Определение № 1027 от 16.11.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1027 гр. София, 13.11.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Ивайло Младенов

Анна Ненова като разгледа докладваното от Ивайло Младенов Касационно търговско дело № 20228002902423 по описа за 2022 година и за да се произнесе, съдът взе предвид следното :

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба (основна и допълнителна) на ЗАД „Армеец“, подадена чрез пълномощниците му юрисконсултите Я. и Д., против решение № 221 от 7.07.2022 г., пост. по т.д.№ 257/2022 г., на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 14/17.01.2022 г. по т.д.№ 217/2021 г. по описа на Варненския окръжен съд, в частта с която ЗАД „Армеец“ е осъдено да заплати на Х. М. Х. от гр. Варна сумата от 60 000 лв.- частичен иск от 200 000 лева, представляваща обезщетение за обезвреда на претърпени неимуществени вреди, вследствие пътнотранспортно произшествие, настъпило на 05.03.2018г. на кръстовището на бул.

„Сливница“ и бул. „Република“ в гр. Варна, по вина на Ж. Г. И. като водач на автобус марка „Соларис“, модел „Урбино“ с peг. № ***, собственост на „Градски транспорт“, гр. Варна, превозващ пътници, обхванат от действието на валидна към момента на събитието застраховка „Гражданска отговорност“ по застрахователна полица № 111170024464029, издадена от ЗАД „Армеец“, изразяващи се в претърпени болки и страдания в резултат от нанесените травматични увреждания, както и неблагоприятни изживявания, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 27.05.2018 г. до окончателното ù изплащане.

В касационната жалба от 4.08.2022 г. и допълнението към нея от 1.09.2022 г., подадено в срока по чл. 283 от ГПК, се твърди, че решението е очевидно неправилно, постановено е в нарушение на материалния и 1 процесуалния закон и е необосновано, както и че с него съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления- ППВС № 4/1968 г., относно приложението на чл. 52 от ЗЗД, с практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК, обективирана в решение № 749/05.12.2008 год., по т.д. № 387/2008 год., на ВКС, Т. К., ІІ т.о., както и че същите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа се, че в противоречие с принципа на справедливото възмездяване на щетите, присъденото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди е в изключително и необосновано завишен размер, както и че то не съответства на действителния размер на моралните вреди, не е съобразено с обществения критерий за справедливост и с практиката на съдилищата в подобни случаи. Наведен е довод, че въззивният съд не е анализирал и не е взел предвид безспорно установени факти и обстоятелства, а само формално е посочил кои обстоятелства следва да бъдат съобразени, без реално да съпостави относимите факти с действително справедливия размер на обезщетението. С позоваване на задължителната тълкувателна практика на ВКС е изложено, че определянето на справедливия размер на обезщетението предполага преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, специфични за конкретното дело, които следва да бъдат оценени адекватно и в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо съдържанието на увреждането. Посочено е, че критерият за справедливост по чл.52 от ЗЗД е нарушен, когато съдът е изброил релевантните за определяне на обезщетението факти, но не е мотивирал оценъчен извод за приноса им спрямо вида и обхвата на вредите или неправилно е преценил последните.

Твърди се, че при преценка за тежестта на увреждането съдът не е съобразил, че оздравителният процес на ищеца протича в рамките на нормалното възстановяване за подобен род травми, без усложнения и при обичаен ход на лечението.

В допълнението към касационната жалба, подадено в срока по чл. 283 от ГПК чрез юрисконсулт Д., се поддържа, че в противоречие с процесуалните правила и с разпоредбата на чл.298 от ГПК, първоинстанционният съд е пререшил въпроса относно размера на неимуществените вреди, въпреки наличието на влязло в сила решение по гр.д.

№ 12701/2019 г. на Районен съд - Варна, постановено по частичен иск, в мотивите на което е прието, че обезщетението за понесени от ищеца неимуществени вреди е в общ размер от 40 000 лв., по който, според касационния жалбоподател е формирана сила на пресъдено нещо. Наведен е довод, че размерът на вредите е елемент от фактическия състав на застрахователното събитие, както и че решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти за спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за разликата до пълния размер на 2 паричното вземане, произтичащо от същото право. Затова се поддържа, че по максималния размер на обезщетението, дължимо за репариране на вредите от процесното произшествие е формирана сила на пресъдено нещо, макар и той да е установен само в мотивите на решението, както и че пререшаването на този въпрос по иск за разликата е недопустимо. В изложението по чл. 284, ал.

3, т. 1 от ГПК към касационната жалба допускането на въззивното решение до касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, е обосновано със следните въпроси, за които касаторът счита, че са разрешени в противоречие със задължителната тълкувателна практика на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно :

1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.

52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?;

2. Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, обществено-икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези условия?;

3. Включва ли се в съдържанието на „редица други обстоятелства“, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди“, по смисъла на т. II от ППВС № 4/1968 г., практиката на съдилищата по близки случаи, без да има големи различия в установените обстоятелства, постановени в период, близък до момента на процесното увреждане?;

4. Следва ли въззивният съд, при постановяване на своето решение, да вземе предвид, обсъди и разгледа целия доказателствен материал, събран по делото, и да изложи мотиви относно това кои доказателства кредитира и кои не и защо?

