонение.

Акцентира се и върху здравословното състояние на подсъдимия, който следвало да бъде подложен на лечение, което наличните в затвора условия не позволявали. В тази връзка към молба от 10.11.2025 г., депозирана от адв. К.

П., са приложени медицински документи във връзка със здравословното му състояние.

Предвид изложените съображения, е отправена молба до настоящата инстанция за отмяна на обжалваното определение и вземане по отношение на подсъдимия на мярка за неотклонение „парична гаранция“.

Прокуратурата не е взела становище по жалбата.

Съдът, като съобрази доводите на жалбоподателя, въз основа на материалите по делото и закона, приема за установено следното:

Подсъдимият А. (преди брака К.) е предаден на съд с обвинителен акт, внесен в Софийски районен съд на 30.10.2024 г., с повдигнато обвинение за извършено престъпление с правна квалификация чл. 131а, вр. чл. 129, ал. 2, предл. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК. Въз основа на внесения обвинителен акт е образувано н. о. х. д. № 15151/2024 г. по описа на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 122-ри състав.

В хода на досъдебното производство подсъдимият е бил обявен за издирване с телеграма 19765/29.07.2022 г. на ГДНП и бюлетин 210/2022 г. на СДВР. Към датата на провеждане на първото открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд (17.12.2024 г.) същият не е бил установен, като е бил и нередовно призован за съдебното заседание – в призовката е отразено, че лицето не живее на адреса повече от 10 години. Районният съд, като е счел, че са налице предпоставките за това, е разгледал делото по отношение на К. при условията на задочно производство.

В следващото открито съдебно заседание, проведено на 20.02.2025 г., районният съд е определил на основание чл. 270 НПК мярка за неотклонение „задържане под стража“ по отношение на подсъдимия, като е постановил и принудителното му довеждане за следващото съдебно заседание в случай, че последният бъде установен. Решаващият съдебен състав е определил такава мярка, тъй като е приел, че подсъдимият знае за датата на съдебното заседание, както и че срещу него е внесен обвинителен акт в съда, но въпреки това се укрива, предвид предприетите действия от негови близки за установяване на здравословното му състояние.

Подсъдимият е установен и задържан от органите на СДВР на 11.09.2025 г., на която дата е приведен в Софийски централен затвор за изпълнение на взетата спрямо него мярка за неотклонение „задържане под стража“.

В открито съдебно заседание, проведено на 07.10.2025 г., районният съд е изменил мярката за неотклонение по отношение на подсъдимия от „задържане под стража“ в „парична гаранция“, като е приел, че обвинението е разколебано.

2

В последното по делото съдебно заседание, проведено на 04.11.2025 г., съдът е постановил присъдата си, с която е признал подсъдимия за виновен по повдигнатото му обвинение по чл. 131а, вр. чл. 129, ал. 2, предл. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК и го е осъдил на наказание „лишаване от свобода“ за срок от пет години при първоначален строг режим. По реда на чл.

309 НПК съдът се е занимал и с мярката за неотклонение, като я е изменил от „парична гаранция“ в „задържане под стража“ по съображения, че на последния е наложено ефективно наказание „лишаване от свобода“ и с цел обезпечаване участието му при въззивно обжалване на присъдата.

При така установеното от фактическа страна въззивният съд достигна до следните правни изводи:

Настоящият съдебен състав намира, че жалбата, с която е сезиран, е подадена от процесуално легитимирана страна в надлежна форма и в законоустановения срок, поради което е допустима. Същата обаче е неоснователна поради следните съображения:

Предмет на въззивна проверка е определение на СРС, постановено след произнасяне на присъдата, т. е. след като решаващият съдебен състав е формирал своето убеждение по въпросите относно деянието, вината, авторството и правната квалификация, обосновано с доказателствата, събрани в развил се пред същия този съд процес, и по реда на чл. 309 НПК, която разпоредба задължава съдебния състав, постановил този съдебен акт, служебно да вземе отношение и по актуалната мярка за неотклонение на подсъдимото лице. Обосновано първата инстанция е приела, че с постановената осъдителна присъда е налице хипотезата на чл. 309, ал. 2 НПК, според която когато подсъдимият е признат за виновен, осъден е на наказание „лишаване от свобода“, изпълнението на което не е отложено по реда на чл. 66 НК и е налице опасност същият да се укрие, съдът може да измени мярката за неотклонение с по-тежка или да вземе такава. В конкретния случай съставът на СРС е преценил, че следва да измени наложената спрямо подсъдимия мярка за неотклонение от „парична гаранция“ в „задържане под стража“, който извод се споделя и от настоящата съдебна инстанция. Съображенията за това са следните:

На първо място, както бе посочено, спрямо подсъдимия С. С. А. (преди брака К.) е постановена осъдителна присъда, с която същият е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 131а, вр. чл. 129, ал. 2, предл. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК, за което на същия е наложено наказание „лишаване от свобода“ в размер на пет години при първоначален строг режим на изтърпяване. Следователно, налице са визираните в чл. 309, ал. 2 НПК формални предпоставки за определяне на по-тежка мярка за неотклонение.

