Решение № 130 от 15.02.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 130 гр. С., 15.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С., XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: И.Р. при участието на секретаря В.П. като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20255530100495 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание а чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът - твърди в поправената си искова молба, че на 28.02.2020 г. предоставил в заем на ответника сумата от 1750 лева. Уговореният заем превел от своя банкова сметка с -, по посочена от ответника банкова сметка с . Въпреки уверението му да му върне предоставения заем до няколко месеца, вече почти пет години това не се случило. Преводът на цитираната сума се установявал от авизо по референция - г., която била издадена от -. Ответникът знаел и бил получил предоставения му заем, но не контактувал с ищеца и не отговарял на телефонните му повиквания от почти две години. При това положение за последния съществувал правен интерес от предявяване на настоящия иск и да получел парите си. С авизо по референция - г., която била издадена от -, щял да докаже платената от него сума на ответника с основание "заем". Искането е да се осъди ответника, да върне на ищеца, по посочената в поправената му искова молба банкова сметка, сумата от 1750 лева за главница от предоставен му на 28.02.2020 г. заем, и законна лихва върху главницата от подаване на исковата молба в съда до изплащането й, както и разноските по делото.

1

Ответникът -, редовно призован, не е подал писмен отговор и не се явява в първото съдебно заседание, а във второто съдебно заседание оспорва предявения иск, който моли съда да остави без разглеждане, като недопустим, поради ненастъпила изискуемост на вземането, евентуално да го отхвърли, като неоснователен, поради предоставяне на исковата сумата на друго основание и липса на сключен между страните договор за заем на същата сума, и му присъди сторените по делото разноски, с възражения и доводи, изложени подробно от същия и пълномощника му в представено в същото заседание писмено становище и в хода на делото по същество, както и в представена от пълномощника му писмена защита.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване на иска факти, от значение за спорното право, намери за установено следното:

На 28.02.2020 г. ищецът е превел по банковата сметка на ответника исковата сума от 1750 лева, като в преводното нареждане е вписал, като основание за този й превод - „заем“, видно от представеното от ищеца с исковата му молба и неоспорено от ответника авизо по същото преводно нареждане (л. 3). От изявлението на ответника в хода на делото по същество, че „получената сума съм я вкарал в сметката на фирмата обратно и се разходва по фирмени дела“, следва да се приеме, че с тази сума е заверена на същото основание банковата му сметка (л. 47).

При тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявения иск е доказан напълно в своето основание (чл. 240 ЗЗД). По делото се установи, че ищецът е превел на 28.02.2020 г. исковата сума от 1750 лева на ответника на основание „заем“, а той е получил същата сума на това основание по банковата си сметка на същата дата, и не само не я е върнал на ищеца веднага след получаването й на това основание, но и признава в хода на делото по същество, че я е внесъл в сметката на фирмата си и разходвал по фирмени дела (л. 47). Тези действия в своята съвкупност сочат на наличие на неформално, реално съглашение между страните, съдържащо именно съществените белези на заем за потребление на същата сума по чл. 240 ЗЗД (така и Опр. 369-2015-II т.о.). А след като е така, въпреки, че по делото няма данни ответникът да е сключвал с ищеца преди този й превод такъв договор за 2 заем за потребление на тази сума от 1750 лева, след като ищецът му е превел същата именно на това основание на 28.02.2020 г., а ответникът не само не се е противопоставил на тази сделка веднага след узнаването й на 28.02.2020 г., когато именно на това основание ищецът е заверил банковата му сметка със същата сума, но и признава по същество с горепосоченото си изявление в хода на делото по същество сключването на този заем с изявлението, че е разходвал тази получена на това основание сума, като „получената сума съм я вкарал в сметката на фирмата обратно и се разходва по фирмени дела“ (чл. 175 ГПК).

