Определение № 2439 от 18.08.2025, Районен съд - Стара Загора

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2439 гр. Стара Загора, 18.08.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, V-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ваня Тенева като разгледа докладваното от Ваня Тенева Гражданско дело № 20245530101851 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 248 от ГПК.

Постъпила е в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК молба от „Кредирект“ ЕООД за изменяне на постановеното по делото решение № 220/10.03.2025 г. в частта му за разноските, чрез намаляване на присъдените в полза на процесуалния представител на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение.

Ответникът по молбата адв. Д. Г. взема становище за неоснователност на молбата.

Съдът като обсъди доводите в молбата и събраните по делото доказателства намира следното:

Производството по делото е било образувано по искова молба подадена от Ж. Б. Г. против „Кредирект“ ЕООД, с която са предявени обективно съединени установителни искове 1/ с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване на нищожността на клауза за неустойка за неизпълнение на задължение предвидена в чл. 18 от договор за потребителски кредит № 1036347/15.03.2024 г. и 2/ с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване за нищожността на клауза за разходи за извънсъдебно събиране на вземания предвидена в чл. 13 от договор за потребителски кредит № 1036347/15.03.2024 г., като ответникът „Кредирект“ ЕООД е предявил на свой ред два обективно съединени насрещни осъдителни иска 1/ за заплащане на сумата от 3400,00 лв. на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД по договор за потребителски кредит № 1036347/15.03.2024 г. и 2/ за заплащане на сумата от 3400,00 лв. на основание чл. 23 ЗПК /чиста главница/ по договор за потребителски кредит № 1036347/15.03.2024 г.

При постановяване на решението съдът е присъдил разноски за адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца съобразно уважените два установителни иска като изчисленията са били направени в рамките на минималния размер по Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като е налице хипотеза на чл. 38 1

ЗА – безплатна адвокатска помощ. Освен това е присъдил на ответника сумата от 480,00 лв. с ДДС за адвокатско възнаграждение поради уважаване на втория насрещен осъдителен иск, като изчисленията отново са били направени в рамките на минималния размер по Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Възражението за прекомерност е своевременно релевирано ответника вж. л. 70 - 71 от делото Съдът намира, че подадената молба е допустима, и частично основателна поради следните аргументи:

1/ По отношение на материалната затрудненост:

Неоснователно е възражението на „Кредирект“ ЕООД относно липсата на предпоставки за предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗА. Правилото, че на присъждане подлежат само действително направените, т.е., заплатени разноски, не е абсолютно – изключения от него са допустими, но само в изрично предвидените случаи. Според нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ на нуждаещо се от издръжка, материално затруднено лице или на свой роднина, близък или друг юрист, при постановяване на благоприятно решение по спора за представлявания, съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в наредбата на Висшия адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗА. За уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ без данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК.

В разглеждания случай ищецът е релевирал своевременно искане за присъждане на разноски, като е представил списък на разноските по чл. 80 ГПК за процесуалния представител, предоставил безплатна правна помощ. По делото е ангажиран и договор за правна защита и съдействие /л. 16 и л. 87 от делото/, в който страните по упълномощителната сделка – ищецът, от една страна и съответният адвокат, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната помощ се предоставя като безплатна поради това, че ищецът е материално затруднен – чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Действително ответникът оспорва това обстоятелство, но не представя доказателства от които може да се направи извод, че ищецът не е материално затруднен – ответникът се позовава на данни от м. ноември 2022 г., но към момента на подаване на молбата по чл. 248 от ГПК (2024г.) са изминали почти две години.

Освен това дори да се приеме, че ищецът има разполагаем доход от чисто 1300,00 лв., то минималното адвокатско възнаграждение е в размер на 400,00 лв. и му остава чист доход под една минимална работна заплата, а при сключване на Договора за правна защита и съдействие не съществува задължение за адвоката да договаря възнаграждение под минимумите определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

2

От друга страна съдът има възможност да определя това възнаграждение без да е обвързан от тези минимуми /в случая доказателствената тежест да представи доказателства за имущественото състояние на ищеца е за ответника – вж. Определение № 163/13.06.2016 г. на ВКС по ч.гр.д. № 2266/2016 г., I г.о., Определение № 515/02.10.2015 г. на ВКС по ч.гр.д. №2340/2015г., I т.о./. Вж. и Решение № 374/23.03.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 354/2023 г., вкл. цитираните в него Определение № 708/05.11.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4891/2015 г., IV г.о., Определение № 442/28.06.2019 г. на ВКС по т.д. № 502/2019 г., II т.о., също Определение № 162/28.04.2022 г. на ВКС по ч.гр.д. № 5096/2021 г., III г.о., в които се приема, че получилата безплатна адвокатска помощ страна не е длъжна да доказва пред съда наличието на обстоятелствата по чл. 38, ал. 1 ЗАдв, т. 1-3 – че има право на издръжка, че е материално затруднена, че е в роднински или друг вид близки отношения с адвоката или че е юрист.