На следващо място, настоящият съдебен състав намира, че в случая е налице и следващото условие, предвидено кумулативно в чл. 309, ал. 2 НПК – реална опасност подсъдимото лице да се укрие. Изследвайки тази опасност, 3 въззивната инстанция съобрази процесуалното му поведение по делото и поконкретно, че същият е обявен за общодържавно издирване още в хода на досъдебното производство, доколкото не е откриван на известните му по делото адреси. Както бе посочено, едва на 11.09.2025 г. подсъдимият е установен и задържан от органите на СДВР за изпълнение на наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“, като по делото не се установяват обективни причини, които да са го възпрепятствали да се явява при призоваване както в хода на досъдебното, така и в хода на съдебното производство пред първоинстанционния съд. Напротив, същият целенасочено се е укривал.

Ето защо не могат да бъдат споделени доводите на защитата за безукорно процесуално поведение от страна на подсъдимия, изключващо опасността да се укрие. Причината същият да не е ставал повод за отлагане на делото е единствено обстоятелството, че производството е протекло като задочно такова по смисъла на чл. 269, ал. 3 НПК.

От друга страна, въззивният съд намира, че самият характер и размер на наказанието, наложено с присъдата („лишаване от свобода“ в размер на 5 години), ведно с определения режим за изтърпяването му (първоначален строг режим), е от такова естество, което предпоставя възможна мотивация на подсъдимото лице да се отклони от воденото срещу него наказателно производство. Фактът на постановяване на присъдата несъмнено променя фактическото положение, като създава опасност лицето да се укрие, знаейки какво конкретно наказание му е наложено, макар и с невлязъл в сила съдебен акт. С оглед изложените съображения, настоящият състав на Софийски градски съд намира, че първоинстанционният съд е направил правилна по съществото си преценка за наличие на визирана в чл. 309, ал. 2 НПК опасност от укриване на подсъдимото лице, даваща възможност за изменение на мярката му за неотклонение в „задържане под стража“.

Както бе посочено, тази разпоредба предвижда като предпоставки за изменение на мярката за неотклонение в по-тежка единствено признаването за виновен на подсъдимия за виновен и осъждането му на наказание „лишаване от свобода“, изпълнението на което не е отложено по чл. 66 НК, както и наличието на реална предпоставка лицето да се укрие. Ето защо в настоящото производство съдът не следва да изследва въпроса дали е налице опасност подсъдимият да извърши престъпление, поради което оплакванията на защитата относно липсата на тази опасност не следва да бъдат коментирани.

Следва да бъде обсъдено обаче здравословното състояние на подсъдимия и дали същото позволява спрямо него да бъде изпълнявана тази най-тежка мярка за неотклонение. Видно от епикриза от 10.09.2025 г. на С. К. е поставена диагноза „счупване на тялото на тибията, закрито“, като му е поставена гипсова шина и му е изписана антибиотична и обезболяваща терапия и е посочено, че изходът от лечението е с подобрение. Във връзка с установяването на информация относно актуалното здравословно състояние 4 на подсъдимото лице съдът изиска справка от Софийски централен затвор. На 21.11.2025 г. от директора на Медицински център към Затвора, гр. София, е постъпило писмо, в което е отразено, че подсъдимият е прегледан в СБАЛ ЛС в затвора и му е направена рентгенография, като преди прегледа било установено, че подсъдимият самоволно е разкъсал и свалил гипсовата имобилизация на крака си, с оглед на което му е поставена нова такава за срок от 60 дни и му е предписана антикоагулантна терапия. В писмото е посочено още, че към настоящия момент липсват пречки състоянието на подсъдимия да бъде контролирано в условията на СБАЛ ЛС при затвора, гр. София.

Предвид установеното актуално здравословно състояние на подсъдимия и по-конкретно, че му е поставена нова гипсова имобилизация за срок от 60 дни и му е предписана терапия с лекарства, настоящият съдебен състав намира, че тези обстоятелства понастоящем не са пречка спрямо него да бъде изпълнявана мярка „задържане под стража“ в условията на Софийски централен затвор, където здравословното му състояние може да бъде адекватно контролирано в медицинския център към затвора. Не се установяват обстоятелства от здравословен характер, които да представляват пречка подсъдимият да търпи тази мярка в условията на затвора, а от друга страна по делото се установява, че макар здравословното му състояние да е било влошено още от средата на 2024 г., последният успешно се е укривал в хода на съдебното производство, образувано на 30.10.2024 г. В същото време от страна на А. не са представени доказателства, свързани със здравословното му състояние, които да са го възпрепятствали да вземе участие както в досъдебното, така и в съдебното производство пред първоинстанционния съд.