5. Необходимо ли е да се изложат мотиви във връзка с определения размер на обезщетението, над обичайните такива в аналогични случаи, за да стане ясно какви са причините за приетото за справедливо обезщетение и липсата на такива мотиви представлява ли нарушение на процесуалния закон?

В изложението, подадено с допълнителната касационна жалба, като основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, са формулирани следните въпроси:

1. Формира ли сила на пресъдено нещо определеният в предходно съдебно производство по частичен иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ размер на неимуществените вреди, като компонент от отговорността на застрахования делинквент, в хипотезата на предявен последващ пряк иск срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска 3 отговорност“ на автомобилистите за непредявената в предходното производство част от вземането за застрахователно обезщетение?;

2. Допустимо ли е при влязло в сила решение по частичен иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ, съдът, сезиран с иска за непредявената част от вземането, да пререшава въпроса относно размера на неимуществените вреди?

3. Елемент ли е от правопораждащия фактическия състав на вземането за застрахователно обезщетение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите размерът на отговорността на застрахованото лице към третото увредено лице за неимуществени вреди?

4. Следва ли съдът, сезиран с иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ за непредявената част от вземането, при наличие на влязло в сила решение по частичен иск в предходно производство, да допуска и събира доказателства, относими към размера на неимуществените вреди?

Касационният жалбоподател е формулирал искане за допускане касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд, при наличието на споменатите селективни критерии, за неговата отмяна и за постановяване на друго по съществото на спора, с което искът да бъде отхвърлен като неоснователен.

Ответникът по касация Х. М. Х. оспорва касационната жалба и наличието на предпоставките за достъп до касация.

В писмения отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника чу адв. М. Т. от Варненската АК, изразява становище за липсата на общото и допълнителните основания на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, както и че поставените въпроси не са конкретно формулирани, поради което не представляват такива, от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а оттам- не са годни да обосноват допускането на въззивното решение до касационен контрол. В частност, оспорва се наличието на специалния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, с възражението, че в изложенията не е посочена конкретната правна норма, която е неясна, непълна или противоречива и като такава не е приложена в нейния действителен смисъл, а обратното: формулирани са въпроси, по които е създадена последователна, трайна, задължителна съдебна практика, както и че приложените от въззивната инстанция норми са ясни, непротиворечиви и не разкриват необходимост от тълкуване чрез способа на касационното обжалване. Затова ответникът по касация моли съда въззивното решение да не бъде допуснато до касационен контрол. Изложени са и съображения по съществото на касационната жалба, която е оспорена като неоснователна, по съображения, че въззивният съд е взел предвид характера и тежестта на нараняването, продължителността на оздравителния период, който и към настоящия момент не е приключил, претърпените болки и неудобства, установени въз основа на 4 събраните по делото доказателства, в това число и от приетите заключения на съдебните експертизи. Наведен е довод, че противно на твърдението на касатора, оздравителният процес е изключително тежък, с оглед тежестта на травматичното увреждане и ще наложи нови оперативни лечения на крака, както и че според заключението на съдебно-медицинската експертиза не може да се очаква пълно възстановяване. Посочени са и допълнително съобразените от въззивния съд тежки психологически травми, причинени на увредения, довели до състояние на дезадаптация в резултат на коренно променения му начин на живот, болките, мислите за бъдещата инвалидизация и притесненията, свързани с нея. Формулирано е искане да не бъде допуснато касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд, евентуално, ако такова бъде допуснато– касационната жалба да бъде оставена без уважение, а решението- оставено в сила.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

По делото е установено, че на 5.03.2018 г. в гр. Варна, на кръстовището между бул. „Сливница“ и бул. „Република“, водачът на автобус на градския транспорт, превозващ пътници, марка „Соларис", модел „Урбино" с peг. № *** Ж. Г. И., поради неспазване на предимство е предизвикал пътнотранспортно произшествие, при което е блъснал управлявания от Х. М.

Х. лек автомобил БМВ, модел 320, с рег. № В 0847 НХ. Фактът на осъществяване на произшествието и механизмът на предизвикването му е установен с влязло в сила решение №1715/23.10.2018г., постановено по а.н.х.д. № 4357/2018г. на Варненския районен съд, с което водачът на автобуса е признат за виновен в нарушаване на правилата за движение по пътищата - чл. 37, ал. 1 от ЗДвП, с което по непредпазливост е причинил на пострадалия Х. М. Х. средни телесни повреди. Безспорно е между страните, че към датата на увреждането гражданската отговорност на делинквента е била застрахована от ЗАД „Армеец“ по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“, по силата на издадена от него застрахователна полица № 111170024464029, действаща към датата на настъпването му. Не се спори също, че с влязло в сила решение № 3032/10.07.2020 г. по гр.д.№ 12701/2019 г. на Варненския районен съд, по предявен от пострадалия Х. М.