Решение № 466 от 10.05.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 466 гр. София , 10.05.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ в публично заседание на пети април, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Нели Куцкова

Яна Вълдобрева

Мария Яначкова като разгледа докладваното от Мария Яначкова Въззивно гражданско дело № 20201000502921 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение от 1 март 2018г. по гр. д. № 13611/2014г. Софийски градски съд, I ГО, 13 състав е прогласил за относително недействителен на основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД по отношение на И. И. М. договор за дарение от 29.09.2009 г., обективиран в нотариален акт № 148, том ІІІ, рег.№ 7424, дело №513, с който А. Н. К. е дарила на синовете си В. Г. К. и О. Г. К. собствената си ½ идеална част от апартамент № 109, находящ се в гр.***, **, район „***„ ж.к. „***“, състоящ се от две стаи, кухня и обслужващи помещения, със застроена площ от 65,20 кв.м., при съседи на жилищетоизток - ап.№ 108, запад- ап.№ 130,север- двор и юг-двор,заедно с прилежащото зимнично помещение № 3, с полезна площ 3,65 кв. м. при съседи- изток- стълбище, запад-коридор,север-двор и от юг-мазе ПРУ и 0,685 % ид.части от общите части на сградата и толкова ид. части от отстъпеното право на строеж върху мястото,като отхвърлил иска за прогласяване относителната недействителност на дарението от 29.09.2009г. за останалата ½ ид. част от имота като неоснователен; прогласил за относително недействителен на основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД по отношение на ищеца 1 договор за дарение от 29.09.2009г. (при допусната очевидна фактическа грешка – вярното е договор за продажба от 01.04.2010г. ), обективиран в нотариален акт № 82,том І, рег.№1469, дело № 78 от 2010 година, с който О.

Г. К. е продал на В. Г. К. за сумата от 29 000 лева ½ част от собствените му 3/4 идеални части от посочения апартамент № 109, находящ се в гр.***, **, район „***„ ж.к. „ ***“ със съответните ид.части от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху мястото, като отхвърлил иска за прогласяване относителната недействителност на продажбата за останалата ½ част от ¾ ид. части от имота като неоснователен; осъдил ответниците да заплатят на ищеца разноски по водене на делото в общ размер на 573 лв.

Производството пред въззивния съд е образувано по въззивна жалба на А. Н. К., В. Г. К. и О. Г. К. срещу решението по гр. д. № 13611/2014г. на СГС, І – 13 състав, с което предявените срещу тях искове са уважени. С оплакване, че то е неправилно, искат отмяната му в тези части.

И. И. М. е оспорил жалбата на ответниците с доводи, че са налице предпоставките на чл. 135, ал. 1 ЗЗД.

Софийски апелативен съд, като въззивна инстанция, в рамките на правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК, съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС , намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо в обжалваните части – съдът се е произнесъл по предявените искове при наличието на процесуални предпоставки за възникване и упражняване на правото на иск, вкл. правен интерес от предявяването на иска. Защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД при последваща разпоредителна сделка, извършена от лицето, в чиято полза длъжникът се е разпоредил с имуществото си е чрез предявяване именно на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД за недействителност по отношение на него не само на първоначалната сделка с имуществото на длъжника, но и на последващите сделки, които го увреждат, като се отчитат съществуващите между тях взаимовръзки. Третите лица - приобретатели следва да търпят принудително изпълнение върху придобитото от тях имущество поради участието им в увреждането на кредитора, знаейки за това увреждане или поради безвъзмездното им облагодетелстване в резултат на увреждащото действие на длъжника (вж. т. 3 от ТР № 2 от 09.07.2019г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГТК на ВКС).

2

Решението в обжалваните части е и правилно.