Вярно е, че във второто по делото заседание, с писмено становище и чрез пълномощника си, ответникът възрази, че е получил същата сума на друго основание, като частично плащане от ищеца по сключения в края на февруари 2020 г., между него, като възложител, и ответника и фирмата му -, от друга страна, като изпълнител, устен договор за доставка и монтаж на -. Но също така е вярно, че с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя такива възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти (т. 4 ТР 1-2013-ОСГТК и Р 179-2019-I г.о.). А след като е така и това си възражение ответникът не е направил в срока за отговор, а едва във второто заседание по делото, същото е преклудирано и поради това не може да бъде взето предвид и разгледано от съда (чл. 133 ГПК, т. 4 ТР 1-2013-ОСГТК и Р 179-2019-I г.о.). Поради това и представените от пълномощника му в негова подкрепа в същото заседание писмени доказателства и доказателствени искания, съдът отхвърли, като несвоевременни и нямащи значение за делото, поради което не следва да ги обсъжда и в настоящото решение (чл. 159, ал. 1 ГПК).

Ето защо, съдът намери за несъмнено установено по делото, с оглед изложеното, че страните са сключили с получаването й на 28.02.2020 г. на това основание от ответника, и липсата на противопоставяне на последния веднага след получаването й от ищеца на същото основание – договор за заем за потребление на исковата сума от 1750 лева, по който ищецът е изпълнил договорното си задължение по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, като е предал/превел на същата дата в собственост на ответника уговорения заем от 1750 лева, в който не е уговорен срок за връщането му. Съгласно чл. 69, ал. 1 ЗЗД, в този случай заемодателят може да иска връщане на заема веднага, а съгласно чл. 240, ал. 4 ЗЗД, заемателят трябва да го върне в течение на един месец от поканата (Р 389-2009-I г.о.). Поради това възраженията и доводите на пълномощника на 3 ответника, че процесното вземане било неизискуемо, а искът по делото за връщането му, недопустим, са неоснователни, защото не са съобразени с приложимата в случая, доколкото няма данни да е уговорено друго, диспозитивна норма на чл. 240, ал. 4 ЗЗД, според която, при липса на уговорен срок, заемателят следва да върне заетите вещи или пари в течение на един месец от поканата (чл. 240, ал. 4 ЗЗД). Характер на такава покана в случая следва да се придаде на исковата молба на ищеца за връщане на заема, от датата 27.01.2025 г. на която до приключване на съдебното дирене е изтекъл визирания в чл. 240, ал. 4 ЗЗД едномесечен срок за връщане на заема – факт, който макар и настъпил в хода на делото, съдът следва да вземе предвид, защото е от значение за спорното право (чл. 235, ал. 3 ГПК).

При това положение, тежестта да докаже по делото, че е изпълнил своето насрещно парично задължение към ищеца, и е върнал тази заемна сума в течение на един месец от тази покана, лежи по делото върху ответника (чл.

154, ал. 1 ГПК). Последният обаче не възрази и не представи доказателства да го е изпълнил до приключване на съдебното дирене (чл. 235, ал. 3 ГПК). Това му неизпълнение е виновно, защото по делото няма данни да се дължи на причина, която да не може да му се вмени във вина (чл. 81 ЗЗД). При това положение ищецът има право да иска изпълнението му, заедно с обезщетение за забава в плащането му, което е и сторил с предявения по делото иск за връщане на тази заета сума със законната лихва за забава в плащането й от подаване на исковата му молба в съда до изплащането й (чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 240, ал. 1 и 4, и чл. 86 ЗЗД). Ето защо този му иск, съдът намери за напълно доказан, както по основание, така и до превалутирания му по чл. 1113 ЗВЕРБ размер от 894.76 евро, поради което, като основателен, следва да го уважи, заедно с акцесорното нему искане на ищеца за присъждане и на законна лихва върху тази невърна заета сума, от подаване на исковата молба в съда до изплащането й (чл. 86 ЗЗД).