За уважаване на претенцията за присъждането на адвокатското възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв е достатъчно в Договора за правна защита и съдействие да е ясно изразена волята на страните по него, че адвокатската помощ е оказана безплатно т.е. преценката дали лицето е материално затруднено или не се извършва не от съда, а от самия адвокат и е въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента. В този смисъл е и Определение № 1836/11.07.2024 г. на Бургаски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1012/2024 г., в което се сочи, че съгласно чл. 38, ал. 1 ЗАдв са налице три хипотези, при които адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие: 1/ на лица, които имат право на издръжка, 2/ материално затруднени лица и 3/ роднини, близки или на друг юрист. В разпоредбата липсва изискване предварително клиентът да доказва наличието на някое от посочените основания, в процесния случай - че е материално затруднено лице, поради което оказването на безплатна помощ се извършва единствено по преценка на самия адвокат на база заявеното от доверителя му. В подкрепа на изложеното е и предвиденото в ал. 2 на същия член, според която адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски. Респективно на адвоката се следва присъждане на възнаграждение единствено в благоприятен за неговия доверител изход на спора. В този смисъл преценката дали да предостави „pro bono“ правна помощ при съществуващ риск да не получи никакво възнаграждение е само негова.

Наличието на основанията по чл. 38, ал. 1 ЗАдв не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноските, като предпоставките за присъждането им са - на първо място да има доказателства за извършване на безплатна правна помощ и в съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски. При кумулативното наличие на двете условия съдът е длъжен да присъди адвокатското възнаграждение, платимо на процесуалния представител, като при определяне конкретния размер се изхожда от действителната фактическа и правна сложност на спора.

В случай, че страната, която следва да заплати направените по делото разноски, оспори наличието на предпоставки по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв за 3 предоставяне на правна помощ, тя следва при условията на пълно и главно доказване да установи, че страните по договора за адвокатска услуга са договорили предоставянето на адвокатска помощ по различни от посочените в разпоредбата причини /а не съдът да изисква доказателства/.

Освен това с Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС е приел, че правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, които трябва да се положи за защитата на съответното право. Съдебните разноски, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат „пропорционални“. Прието е, че съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим.

Съдът на ЕС е извел задължение за националния съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение от 09.03.1978 г. по дело № 106/1977 на Съда на ЕО. С Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C427/16 и C-428/16, Съдът на Европейския съюз е тълкувал чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДФЕС в смисъл, че национална правна уредба като тази по чл. 36, ал. 2 ЗА и чл. 78, ал. 5 ГПК, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в понисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет /България/, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в понисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Прието е, че запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.

Съгласно Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22/ при произнасянето си за дължимите разноски за адвокатско възнаграждение съдът не е обвързан от размерите, установени в Наредба № 1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Предвид предимството на първичното общностно право- чл. 101, пар. 1 от ДФЕС пред националното ни законодателство и на основание чл. 633 от ГПК, разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗА в частта й, предвиждаща минимален размер, определен от Висшия адвокатски съвет, под който адвокатско възнаграждение не може да бъде определено, не следва да бъде прилагана. По всяко дело, по което следва да се определи такова, националният съд ще следва да извърши преценка на правната и фактическа сложност на делото, без да бъде ограничаван от определения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г.

4 минимален размер, включително и от разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от наредбата, предвиждаща определяне на адвокатско възнаграждение за всеки иск поотделно.

Единственото ограничение тук ще бъде свързано с преследваната от наредбата цел, а именно да се гарантира, че високоотговорният труд на адвоката няма да бъде подценен и поставен в зависимост единствено от пазарни механизми, което би имало за свой /отрицателен/ резултат влошаване качеството на предоставяните правни услуги и ограничаване достъпа до квалифицирана правна помощ /определение № 466/21.02.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 376/2024 г./.