За да уважи исковете с правно основание чл. 135 ЗЗД с предмет на атакуваната сделка ½ ид. част от имота, предмет на дарението, а впоследствие на продажба, решаващите мотиви на първоинстанционния съд са, че ищецът е кредитор на вземане по запис на заповед, а с договора за дарение на недвижимия имот от 29.09.2009г. ответницата К. – издател на записа на заповед обективно е намалила имуществото си, като знанието на приобретателите, с оглед безвъзмездния характер на сделката, е ирелевантно, а при последващото разпореждане с договора за продажба знанието се предполага, тъй като страни по сделката са синовете на длъжника и презумпцията за знание не е оборена от събраните доказателства. С решението си в останалата му отхвърлителна част съдът е приел, че, тъй като само ответницата Казаджиева е длъжник, искът не следва да се уважава по отношение на ½ ид. част от имота, принадлежаща на ответника Г.К., – съпруг на посочената ответница.

Въззивният съд споделя решаващите изводи на първоинстанционния съд. Във въззивната жалба е направено едниствено немотивирано оплакване за неправилност на решението в обжалваните части. Доводите за неправилност, релевирани в съдебно заседане пред въззивния съд, са късно направени. Ефектът от жалбата се свежда до решаване на спора по същество въз основа на приложимия материален закон, но въз основа на установените в първоинстанционното производство фактически положения, тъй като своевременно в срока за обжалване не са направени оплаквания за процесуални нарушения, в това число при анализа на събраните докателства, нито оплаквания за необосновани фактически изводи на първоинстанционния съд (вж. чл. 269, изр. 2 ГПК и ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК). Ето защо, при решаване на спора въззивният съд не дължи произнасяне по доводите за избирателна преценка на свидетелските показания и за неправдивост на тези, дадени от конкретен свидетел, неправилно кредитирани от съда. Отделен е въпросът имат ли тези показания, визирани от жалбподателите, решаващо значение за спора, при приложимост на презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, обсъдена по-нататък в мотивите.

За да се произнесе по спора въз основа на установената в 3 първоинстанционното производство фактическа обстановка, въззивният съд взе предвид следното :

Искът по чл. 135 ЗЗД (Павлов иск) е правен способ за защита на кредитора срещу разпоредителните действия на длъжника, с които той намалява или обременява имуществото си, предназначено, съгласно чл. 133 ЗЗД, да служи за удовлетворяване на кредиторите, и така създава опасност за реализиране на вземането на кредитора. Този иск се нарича още “отменителен иск”, като се изхожда от правната му същност и последиците от упражняването на правото на иск по чл. 135 ЗЗД. Поради преобразуващия характер на правото на кредитора, искът, с който това право се упражнява, е конститутивен – насочен е към предизвикване на правна промяна – като действителното правно действие на длъжника, с което той се разпорежда с имуществото си в полза на трето лице, бива обявено за недействително спрямо кредитора, т. е. недействителността е относителна – само спрямо кредитора – ищец по иска с правно основание чл. 135 ЗЗД, а по отношение на всички останали трети лица действието остава валидно. В този смисъл кредиторът може да иска отмяна на извършено от длъжника увреждащо го правно действие, само ако действието е действително и е увреждащо - когато има за последица намаляване на имуществото на длъжника или неговото обременяване. Намаляване на имуществото е налице във всички случаи, когато длъжникът се разпорежда в полза на трети лица с имуществени права от своя патримониум без да получава насрещна престация; без насрещната престация да съответства по стойност на прехвърления имуществен актив или изобщо, когато разпореждането ще доведе до затруднение при удовлетворяването на кредитора, понеже се намалява имуществото на длъжника, служещо за обезпечение на кредитора. Следователно увреждащото действие на длъжника може да е възмездно или безвъзмездно. Само когато действието има възмезден характер, в чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД е установено изрично изискване третото лице, с което длъжникът е договарял, да е знаело за увреждането - за факта, че длъжникът намалява имуществото си, въпреки задълженията си към кредитори. Законът – чл. 135, ал. 1, изр. 1 и 2 ЗЗД, прави разграничение между безвъзмездните и възмездните разпоредителни действия на длъжника, като при безвъзмездните сделки придава правно значение единствено на знанието на длъжника и се дезинтересира от знанието/незнанието на третото лице, в чиято полза е извършено 4 разпореждането; обратно при възмездните сделки обуславя недействителността на извършеното от длъжника действие не само от знанието на длъжника за увреждащия му характер, а кумулативно и от знание на третото лице, с което длъжникът е договарял.