При този изход на делото, само ищецът има право да му се присъдят сторените по делото разноски в общ размер от 1070 лева, от които 70 лева/35.79 евро внесена и превалутирана по чл. 11-13 ЗВЕРБ държавна такса за производството, и общо 1000 лева/511.29 евро платени адвокатски възнаграждения по договорите за правна защита и съдействие от 24.01.2025 г. и от 12.11.2025 г. (чл. 78, ал. 1 ГПК). Съдът обаче намери за основателно възражението на пълномощника на ответника в хода на делото по същество, за 4 прекомерност на това заплатено адвокатско възнаграждение от ищеца на пълномощника му. В тази насока съдът не може да вземе предвид измененията на чл. 78, ал. 5 ГПК, обнародвани в ДВ, бр. 17/13.02.2026 г., в сила от 17.02.2026 г., защото все още не са влезли в сила. Поради това следва да вземе предвид действащата разпоредба на чл. 78, ал. 5 ГПК до това й изменение, както и приетото при същата и задължително за съдилищата, съгласно чл. 633 ГПК, решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, и постановената след него актуална съдебна практика на ВКС (Опр. 50015-2024I т.о., Опр. 1396-2024-I т.о., Опр. 2813-2024-III г.о.). Според същата, с оглед това решение на СЕС, при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спора, при приложение на нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения/сега Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (Загл. изм. – ДВ, бр. 14/2025 г.), които поради това може да ползва само като ориентир (Опр. № 204-2025-I т.о.).

Следва в тази насока да се съобрази, че с т. 3 на ТР № 6-2013-ОСГТК на ВКС, са дадени задължителни разяснения за съдилищата, че основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК, се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото; че когато съдът е сезиран с такова искане, следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, респективно да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират, и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки случай - например задължителната съдебна практика, разрешила основните спорни въпроси, определя по-ниска степен на сложност на делото (т. 3 на ТР № 62013-ОСГТК); че ако след тази преценка, изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът следва да намали договорения адвокатски хонорар, като присъди по-нисък размер на разноските в тази им част (Опр.

№№ 50015- 2024-I т.о., 1293-2024-IV г. о., 667-2004- II т.о., 741-2024-II т.о.). В съответствие с тези задължителни разрешения и в случая, съдът, отчитайки вида на настоящото исково производство по чл. 240 ЗЗД, цената на предявения по него иск от 1750 лева, при която, ползвана само като ориентир норма на чл.

7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска 5 работа (Загл. изм. – ДВ, бр. 14/2025 г.), определя възнаграждение от 475 лева, горепосочената задължителна съдебна практика на ВКС, разрешила основните спорни по делото въпроси, както и количеството на извършената по него адвокатска работа за защита на ищеца в същото производство, изразила се в подаване на исковата му молба и поправената такава, явяването в две съдебни заседания, в които не са събирани други доказателства, освен представените с исковата молба, и представената от пълномощника на ищеца писмена защита, съдът намери, че разноските на ищеца за адвокатско възнаграждение, са прекомерни и ще следва да се намалят до размера от 500 лева/превалутиран по чл. 11-13 ЗВЕРБ на 255.65 евро, какъвто е заплатен и от ответника на неговия пълномощник за защитата му по делото (чл. 78, ал. 5 ГПК). Поради това, съдът намери, че на ищеца следва да се присъдят, превалутирани по чл. 11-13 ЗВЕРБ, общо 291.44 евро за разноски по делото (от които 35.79 евро внесена за производството държавна такса и 255.65 евро намалено по чл. 78, ал. 5 ГПК адвокатско възнаграждение) (чл. 78, ал. 1 и 5 ГПК). Не са обаче разноски по делото, които могат да му бъдат присъдени, посочените в списъка на пълномощника на ищеца – транспортни разходи от 75.78 лева за бензин/гориво за транспорт за участие в делото, за плащането на които са представени два фискални бона (л. 37 и 39-40). Според изчерпателното изброяване в чл. 78, ал. 1 ГПК (който и според т. 1 от мотивите на ТР 6/2012 ОСГТК изчерпателно регламентира кои от вече заплатените разноски страната може да претендира при уважаване на иска й), само заплатените от ищеца държавни такси, разноски по производството (изчерпващи се с възнагражденията на свидетелите, вещите лица и особените представители – чл. 75 ГПК) и възнаграждението за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. Сред последните очевидно не са платените от ищеца разходи за транспорт/гориво, които поради това не му се и присъждат (чл. 78, ал. 1 ГПК).