Както се посочи, правото на иск по чл. 135 ЗЗД принадлежи само на лице, което има качеството “кредитор” на длъжника, извършил правното действие, чиято отмяна се иска. Качеството “кредитор” е обусловено от съществуването на вземане към длъжника, което трябва да е действително.

Поначало вземането трябва да е възникнало п р е д и извършването на увреждащото действие от длъжника и да съществува при извършването му, без значение дали е изискуемо и ликвидно към момента на осъществяване на това разпоредително действие (чл. 135, ал. 1 ЗЗД). Съобразно ТР № 2 от 09.07.2019г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГТК на ВКС – т. 2 и утвърдена преди приемането му съдебна практика с решения по чл. 290 ГПК на ВКС, в настоящото производство съдът изхожда от положението, че вземането на ищеца съществува, ако произтича от твърдените от него факти, като не е необходимо вземането да е изискуемо и ликвидно, а съдът може да приеме, че вземането не съществува, само ако е отречено със сила на пресъдено нещо.

Този извод е направен в съдебната практика като се изхожда от предмета на делото по Павловия иск, в който е само потестативното право на кредитора, и предназначението на Павловия иск увреждащата сделка да се счита за несъществуваща само по отношение на увредения кредитор, а ако в последващ момент качеството му на кредитор отпадне непротивопоставимостта на сделката е безпредметна. Връзката между паричното вземане на кредитора и потестативното му право по чл. 135, ал. 1 ЗЗД се разкрива при висящ процес относно вземането, който е от значение за правилното решаване на спора по отменителния иск, доколкото решението по спора с предмет паричното вземане предпоставя преценката дали ищецът, който твърди, че е кредитор, действително има качеството на кредитор.

Следователно в този случай е налице връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между двете производства и производството по чл.

135 ЗЗД следва да се спре. За съществуването на предявеното потестативно право (с оглед изясненото по-горе, че увреждане е налице при всяко действие, намаляващо имуществото на длъжника, което води само по себе си 5 до затрудняване удовлетворяването на кредитора) е ирелевантно дали към момента на поемане на задължението длъжникът е разполагал с разпореденото имущество или след разпореждането разполага с друго имущество и каква е стойността му, тъй като към момента на принудителното изпълнение тази стойност може да е различна, като кредиторът разполага и с възможност да избере от кое имущество да се удовлетвори. Затрудняване удовлетворяването на кредитора е налице дори и при разпореждане по действителната стойност на правото (решение по чл. 290 ГПК № 149/12.11.2013г. по т. д. № 422/2012г., ТК, І ТО на ВКС).

В разглеждания случай е установено по делото, възобновено след спирането му на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, че с влязло в сила решение по гр. д. № 20699/2014г. на СГС, IV Г в. състав (с което е отменено решението по гр. д. № 7022/2012г. на СРС, 63 състав, до преключването на което е спряно настоящото), е признато за установено, че в полза на ищеца М. съществува вземане към ответницата К. за сумата 19 000 лв., за която е издадена заповед за незабавно изпълнение, с източник на задължението запис на заповед от 03.06.2009г.

Не се спори, че с договори за дарение и за продажба, извършени с нотариален акт № 148, том ІІІ, рег.№ 7424, дело №513, съответно с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 82,том І,рег.№ 1469, дело № 78 от 2010г., на 29.09.2009г. ответницата К. и съпругът й са дарили на синовете си В.К. ¼ идеална част и на О.К. ¾ идеални части от апартамент № 109, находящ се в гр.***, **, район „***“, ЖК „Надежда I“, състоящ се от две стаи, кухня и обслужващи помещения, със застроена площ от 65,20 кв. м, при съседи на жилището- изток - ап.№ 108, запад- ап.№ 130,север- двор и юг-двор,заедно с прилежащото зимнично помещение № 3, с полезна площ 3,65 кв. м, при съседи - изток-стълбище, запад- коридор,севердвор и от юг-мазе ПРУ и 0,685 % ид. части от общите части на сградата и толкова ид. части от отстъпеното право на строеж върху мястото; на 01.04.2010г. О.К. е продал на брат си В.К. срещу посочена цена от 29 000 лв. собствените си 3/4 идеални части от описания по-горе апартамент.